с усмивка рекламираща ми лудост,
ставаш вечер най- добрия гост,
защото маниите нощем не търпят да ги държиш на пост.
в цялото си тяло късчета от този свят побрало,
чувствам празнота,
пресити ме реалността
с околосветската си обиколка,
поправка,
с целосветската си болка.
искам да се закълна...
но само ще повърна
и с надежда ще се прикрепя
към насъщния един инстинкт за оцеляване,
но чудно е защо не можем да се справяме-
с живота, с ближния, със любовта,
с необходимостта и красотата на труда.
не, не можем да се справяме,
но сме царе по оцеляване!
Има красота,
колкото да си на повърхността,
криле за към небето няма кой да ти даде,
открий ги сам, у себе си, у чуждото лице,
но пази се, има кой да ги открадне.
човек на гладко ще се спъне и ще падне.
усмихни се на приятелката- лудостта,
обичай я, люби я през нощта.
така починал, сутринта навлез в света.

1234

разтварям се в мръсния въздух,
прониквам във вас,
но разлика дали има?
който е заминал в чужбина,
там и умира.
(ако ви спъна,
ще станете и ще продължите
"ще останеш ли с мен?"
за глупави въпроси са глухи ушите,
уши, които кървят,
крака, които вървят
и ви водят все по- далеч,
далеч към прогрес,
напред към мрака,
вмъкнал се през сърдечната клапа.)
а светът е красив,
светът е за двама,
и гълта доволно човешката драма,
от която на кого вече сърцето се стяга?
нека красиво се облечем,
нека изчистим боклука,
лукса ще настаним у дома си
и ще споделим по някоя клюка-
нека сами се почувстваме чисти,
нека се лъжем с очи наркотично-лъчисти.
Ако е толкова чисто,
какво ме отрови?

Златно сърце (абсурден разказ)

Живеем в малък град- малък, но космополитен. Във всеки квартал се срещат в прилично отношение поне пет националности. Хората се разбират помежду си, за което вкоренените предразсъдъци вече не успяват така да пречат. В страната градът ни е известен като Малката Тиква. Прочути сме с нашите репички! Е, по- скоро бяхме до преди две- три десетилетия, сега сме развили производството на микрочипове и микропроцесори, отглеждането на органи от стволови клетки и електропроизводството в АЕЦ.Тук също живеят Етиен и Бернард. Първият е французин, а вторият евреин, но особена разлика в носовете им нямаше. Веднъж несъзнателно те станаха причина за чужда злополука.


- Бернард, тая продухана кръчма не е същата без дупката в покрива!
- Така е...дано Сюлейман излезе скоро от дрънголника да ни отвори нова.
Не ги разбирайте погрешно, те не са бандюги, но в широкоскроения град не е нужно да си отрепка, за да се навреш в дупка- стига и това да ти е скучно, а заведението иска от теб само да си платиш изпитото и счупеното.
- Етиен, другарю, помниш ли онзи гнусен ден, когато вятърът на промяната се опита да отнесе домът ти?
- О-о-о и още как! Добре, че Моли от лявата къща дотича у нас! Това момиче здраво си тежи на мястото и спаси скромната ми барачка.
- Ех, Моли...Моли от лявата къща! Как се раздава тя за другите хора! Веднъж ми зае дясната си ръка за две седмици! Моято беше счупена, а правихме ремонт.
- Ех, златно сърце има тая Моли!
Уви, двамата не знаеха, че по- любопитни от носовете, които се врат навсякъде, са само ушите и чифтът на Лудвиг Крафт следеше целия разговор. Той се облиза предвкусвайки печалбата, а печалбата за крадците беше мъничко по- сладка от победата.
След два дена разбра коя е Моли и още десет дена я следи докато установи нейните навици.А колко ли неща можеше да си купи със златно сърце? Сигурно дори вечна обич, но не беше убеден, за нейната цена малцина смееха да питат. Лудвиг избра щастливият си петък 12ти за обира, наостри новия си скалпел и облече подходящ за деянието си шлифер. Мушна се в най- близката пресечка и зачака Моли да мине по отсрещния тротоар. Не минаха двадесет минути, той едва започваше второто си судоку, когато чу токовете й- пак спориха кой е по- шумен.Последва я като се движеше далеч от светлината на уличните лампи, иначе намеренията му щяха да останат скрити, а това не е напълно честно. Моли никак не се трогна от деликатния му намек, затова той безцеремонно я нападна само три морави по- надолу, току пред къщичката на Бернард. Всичко би минало успешно, ако уви, Бернард не бе оставил пуснат новия си ротвайлер. Тъкмо успял да среже шията на Моли Крафт бе захапан по подходящия си шлифер от черното куче. А какво привлича слуха, както немскит псувни, примесени с куческо ръмжене и лай? Всеки, който можеше да ходи излезе и тълпата обгради крадеца и момичето.
В последните секудни, Лудвиг въпреки борбата с кучето, се бе опитал да вземе сърцето и да избяга. Но вече беше късно!
- Лудвиг! Ти стара пущина! Какво си сторил? Ти си крадец, а не убиец!
- Вярно това е! Златното сърце да взема исках!
От тълпата ахнаха в многогласие.
- Но как?! Това е възмутитлено! Златно сърце?
- Аз в нейните гърди виждам съвсем обикновено.
- Не е ли това със "златното сърце" само фигура на речта?
- О, глупости! По- скоро само чистите очи го виждат..туй де..златното сърце.
- Ох, измамен съм!
- Бернард! Това е Моли от дясната къща!

nothing

имаш трънче в петата-
носи женско име.
пробва ли да го извадиш?
знаеш- няма да ти мине.

do you know what happened

Wednesday is a day of the week. In this small neighbourhood, Wednesday was the most beautiful, cheerful and smart girl to walk the street. We were all pretty sure we didn't know a girl that's better. Surely we remembered none. But what was so strange about Wednesday was...although she seemed to like many and chat with them, she never got too involved, never hung out with anybody, never hooked up or just made out after a few drinks. Never. She was legendary.
Then this asocial guy turned up to turn everything around. Sure, he had lived in the neighbourhood longer than some of us did, but never did we see him do much talking to any neighbour, or hanging around too, he was much too quiet. And it was this chap that made a move on Wednesday and succeeded! To all our amazement, he just approached her, must've done something funny cause she giggled, and spoke in a very low voice. She noded in consent and continued trimming the bushes in her garden, just waving him away. Like it was nothing! It all happened like it was nothing! Maybe they knew each other from before? I investigated the matter, the topic was hot with all us boys in the vicinity. It appears they met on some language courses they both took, though she never noticed him until one day he asked her out to a rare movie she actually loved. The coincidence seemed strange to her, and since she didn't believe in coincidences, she agreed. Never had she gone out with anybody else of us who asked her. Wednesday and I were very good chat buddies and that was all. She confided to me from time to time and that was the best anybody had achieved with her, apart from coworking and asking for help. And that stranger topped me and threw us all in the ditch with one lucky move. I, unlike the fair lady, did believe in coincidence.
We pointed out a fortnight later they had already gone out several times. It was all too obvious that whatever was evolving it was evolving big and strong. I tried to destroy it while still flimsy by some peculiar suppositions I made about the guy. No effect whatsoever. So we all just stood by and watched. They seemed happy and cheerful, completely satisfied with each others company.
One night though, when I was comming home from a party (sober, I must add) I saw them nerviously gibbering almost incomprehensive phrases, waving their hands, pulling their own hair or clothes in suspence and noone seemed to let the other one finish. I stood near by safe in the shadows of an elm tree and gave an ear to the whole scene. Made almost nothing out of it. They suddenly paused and stopped all the crazy motions, then just sat down by one another and fell silent for a long long time. I watched. She clasped his sleeve, he rubbed his knee, kissed her on the forhead and stood up.
Did I witness a break up, or a fail attempt for a relationship? I have no idea. Nobody had seen them even hold hands, so it could have been either.
Wednesday lost her color. Literally- her face got pale and her fair hair turned almost white. But she wore more dark clothes, baggy and worn out, as if she matched not the clothes to one another or to the occasion, but to her misery. I was nosy enough to ask how she was, what had happeden. The girl was gloomy and barely spoke. I admited I had seen them, just to provoke a strong reaction, but I failed. She just replied even she didn't know what was happening. One thing was sure- the chap was not to be seen too often any more. Was he hiding in a ditch? Did he go out only in the first a.m. hours? When rarely he was to go out, he would pass by her house and take a peek or great her if she just happened to be around. Maybe Wednesday was a great actress by birth, never did any foul emotion shine through her face. Whenever he passed by she was Miss Sunshine of Upper Hampshire. Then a month after the scene I was there was a fire in the neighbourhood. Wrong, two fires! Silly me. One was in Wednesday's house, the other turned out to be the guy's small two-floor accomodation. Both in one night, and in both cases no bodies were found. Nevertheless, nothing more was heard of Wednesday or her friend. They vanished into the huge void we call "somewhere on this planet" and I just couldn't explain to myself how or why did this happen? Where the hell were they? They were surely not buddies anymore. Surely they couldn't be dead. Neither of them. Or at least I passionately hope so. Did Wednesday light the houses up in feminine bitterness? Was he a psychopath and caused the fires for some reason? If any of these were true, why didn't the other person show up? I see no sense in causing an arson if you have murdered the owner of the house, unless you place the body inside it. And Wednesday was gone for good, we made an application in the P.D. stating she was missing and pronounced a reward some of us gathered. We all owned her something. The search for her went national, even if just to figure out the mystery- that was the purpose of the cops, let's not lie to ourselves. Nothing. The world gave us one big NOTHING and our brains nibbled on it for years afterwards. Do you, by some chance, know what happened? I just desperately need to know! Please, tell me if you know even the smallest bit about it! I need to know! I...need her.

...

В кукленото шоу на моят живот, можете ли да познаете кой е кукловодът?

Знак на пътя

Знак на пътя, пътен знак, предупреждение свисше или просто езотерично въображение. Изберете си по желание, никак няма да се трогна, нито мислите ми ще почнат да текат в друга пътека- когато аз гледам, виждам какво ли не! И преди няколко сутрини на път за университета видях гълъб на плочките на педи от краката ми да закусва със снощно повръщано! Няма по- голям билборд и по- ярка табела в небето от приземена птица, която се рови в човешкия отпадък! Крилата и способността за летене е нещо, което признайте си, под една или друга форма, човек желае да има- символният им смисъл е твърде силен, буквално е във всяко съзнание. И ето го там, това пернато, стъпило насред мръсотията и кълве лакомо изяден боклук, после повърнат в още по- разложена боклучена форма! Отвратително! На това прекрасно място живея! Където и хората и птиците са свине! И всичко живо тъне в отпадък, храни се с отпадък, произвежда отпадък- нехранителни, болни, негодни неща. В такъв сезон сме, че и времето ни е негодно в момента. Добрите мисли някак не са стимулирани. Аз продължих пътя си някак без да го виждам, а гълъбът продължи да си кълве снощна полусмляна мусака. Иска ми се да го питам...добре ли му е, че трябва да каца и така да се храни, след като има криле? На негово място аз никога нямаше да слизам. Щях да умра доволна от глад горе, сред хладния въздух, замаяна и напълно забравила за понятия като "долу". Нищо не би ме убедило, че долу има хора, коли, къщи, които са много по- големи от мен и си струват вниманието ми дори може би! Но не, човешката раса е опропастила всичко край себе си- цялата СИСТЕМА изобщо, не делим тук социални системи, екосистеми, политически системи- говорим за прекрасното, всеобхватно всичко! Колкото и добри да са били намеренията на едни, имало е и други...с лица чисти и добре поддържани и ръце до лакти в мръсотия. Затова пътят към Ада е постлан с добри намерения...те някак естествено вървят с този пакостлив и предателски чифт ръце. А всички недоволни от това? Спокойно, когато милионите начини да ги държим заети с дреболии спрат да действат, просто правим сериозна смяна на фасадата. Нещата са добре измислени от някой по- нагоре по стълбата към Рая. Наистина светът ни изглежда променен за изминалите дори 100 години, а какво остава за последните 1000. Но така ли е наистина, или само дрехите, нашите и на света, се смениха и са в малко по- удобна или просто различна кройка? В древния, мръсен до побъркване Рим гълъбите също така, скрити по тесните улички, са кълвяли хорската мръсотия. Край средновековните крепостни градове и замъци не се ли е виждало същото? И вкусът ни се променя, но пак си остава вкус към боклука. Нека епохите отминават. Човечеството вечно ще има шанса си и никога няма да достигне идеалните си 100%. Идеалът ни е да не успеем. Само така винаги ще имаме време, за да ги постигнем, тези 100%. А по пътя ще кълвем каквото намерим.

О/0

О като 0
порочен кръг пълен с надежда
О като обич и всичко красиво
Дали формата му е свещена
или триъгълникът е по- интересен?
Нека аз да съм А, ти бъди връх В,
лесно ще е С да намерим.

Не! Ние сме кръг!
Кой може да каже къде започнахме
и къде ли ще свършим?
Кръглата нула- човекът,
съвършеното, пълното нищо.

О като 0
просто красива прашинка в морето,
нищожна част от цяла безкрайност
Въртим се, въртим се по чистата нула
и голи и боси, оцапани, болни и зли,
красиви, честни, здрави, добри
и тъпкаме в съвсем нова, отлично позната пътека.
Душите ни сиви в умора, цели полепнали в прах.
О като кръговрат.

миг

Това не е миг, който искам да хвана
Нека сме кратки,
прощаването от себе си ще изтрия.
От целия ми живот какво ми остана?
Спомени сладки.
Остана това, което успях да си скрия.

Веднъж, когато спах

Чуден сън сънувах-
Дяволът ми каза, че обича!
Как да не повярвам?
Само дявол с такава страст на вярност се обрича.
Зад добрите намерения е кривата пътека
и вироглав в сълзи по нея всеки тича,
всеки мъничък човек стиснал си сърцето в шепа.
Хиляди крачета на една пътека!
Стъпалата им разказват своята мъка
с кръв в пръстта изписват думи.
Този свят е тих, а чувам някой как ни се присмива.
Смее ни се, че сме малки.
Пита ме защо си пречим да растем?
Аз съм само сянка мълчалива.
Бездумно гледам как пасем.
Виждам как сърце си стискам в шепа
и събуждам се в сълзи.
Лекарят ми каза, че е важно да се спи.
Мъдростта ме посъветва, че ще е по- ценно да сънувам.
Мъдро може да е да боли,
но само с разум ти не можеш да живееш.
Тялото си иска въздух.
Събуди се и вдъхни.

съвет

"Когато в душата ти бушува буря, пази езика си от кучи лай."

dead like...

dead
like decaying
like filthy, repulsive
ugly, diseased.
dead like decaying
dead
like you.

Добри намерения

За всички прекрасни, добри намерения, много мерси.
Към мен или към теб, няма значение.
Добри намерения, красиви надежди.
Забрави ли къде живееш?
Хората са животни.
Странни, объркани в собствените си въжделения.
Забрави къде живееш.
Твоя грешка.


Смятам смело да си разбивам главата.
Карай го по- разумно, момиче! Не ти е за един ден тая кратуна!
Не ми го казвай...
Добре, обещавам да подбирам по- внимателно стените.
Неизличимо обнадеждена и животовлюбена си, никак не ти вярвам, че ще си предпазлива.
И сигурно си прав. Опитвам се да си помогна. Даже успявам. Избирам внимателно, ама много внимателно. Но грешките са неизбежни. Като божествено предвидени са. Цялото падение на човечеството, цялото зло е предвидено.
Иди си почини. Почна да говориш небивалици. Не глупости. Небивалици. Правиш ли разликата?
Ще си почина.

Една любовна история

Беше ранна сутрин по съвременните разбирания- с други думи наближаваше десет без четвърт. Аз отивах към катедрата по хидроаеродинамика, но спрях да закуся в бюфета на университета. Време е да поясня, че аз съм грозновато и кльощаво момиче. Грозновато, основно защото нямам навика да се поддържам, дори да се реша, а дрехите ми са стари и увиснали около кокалите ми. А защо съм кльощава? Просто забравям да ям. Забравям, че съм гладна, забравям, че ми се пишка, понякога дори забравям да дишам- като цяло не съм много съсредоточена в нуждите си. Но тази сутрин всичко се промени. Купих си я срещу 60 стотинки и беше любов от първа хапка, макар че признавам, още с вид ме грабна. Ядох палачинка с много, ама много малко шоколад и тя покори душата ми. Колко велика е любовта между жената и тестените изделия!
От там насетне това беше събитието на моите сутрини- с мисъл за нея си лягах и с образа й в съзнанието й се будех. Толкова страст към мъж не бях изпитвала в живота си! Какво малко чудо от яйца и брашно! Важно беше да е със съвсем малко шоколад, иначе не я понасях. С дните ме облада напълно- исках я и по обед и следобед и вечер ако може.
Толкова много предимства има една палачинка! Ако е студена или гадна на вкус и ме разочарова, знам, че не е тя виновна, а русата дама от бюфета, която ми я приготвя. Палачинката никога не би ме наскърбила, не би ми изменила с друга. Нищо зло за мен не произлиза от нея, освен естествената любовна мания. Ако си мислите, че напълнях- грешите. Може и слаботата ми да е била генетична. А и малкото шоколад подслаждаше достатъчно блата и ми доставяше чувства на доволство и ситост. Чувствах се толкова добре, че си спомних, че съществувам! Започнах да реша косата си от време на време и да се обличам по- спретнато. Бива ли една мърла да яде такова хубаво нещо? А и наистина се чувствах добре- поне толкова прекрасна, колкото бе и тя. Мъжете започнаха по- често да ме заглеждат, но аз все така не се интересувах от тях, с нищо не ме привличаха и не харесвах нещо в погледите им. Докато моята палачинка никога няма да ме погледне така. Отчасти понеже няма очи, но и да имаше съм сигурна, че не би го сторила. Ако бе човек, щеше да е изключително добродетелна, убедена съм. С нищо не ме заплашваше и никакви неискрености не ми говореше. Вярно и уста нямаше...но все пак. Веднъж едно момче ми каза, че ме обича. Зашлевих му шамар и заявих, че не знае какво говори. Бях права се оказа по- късно. Но какви спомени? Живеех само в настоящето щастие. И така спокойно спях! Затворех ли очи политах в небесата с палачинката, нападаха ни бандити, опитваха се да ми я отнемат, но винаги се измъквахме, посещавахме далечни страни или живеехме заедно щастливо и закусвахме в спретнатата ни трапезария. Ако не ме бепе блъснала кола на 22 години сигурно щях да си остана безбрачна, но светът не ми даде тази възможност. Но и по- добре, защото страстта ми към нея започна да утихва в топла привързаност и комфорт. Не че това са лоши чувства, но кой знае те до какво щяха да деволюират? Нямаше да си простя да охладнея и така предам палачинката. Но бях се родила човек и го очаквах от коварната си човешка природа. Умрях навреме. Важно е да е с малко шоколад.

Quote/Unquote

"Чувал съм да разправят, че из Гринич Вилидж се срещали много хомосексуалисти, но този ден привлякоха вниманието ми по- скоро безполовите- моите хора. И те като мен не 0чакваха обич от никъде, и те като мен знаеха със сигурност, че повечето хубави неща са капан за наивници.
И тогава ми дойде нелепа идея. Един ден всички ние, безполовите, ще излезем от дупките си и ще направим парад. Аз дори намислих какъв цвят ще бъде флагът, който ще носят нашите знаменосци в предната редица, широка колкото Пето Авеню. На него ще е изписана една- единствена дума с огромни букви от по метър:

EGREGIOUS

Повечето хора мислят, че тази дума означава "ужасен" или "нечуван", или "непростим". Но в нея се крие далеч по- интересен смисъл. Тя означава "извън стадото".

Представяте ли си- хиляди хора извън стадото?!"

Само не ми казвай, че страдаш

(миналата седмица)

Защо ти е любов? Този свят предлага толкова много други неща! Този свят предлага всички други неща! Любовта си я прави сам, учи си я сам. Защо ти е обаче? Нали създадоха McDonalds? Защо любов като може да пазаруваш в мола, да си купиш курва, да отидеш на театър? Толкова много други неща има- има работа и кариери за градене, за рушене, хора мамене и домашни любимци за гушкане! Каква любов??? На кого му е притрябвала и за чий дявол? По- сладка ли е от торта? Горчи ли повече от шот текила? Колко време трае? Има ли срок на годност? За да опознаеш другия не служеше ли психологията, не любовта? Нощите може да са по- забавни или по- продуктивни без любов, със сигурност по- празни. Супер! Трябва ни пространство!!!

Цирк

Купих билет за скромна сума и пристъпих в шатрата без дума
Под калпака шарен има изненади мъничко по- млади от света
Върху манежът е парад на маски и на чудеса:
виждам аз
родители доволни и щастливи от своите деца,
банкери съвестни и мили, със съчувствени лица,
двойки любовта си изградили с бучки захар
и всичко заедно разиграват ми театър.
Танцуват пъстри и усмихнати в трика,
в костюми от ликра, перуки смачкани,
гримът по кожата им е засъхнал на бразди.
Виждам дива лудост в блудкавите им очи.
Не разбирам какво става-
дали наистина е радостна забава
или прикритие за нервен пристъп?
Прожекторът тъй силно осветява,
а любовта расте под тази светлина
и кара ги да правят скокове
през обръчи обгърнати от огън,
на коне във кръг да марщируват
на музика разплакващо абсурдна
и ненужно им е да поглеждат вън,
отвъд себе си, отвъд манежа, цирковия шум.
Кой от тях към себе си поглежда?
Щом чува ръкопляскането на една тълпа?
Била тя и безлична.
Кой е господарят? Вие или тя?
Гледам аз родителите и децата,
акробатските им номера
изпълнявани високо над земята.
Изпуснат ли се ще умрат,
ще изкривят усмивките си на лицата.
Как се пази свръхбаланс, щом дори не искаш да си горе?
Банкерите пресмятат нещо ниско долу,
наместват очила и гледат мило.
Фиксират час и дата на смъртта, калкулират индекс, време до фалита,
и с честност те от положението ще ви извадят,
с мисъл винаги за вас.
А влюбените някак са ни чужди.
Чужди в гордостта на своята обич,
непорочна и неуязвима,
сигурно съм зла, да надушвам, че е някакси фалшива.
Иначе защо ще им е този грим?
Музиката се засилва и изтласква всички мисли.
Банкерът ножовете мята по фискални листи.
Старци- клоуни са приседнали и нещо мрънкат.
Децата тичат в кръг и със камбанки звънкат.
Изскачат шимпанзета в гащи на райета,
запищяват глухотворно над тълпата,
взимат ножа на банкера,
палят факли, палят с тях манежа.
Чудя се дали да се спасявам.
Гледам как се лутат в паника,
пищят, със тях и аз изгарям.
За толкова пари такова царско шоу!
Затварям аз очи и на пушека се давам.
Сбогом ви, артисти! Искреност ви пожелавам.

^^

Винаги с прецизност мога да позная
когато татко има в офиса проблеми,
щом мама е затисната от своите дилеми.
Изписват го четливо на кожата ми в синьоо,
понякога в червено, защото повече крещи.
Напомнямт ми, че трябва себе си да крия,
за да не знаят другите за нашите беди.
А аз съм ходеща реклама
на една човешка драма,
толкова банална, че ме хваща срам.
Казват да мълча. Все повече ми се повръща.
Отлично знаят те- през тялото ми се руши душата.
С няколко листа хартия, с усмивка на устата,
с упоритост и внимание ще променя нещата.
Как ще пишете по мен проблемите си,
щом ви вържа и ви скрия мастилата?

a small piece of disagreement

All I've learned from my experience with men
is that I don't feel quite good with them.
And all that men desire to believe
is that a woman on her own 's in grief.
I beg to differ, dear sir.
I beg to differ.

Parabol & Parabola

Parabol lyrics
So familiar and overwhelmingly warm
This one, this form I hold now.
Embracing you, this reality here,
This one, this form I hold now, so
Wide eyed and hopeful.
Wide eyed and hopefully wild.

We barely remember what came before this precious moment,
Choosing to be here right now. Hold on, stay inside...
This body holding me, reminding me that I am not alone in
This body makes me feel eternal. All this pain is an illusion.


Parabola lyrics
We barely remember who or what came before this precious moment,
We are choosing to be here right now. Hold on, stay inside
This holy reality, this holy experience.
Choosing to be here in

This body. This body holding me. Be my reminder here that I am not alone in
This body, this body holding me, feeling eternal
All this pain is an illusion.

Alive, I

In this holy reality, in this holy experience. Choosing to be here in

This body. This body holding me. Be my reminder here that I am not alone in
This body, this body holding me, feeling eternal
All this pain is an illusion.

Twirling round with this familiar parable.
Spinning, weaving round each new experience.
Recognize this as a holy gift and celebrate this chance to be alive and breathing.

This body holding me reminds me of my own mortality.
Embrace this moment. Remember. we are eternal.
all this pain is an illusion.

умът на...

гледам отстрани как вселената умира
затаих дъх колко е красива
мощен взрив на сила и все пак е гнила
сто пъти по- красива е смъртта
от всичко през живота ми видяно
по- обсебваща от всичко преживяно
и не жаля за смъртта на нищо съградено или живо,
а за празният им ужас, за неразбирането им скърбя.
Нека цял свят в краката ми умирайки се свива
Ще се разтърся, вътрешно ще се раздвижа,
чужда болка като своя ще усетя,
но съжаление не ще родя.
Тая разбирането за света,
отвъд инстинка за продължаването на рода
Различно мисля и ценя
и битието и живота.

Бълнувах будна на тераса

(признавам, че това трябва да е с таг "лудост на зазоряване" по- скоро, може би това са ми били последните бесове преди да остана без сила)

-От ред, от дума,
правя пет
три лицеви опори
вече съм атлет
Правя петилетката за месец
и летя с мотоциклет!
Нинджа най- висока класа-
с поглед свалям самолет!
Нима не съм човек прекрасен?
-Ще умреш и ти до шия в смет!
Живот със шепи да го ринеш,
може да те смачка,
здраво да те задуши
-Затова се упражнявам
С умисъл оплитам плет
С пръсти чупя кокали наред
Всички на прашинки ще ви смеля
Мама учила ме е добре
Каквото мога ще запаля
само за идеята,
че огънят гори в мен и теб

*Сутринта, когато в стаята вляза
всъщност вече съм в твоята глава.
Недей реви, недей се моли!
Оттам няма да се изнеса!
*Аз съм.
*Мен ще слушаш.
*За добро е..
*..зло е..
*що е..?
-знаеш ли?
-не знам...
понятие си нямам..
-смърт и срам..
свят презрян..
готви се да умираш
да умираш сам.

въпроси за кашата

Какво мога да направя за кашата в твоята глава?
Мога ли с лъжица да я хапна за закуска?
Добре ще я сваря и бъркам, за да стане гъста.
Дали ще мога да я побера- лепкавата мъка,
пареща и сладка, за начало на деня?
Виждам как до тебе светлина не стига
и мозъка си сам през сламка пиеш,
но защо от гледката умирам аз?
Не е ли против природните закони
чужда каша теб да трови
като само със очи си я опитал?
Ще те науча да загребваш с лъжица,
заедно с теб ше храносмилам
и ще ти давам хапче за гастрита.
Романтика без декорация,
за да преглъщаме по- лесно.
До насита.

приличие

за спокойствието и реда, нека да сме прилични. за комфорта на нашите приятели и роднини, нека бъдем умерени и тихи. всеки публичен изблик те отделя от публиката. някакъв луд- стойте далече. за да не си опасност за себе си, за да не си опасност за другите, бъди кротък.
приличието ме влудява! отвътре се разпадам и изграждам наново, как да го скрия? от вас да го скрия, за да не забравите, че ме познавате, скъпи граждани на Земята. за да не ме убиете с камъни. нямам капка приличие, не ми идва отвътре, и когато се крия, то е само да не тежи и на някой друг. все едно залагам бомба със закъснител. заради проклетата дискретност накрая бедствието ще ви дойде неочаквано.
трудно се живее с луд. трудно е да го обичаш. ти сигурно знаеш.

зъби

през зъбите си изстискваш лъжи,
лъжи срещу мен.
като тухли редиш ги,
направи си цяла фасада.
изглеждаш ми огорчен.
нещо около врата ли ти стяга?
който лъже се задушава.

дай развалените си зъби,
ще ти дам по- добри във замяна.
бели беззлобни зъби
да ядеш с тях различни храни
за духа и червата с наслада.
моля те, вече недей ме лъжи.
не знаеш ли? киселини причинява.

и както се случва

настъпва момент, може би слънцето грее рано сутрин в теб и нещо ти казва. ти си прекрасен. обичам те. ще успееш, ще се справиш с всичко. и настъпва вихър от облаци, луминисцентна супа газове, моментът става все по- дълъг, все по- широк, настроението ти се сменя. задухва вятър и отвява и последните прашинки от него. осъзнаваш ли го? цял свят пълен с егоизъм. пуст. ти си сам срещу това, което мразиш, а то е част от теб, цялата ти система се срива. секундата задушаващо не иска да свърши. продължаваш да вървиш и виждаш усмивка, от малкото искрени като ясен ден. какви глупости си мислиш. а мислите ти лежат върху кълбо чувства. как смееш да съдиш и то така повърхностно. денят днес е хубав и въздухът ти дава сила. дишай дълбоко. помниш ли- можеш да се справиш с всичко.

Най- мразим

1. лош дъх
2. слаби мисли
3. изплашени тълпи

Аплодисменти за:

1) човекът, който си отиде
2) Аманда Палмър
3) порядъчната лудост (хаха)

нещо от април

след час, може би след два
изхвърлям теб и твоите неща
ще ти ги дам и с пръст ще те опътя към вратата
с тайната надежда гръм да те удари и да паднеш на земята
но моля ти се, като падаш, падай тежко,
да запомниш що е гравитация.
ще е полезно.

вземи си снимките, вземи си и колата,
вратовръзките и спомените с теб
натрупани в главата
качи ги в някой шлеп
и всички потопи ги под водата.
не искам думичка за тебе да остане.
отнеси с теб и сърцето ми,
без туй за нищо май не става,
не мисля и че ще ми трябва.

изнеси се някъде далче
в чужда и по- хубава държава.
разбрахме ли се?
помогни ми силно да повярвам, че те няма.
ето, взимай всичко!
давам ти го!
само да те няма!
Без "обичам те",
повярвай, не помага.

с поглед те изпращам през вратата
виждам как се качваш във колата.
ключа завърташ, съединител, газ и дим те няма.
аз оставам като закована.
с месеци наред във времето съм спряла.
почти не дишам, сякаш съм заспала.



ПС:
проклета твар!
в ума си пак те виждам!
първият и най- голям проблем за мен...
това съм аз

само предупреждение

Джон, ако пак ми счупиш сърцето, ще ти счупя гръбнака.

**

никакси не те обичам, мила
аз съм френски поет-идиот,
инженер на смет,
темерут, архитект,
в духа си почти гениален,
в желанията си- генитален.

почти съм готов на любов,
почти съм готов да прощавам,
лекарства за това няма
как да допълним "почти" до "напълно"
недей ми плачи за промяна
нека просто се срещнем по тъмно

Скъпи Джон

- Качвам се днес в автобуса. Там- хора!
- Учудващо! Учудващо! Успя ли да ги уловиш за зоопарка?
- О, недей така да ми се присмиваш! Онези ставаха за експонати! Мамка им обаче, бяха повече и с по- остри лакти!
- Уви, успехът пак ти е убягнал. Но не се отчайвай, Джон. Часът ти ще настъпи.
- О, положително така е! Една жена ми каза дори кой точно час ще е това!
- И колко плати на тази мила жена, Джон?
- Е...по заслуги..дадох й 50.
- Джон...преди малко може би те излъгах. Отчай се още този миг! Ти си идиот!
- Говори каквото искаш, аз имам вяра.
- На глупакът, Джон, дори Бог докрай не може да помогне. И все пак ако другия път успееш да хванеш някой сносен човешки екземпляр, зоопаркът е готов да ти плати 10, 000 ако не страда от наследствени заболявания.
- Лош хумор, Джеймс, много лош хумор.
- Запазена марка.

*

тихо!
не разбра ли вече!
няма време,
няма сутрин, нито вечер,
няма нощ и ден
в мойта стая винаги е тъмно,
в главата ми е пълен мрак.

в тъмнина лицето си разкрий
сред мъглата дай ми ясен знак
нощно откровение
изтръгнао с желанията ти вик
никакво смущение
лоша съм поне колкото теб
купи кръвта ми с зъби
аз на рими ще те издера

Разбираш ли ме?
Не, не искаш да те разбера.
Май постигаме съгласие-
долу със мира!

>.<

ти си глупак,
роден и завършен!
просто човек.
вечно намръщен.

(поздрав за всички без усмивка, и мен дори в този случай)

Задочен диалог

- Луда си, знаеш ли? Потенциално шизофренична.

- Не си първия смел диагностик, не ме тревожиш.

- А трябва. Не си добре.

- Не, аз съм добре, сама съм даже отлично. Всичко дошло отвън не ми понася така лесно. Ще кажеш ли, че това ме прави невротична?

- Да. Не може целия свят да ти е крив.

- Той не ми е. Аз съм си крива, че не успявам да се справя с боклука му. Стомахът ми е чувствителен.

- Умът ти губи почва.

- Ничий ум никога не е имал почва. Само така си е мислил. Всичко в този свят са само неща, които ние мислим. Затова бедните в ума си са толкова нещастни понякога, не им достига мисъл дори да си внушат чувства. Ето, някои с мисълта се убеждават в най- велика саможертвеност и обич. Плаче ми се от време на време заради всичко и всичко, и добро и лошо, и красиво и грозно, самото мислене за живота събужда пареща болка по цялото ми тяло. Такава съм и никой никога няма да узнае какво е да живееш с мен през цялото време!

Страх от дъжда

Ако татко беше ме замесил от брашно,
или мама беше ме поръсила със захар,
щях да се страхувам от дъжда с причина
но ме изковаха от стомана
дялаха ме от дърво
От вода аз не ръждясвам,
но капките като игли ме бият
Без да чувствам страх под тях примирам
Под капак не мога да се скрия от дъжда
Изпод броните ми той разкрива
по вътрешността ми лази
ставам уязвима
Изпитвам ужас- обич към дъжда.
Оставя ме без сила
плашещо свободна
Ако бях замесена с брашно,
ако бях поръсена със захар,
щях ли да съм по- щастлива?

(11.07.09)



--------
преди беше публикувано, не мога да си обясня защо съм го скрила

Различни форми

Любов
от онази, която като свърши(ш) хвърляш в коша
Любов,
която свършва, когато свършиш ти.
Но в кой смисъл?
За живот или за семена говорим?
Любов,
по- сочна от зелена пролет
или изхабена като есента?
Все тая,
времето ми бяга бързо.
дай каквото има даже да е пламъче от клечка.
Аз ще си внушавам, че е светлина от рая.
Докато не свърши някого от нас
изхвърлен в кофата с боклука.
Нищо. Следващият път наслука.

Покрив

Под малкия ти покрив
скрито толкова вълнение
С очи за неразбрана красота
и сърце жадно за смирение
телесно жалък в ръцете на света
в гърдите тлее скрит подарък
по- голям от мисълта

От ръба на покрива отлиташ
Сам,
без крила и перка на гърба
И сред облаците ти разбираш-
всъщност чудно малък е света
и изпълнен с всичко до ръба,
само миг и ще се пръсне
Как си част от нещо толкова голямо,
а събрано цялото в една душа?
Никой размер не е от значение
отнесен към безкрайността.

мини

Човек като кутия
Човек като дърво
Създание прекрасно
с божа орисия
Титан по план
боклук по избор

(повече после)

груб садизъм

Каква магия!
Отвън те целувам, а отвътре те руша!
Ръце по кожата ти движа,
с лице под кожата ти влизам.
С дъха горещ света ще заглуша.
Каква магия!

Ако някога бе цяла личност,
сега не си дори половин.
Гладът изяжда първо на човек душата.
Все гладен ти ще си за мен.

През плътта намерих път за по- дълбоко,
но да бях човек, не звяр,
може би за твоето добро щях да помисля.
Но не мисля,
аз не чувствам,
аз не знам.
По рождение аз пътя си намирам,
за да ям.
От теб да ям

случайно да ти мине през главата

Love (real love I mean) is quite like death- it's permanent.

Пия ракия да дезинфекцирам душевните си рани. Ама упорити инфекции, мамка му!

Your life sucks? Try making it suck the right parts of your body so you feel better.

- Does it make you feel bad?
- Worse, it makes me feel nothing.






[old]
В моите юмруци своята истина намирай всяка вечер, докато плътта ти посинее и костта ти стане прах

20

Да имаш съзнание за нещо е едно. Да го чувстваш е друго. Двете не са длъжни да вървят ръка за ръка и ето- в първите часове на 20тата си година аз усетих цялата красота, която премина през мен за последните 6 години. Разгледах стари снимки с приятели и само на приятели, разтворих годишника на гимназията и почувствах как тази Руска, която познавам и обичам умря с тазгодишните абитуриенти. Безброй изключително важни моменти и хора! Нерви, прегръдки, бой и любов, цял един жвот на коридора! Направо буря! Ужасно! Прекрасно! Искам да се вкопча в това минало, не искам то да се връща, не искам да засядам в него- какафонията е пълна.
20- те не те правят по- умерен в емоциите, по- ориентиран в света. 20 е само число. Една двойка, като тези в училищния дневник, с нула отзад. Колко висока летва са те ти сам си определяш. Миналата година като черпех казвах: "Айде, да съм жива и здрава и да доживея 20!"- успях!

WTF?!

Дядото има 5 зъба, внучето има 5 зъба- светът е в баланс.


"В памперс започнах тоя живот и в памперс ще го свърша!...Еби му майката!"


Роди ме, майко, тъп, пък аз добре ще си живея!


If life sucked, we should feel pretty good, right? So I guess it's us who suck.


"Life changed dramatically for me when I discovered cheese. Finally! There was something worth living for!"

Моят дом

Родих се пуст, заченат бях сред тръни
Усмихвката е само да покажа зъби
Светът ме биеше, без дом бях да се скрия.
Преди да ходя можех здрав юмрук да свия.
За другите оставах все човек невидим
Без лице, без светски грим

Домът за мен не е стени,
не може да се изгради от тухли
не е спомени изсъхнали и посивели.
Целият ми свят не е в тях,
а е излят по улиците омърсени.

Когато дойде време,
щом светът се залюлее за последно
подслона си аз ще намеря
в дълбините на твоите очи.
Сред всички мънички трески,
сред срутените грозни сгради,
аз ще съм усмихнат само с устни,
притиснат здраво в твоите гърди
Домът за мене стана ти.

В противоборство

Част от мен безкрайно се е уморила и отегчила. Не е проблема предполагам в това, че доста неша са предвидими. Проблема е, че те дразнят с глупостта си, с хлапашката необмисленост или механичната си заученост. "Как си?" Не ти е това въпросът. "Напълняла съм." "А, не е вярно! Изглеждаш чудесно!" Говориш ми глупости. "Случи се нещо (произволно събитие)" "Е, стават и такива неща" или се започва с разни изхабени утешителни изречения. Моля ви, толкова излишно се хабите! И аз излишно се хабя! Всичките приказки са като сапунени мехури- понякога са красиви, понякога малки, друг път големи, но са еднакво празни и лесни за пукване. Желанията ми по цели дни да мълча и да страня от хората се борят с желанията типични за моите почти 20 години. Те ме карат да говоря, да бъбря, да забавнича. Зная как има нужда от общуване просто, за да се приобщиш към средата, но на кого съм длъжна? Ако за месец изчезна и приятелите ми дали биха ме разбрали? Ще се запитат ли какво ми става? Ще забравят ли себе си и защо не обръщам внимание на тях, как ще приемат нуждите ми?
Дали просто ми трябва повече място да дишам?
Няма да питам нормално ли е...ще питам какво да правя като цялата игра на живота така ми писва? Голяма част от нея никога не съм я обичала и играла. Горя в живот за нищо, но трябва ли ми някаква цел? Милиарди хора не си губят времето да се тормозят с такива неща като мен. Разумните и практичните хора, потънали в "тук и сега", очите им задавени с картините от пейзажа и ръцете изгорени само от това, което могат да пипнат! Няма как във вашите очи да не си губя времето, да не съм глупак или някакво абстрактно създание, но по друг начин не мога и да съществувам. Кара ме постоянно да се чувствам зле. Състоянието всъщност е доста редовно и устойчиво.
(Обещавам скоро да направя пост за нещата, които обичам)
И все пак хората и светът си остават безкрайно непознати и безкрайно интересни, въпреки че са препълнени с баналност почти до ръба на чашата! Как става това? Вероятно по същия начин, по който мога да си приличам по 100 неща с братовчедка ми и същевременно да сме съвсем различни. Дори не става дума за баланс. А можем ли да говорим за разнообразие? Или просто за вероятностни положения? За каквото и да говорим, безпредметно е в реалния мащаб на нашата вселена, но тъй като животът си го живея за себе си, не за нея, ще си угаждам! Щом желая ще мълча, щом желая, ще руша, умът ми може да се рее из необятните пространства на космоса, може и да се съсредоточи изключително в задния двор на къщата ми и не мога да отдам това и на избора изцяло. Всичко това е пилеене! Пилеене, до което не бива да допускаш съзнанието си, защото може да се засегне, но това е всичко- повече не получаваш. Прахосвай животът си по дребен за хората или по велик за хората начин. Извън тези мащаби не пускай ума си. Ако успееш да мислиш за другите и да доставяш щастие на другите и шапка бих ти свалила, може да се класираш за нечия благородна награда.
Аз ...ще забравя това лично местоимение. Продължавам да играя, както цял живот съм го правила. Дано и на вас ви носи някаква наслада или развлечение.
Някои от вас твърде много обичам. Това са едни от малкото думи, все още имащи някакъв смисъл.

Практичен съвет

Ако си нисък, добави величие към ръста си.

Великия каза:

Не ми се кланяйте! Разберете ме!

Закуска

"сутрин късно за закуска
изстинало е вече прясното ми мляко
и бисквитки най- обикновени няма
усмивката ми ме напуска
но идеа ме подсеща за решение след малко
и дробя в купата великденските сладки
натрошавам всички малки сърчица
другите не са ми интересни,
но добавям и една елха,
да не ме посочат за расизъм."

И след рецитала някой изсумтя
"Не го разбирам този символизъм!"

Кратко любовно

Обичам те като тестено изделие!
Ти си моят лекичко запечен хляб!
Ще хрупам от плътта ти с удовлетворение!
Ти ще бъдеш моят верен рoб!
На гърдите ти с нерязаните нокти
ще издраскам името си в нотки
и това което най- желаеш ще ти забраня.
Колко те обичам мили!
От обич бих ти счупила гърба!

@

-нещастието не те прави по- специален.
прави те нещастен.
...
-и не, може да си сложен и щастлив.

...
-но май нищо не трогва хората като една трагедия, а?
-защо тогава happy end за всички тези филми?
-защото хората трябва да са доволни.
-о,да. забравих. чувствам се малко глупаво сега...
- и трябва. човек си.

Бъркани яйца, явно

след ден, след два, след три
силно се надявам да умра
силно се надявам да ти липсва
блясъкът на моите очи
начин друг не знам да те накажа
бих искала да те оставя
без ръце, лице, крака,
за да усетиш как ти оставяш мене вечерта
След теб искам само да заспя
Нищичко на изгрев да не помня
и няма празна да се чувствам,
нито изоставено-сама.

Просто твърде много ми харесваш.

Сложни думи не ми трябват.

едно, две, три:
светът очаква моето желание-
изричам го наум.
ти го сбъдни.
то е само нужно наказание
за човека, който иска да твори.
с раз-ум.

с раз-ума мисли?
човек не може със задника си да твори!
нали?
но може с задника да мисли,
затова, когато видя нагло нечие лице
в опакото му ще се прицеля

Приятелю, бъди добър- след мен умри.

(като цяло малко общо. enjoy.)

Не бъди тъжен

От обич се пръснах.
Конецът ми е изтънял и не издържа,
отвътре може би съм много пълна,
с преголяма кухина,
която жадно все расте, расте
прави ме отблъскващо дебела.
От обич се пръснах.
От хората стоя далеч.
За тях нямам сили,
а в душата ми има теч,
подгизвам и ставам на каша.
Не искам на никого нищо да кажа.
Седя в свое стъклено кълбо
кротко гледам и мълча.
В другите надничам със добро око.
Мога отдалеч да ги ценя.
Тихо.
Не мога нищичко след теб да кажа.

нещо

(моля, там където има точка, а новото изречение не почва с главно буква, сигурно е нарочно- да, защото спокойно може мисълта да се смята цяла, точката е символична)
(втори съвет- четете картинно (представяйте си нещата имам предвид, за да ги усетите))

ям фалшиво сирене и мисля за света.
знам, че няма да го разбера.
Не! Разбирам го,
но не приемам гърбавите му морали!
- За какви небивалици ми говориш?
Прав си-
липса на морал в морала!
Това небивалица е голяма!
Блудкав ми е идеалът,
който ми продавате в ефир
и оставям го за прах на рафта.
излизам, за да търся своя мир.
Улиците неприветливи са по- желани-
крият повече надежда от дома.
Но светът фалшив е като сирене,
затова надежда истинска остана малко.
Колко жалко...

Да паднеш по стълбите

Да паднеш по стълбите
след това светът става различен
по- свободен и пуст.
Нараняванията правят само губещия трагичен.
От подножието на стъпалата
поглеждайки нагоре в замаение
всичко е особено прекрасно
след като човек е ритал футбол в стената
с твоята глава за своя топка.
И разбираш за минути,
за някакви секунди време,
част от същината на живота.
Няколко ритника спестиха ти години в търсене на мъдрост.
Сгърчен в болки на мозайката пред вратата
след половин ден ще си в пъти по- велик
и ще плаваш посинен сред синевата
на небето в пухкавите облаци обвит.

@ love

Внимание! Любовта води до поезия, за която после може да съжаляваш!

този пост може би няма логическа връзка между изреченията

Отвратителното чувство...едно да беше. Чувството, че си непотребен. Съзнанието за това, как бъркаш отново и отново и как не можеш да дадеш толкова, на колкото си способен. И големият ужас, че не си себе си. Повече дори- че не можеш да се намериш. Пълен ужас! Ето го и нарастващото себепрезрение- защото си мрънкало, а това е слабост..а собствената си слабост не можеш да си простиш. Проклет перфекционист! Какво искаш толкова от бедното си създание? Презирам те...чакай..това съм аз. И презрението ми към себе си ми донесе още презрение към мен самата и накрая...Знаеш, такива неща накрая никога до нищо хубаво не водят, затова изхвърлям периодично всички тези упорито завръщащи се чувства на боклука.
Човеко, за годините си на земята трябва да си разбрал няколко неща:
-в болката си си сам
::колкото и да я споделяш- болката винаги си е само твоя и най- добре ти я разбираш::
(бел. авт.)
-не можеш да играеш на сигурно в тоя живот
-не се мисли за спасител
-не бъди съдител
::последните две ще те накарат да забравиш къде е мястото ти::
-научи се да различаваш желанията и нуждите си

не ги напявам на себе си тези редове, моля ви сещайте се от време навреме за тях, защото трябва да се повтарят периодично.

Каква е борбата ти в момента?

В тия младежки години не се надявай животът да ти даде кой знае колко на брой приятни уроци. На разочарование и нерви ще те пресити обаче. Завършвай всеки урок по- мъдър и хитър, моля те! Разбери, че борбата ти сега е не да станеш по- злобен, не да бъдеш черноглед или мнителен. Да се справяш с живота не значи да се оставиш той да те отрови. Изиграй го така, че да не усетиш накрая как си изгубил себе си и си станал смачкан, намръщен, озлобен и предубеден- една човешка стафида. Борбата ти е да се спасиш от това трудностите да не те пречупят, да не те направя по- лош човек. Силата не значи вулгарност, съмнение, презрение. Знам, че ти ще се справиш. Убедена съм, ще излезеш победител.

Гняв & Мисъл

Ще те венчая за смъртта с халка 45 калибър!


Чудя се какъв щеше да е животът ми, ако наистина ме познаваше...Никога няма да разберем



бележка: моля този, както и предишните ми 100-200-300 поста да не се приемат лично отникого.

Животът е така:

- плачеш, после ти се доспива
- забравяш нещо, понеже е било много важно
- чувстваш се зле и се тъпчеш, а след това се вайкаш как си напълнял
- оставяш лошите навици особено трудно
- влизаш в учебно заведение, за да излезеш първокласен боклук
- изключенията потвърждават правилото...ама друг път

Първокласен боклук

Честито! Специлизирахме се и то в нещо много желано- произвеждаме първокласен боклук за милата родина, че дори и за целия свят. Той може да не ни го иска, ама боклука си плъзна щастливо по него и изобщо не се занимаваше да спазва етикета и да го пита каквото и да е.
Нравите ни станаха цигански, мисленето на все повече от българите също става хедонистично- разушително и посредствено. Всички ли да изживяваме дните си без грам мисъл за несигурното потятие "утре"? Гарантирам ви, че "утре" не е толкова далеч и даже много скоро ще настигне всички ни. Старите хора обичат да си спомнят какво е било някога и какво е станало сега- нека ви припомня великата мъдрост "Каквото сам си направиш, никой друг не може да ти стори". Велика, наистина. Някой ни е дал плодовете, ние сме тези, които е трябвало да преценим дали да вземем семената им и да посеем нещо или просто да изплюскаме и изсерем тия плодове. #2 е вариантът, който избират повечето хора, защото е по- лесен. За да дочакаш реколта трябва да се трудиш, да погладуваш дори. И ето ни нас, затънали в боклук, живеещи в страна, в която всичко загнива и ферментира до миризливи купчинки гнусна каша: образованието, икономиката, здравеопазването, умът, мотивацията. Най- доброто, което може да се намери що- годе лесно е старателната посредственост. Истински гениалните хора са твърде малко и да попаднеш на такъв, който все още е в страната и дори няма намерение да си тръгва е въпрос или на късмет, или на нечовешки упорито търсене! Все пак иномислещите, творящи люде рядко произвеждат боклука, който тук ни е нужен. А щом някъде не си нужен или загиваш (в един смисъл или в друг) или бягаш да търсиш по- подходящи за себе си условия.
Боклукът буквално:
Тия, истинските, натурални и неподправени отпадъци не е необходимо да ви ги посочвам, вие ги виждате. Няма начин да не ги виждате, защото те се навират в обувките ви, в носовете ви, в очите и дори умовете ви, почват да си играят пинг- понг дори с психиката ви, да! Столицата ни е зарината в изхвърлени папмерси, опаковки, обелки и счупени вещи, накълбени на стръмни хълмове край контейнерите и 8 фирми за почистване не смогват да се справят с остатъците на софийските консуматори. Да оправдаем това с лошо управление и големия брой живущи в града, но защо тогава гледката е все отпадъчна в какъвто и по размер град да отидеш? Да, количествата боклук се менят, но просто е различно МНОГО. Опаковките Smacky & Coca Cola ще се бутат в краката ви край паметниците от бай-Тошово време, фасове ще виждате на всяка стъпка, картонени опаковки от какво ли не ще надзъртат от ъглите на блокове, огради и будки. Сметта е едно от първите неща, които се набиват на очи на всеки европеец дошъл и огледал тук, но далеч не всички смеят да го кажат. Етикет, разбираш ли, пък и все пак в чуждо село и керемидите бият, трябва да си тактичен. Истината е, че сме мърлячи. Нямаме култура, а в някои случаи нямаме дори изборът за нея. Когато почистващата фирма не си е свършила работата и 10 дена никой не мине да изпразни контейнерите, действително няма къде да денеш 4те торби отпадък, но как са се появили тези малки, средни и големи боклуци по между блоковите пространства, парковете и паметниците, че дори и пътя? Кошчета има, а и винаги може да повлачиш нещо до слеващия контейнер, не са чак толкова голяма рядкост! Но ние действаме толкова първосигнално- не ми трябва, хвърлям го. Тук, сега, на място! Не може да очакваме някой постоянно да почиства паметниците дори, а какво остава за всички кътчета от откритото пространство в България? Това показва какво е самоуважеието ни- нулево! Но това не пречи самочувствието ни понякога да се надува до гаргантюански размери. Реално ли е да се имаш за голяма работа и природна ценност едва ли не, а да крачиш в смет?! Нужен ти е малко мозъм и самосъзнание, за да прецениш, че боклука убива неща, за които ти не подозираш, по начини, които не проумяваш. Свикваш с мръсотията, приемаш я като част от твоята реалност, но нека ти кажа, че в ума ти средата ти на живот представлява част от теб самия. Като ти е неприсъща и я отхвърляш се чувстваш зле. Като се приспособиш към нея, изменяш същността си. Искаш или не, мястото, на което живееш играе огромна роля в определянето ти като личност и повечето хора просто се пускат по течението и не влагат грам усилие за промяна, а се оставят самите те да бъдат променяни. Живей с боклук, стани боклук тогава! Сам така си приел.

Боклукът косвено:
Ние гнием! Не ми ли вярвате? Огледайте се и се опитайте да ми докажете противното! Целият ни живот може да се разгледа като гниене, но мисля, че ме разбрахте добре какво имам предвид с предното изречение. Вместо да се изграждаме като общество, ние се развиваме като паразити, но нашият паразитизъм е такъв, че все едно ръката ти да изсмуква силите на останалото ти тяло- с неговата смърт и тя ще се справи доста трудно нататък, нали? Но все пак ние не сме ръце свързани към тяло, ние ще се спасим по някакъв начин. И хората крадат ли крадат ли крадат и мамят ли мамят ли мамят. За това естествено се изисква малко съобразителност, въпреки че законите ни с пълни с пропуски. А масата народ пищи възмутен и честолюбив, но дайте му само възможност и той ще направи същото. Защото куп събития и преходни периоди разбиха у нас чувството за обществен дълг и мисленето ни за "нас"- нацията. Деградиралото ни образование ни държи кротко оскотели и удобно късогледи, а цигарите, алкохола, дискотеките и кръчмите са ни наблизо и са ни приоритетни. Защото ако не се развличаш достатъчно, почваш да виждаш, чуваш и надушваш повече, отколкото е позволено, за да живееш весело и приятно. Просто почва да ти горчи под езика и под предсърдията.
Ако се огледаш аналитично, ще видиш:

• 7, 300 000 заблудени човешки същества (не е цялото население на страната, все пак съм отделила и брой хиляди попрогледнали)
• ще видиш, че в гимназиите и университетите децата ти се учат на разочарование от образованието, учат се на това как приятно да губят времето си и да не научават нищо всъщност, освен белота.
• в училище са първите ти уроци как да се скатаваш, да мамиш и да хитруваш и, че именно това те прави с едни гърди по- напред от другите.
• там разбираш колко е важно да си част от болшинството и избираш да си посредствен, защото е по- безпроблемно. на пръв поглед, само повърхностно, но ти по- надълбоко няма да гледаш.
• ако решиш нещо друго или трябва да станеш много гъвкав или биваш грубо употребен и отхвърлен.
• естествено, идват моменти в твоят живот, когато ти е нужна медицинска помощ. тогава разбираш, че това е нещо твърде мудно, скъпо и несигурно. неведоми са клиничните ни пътеки! направленията са малко, а еднократен преглед при специалист без напавление ти е 20лв. лекарствата ти общо възлизат на около 25, ако си късметлия и лекарят ти е добронамерен да ти изпише нещо според джоба.
• след третото посещение при слециалисти загряваш, че те обикновено ти казват възможно най- лошата прогноза, да за съсипят нервите ти и колегите невролози и психолози да имат хляб.
• правят ти впечатление и някои скъпи изследвания, които за всеки случай уж е нужно да си направиш. За всеки случай.
• ако идваш по спешност понякога се обслужват умопомрачително бързо- тоест преди да си умрял/да си се обезкървил.
• с времето и редовните посещения може да стоплиш също, че добра част от лекарите не са завършили Медицинския Университет от благродство и желание да помагат. Всъщност са потомствени лекари и това си е един вид предаван от баща на син/дъщеря занаят и ги болят ушите за ближния! Просто това им е било сигурна работа, пък и доходоносна. Те не са задължително лоши хора. Но да не си отдаден точно на тази професия автоматично те прави долно качество специалист.
  
• трябва да се оперираш? от рак ли? има някакво неписано правило за доброволното дарение от 500лв преди операцията за правото да си избереш екип. ако не си знаел, вече знаеш.
  
• повечето болници имат стара апаратура
• доживял си още едно лято и решаваш да отидеш на море. ако кожата ти е по- чувствителна веднага разбираш, че се къпеш в Менделеевата таблица.
  
• скъпо ли ти се струва да се храниш на морето? а мръсна ли ти се вижда плажната ивица? е, тая тема май мина вече.
• красива природа има нашето Черноморие. но има толкова много други държави, където природата е ...извинете ме, патриоти, също толкова красива, ако не и повече, само че не е скрита под бетона на 1000 празни хотела! Нашето си е наше, но ако сме обективни- това е.
• планинските курорти? хотелите пак са около 1000 и са все така празни, само че стилът им е различен. а, да, пак е скъпо. боклукът качили е по- малко.
• може би си пътувал до курорта с влак? забеляза ли, че той е бил нововъведение, когато баба ти още не е била стигнала менопаузата?
• никога не пътувай с международен влак! може и да си късметлия, но ако ти е редовна практика все някога таблото в гарата ще те уведоми, че превозът ти закъснява със 140 мин. по- лошото е, че може да дойде след 100 ако решиш да се поразходиш през това време и определено няма да те чака да се върнеш на 140тата.
• решаваш да почетеш списание, за да убиеш време. списанието убива мозъка ти. Изборът ти е предимно между списания за нови коли, мода, клюки, още клюки, още мода и доста малоумни статии за секс, политически PR и реклами на по цяла страница.
• имаш модерен, скъп телефон, на който можеш да гледаш телевизия? чудесно! улавяш с антенката някой канал и ... оттам те залива помия. Но за убиване на времето става. Все ще намериш някоя комедия с предвидим посредствен хумор.

Ще спра до тук с изброяването. Обобщено: транспортът ни е боклук, образованието ни оставя неграмотни, здравеопазването ни скъсва нервите, телевизията и печатът ни са помийни кладенци, а курортите ни са ... дори нямам думи. може би пропуснах само да спомена за храната и правосъдието, но чувствам, че с това зрънце чашата вече ще се пръсне направо, не просто прелее. Тук наблягам на черната страна на нещата, естествено ще срещнете и отзивчиви лекари, учтиви магазинерки, позитивни, отворени хора (особено сред младите), но ще се сблъскате с толкова неизпълнени мечти, скрит егоизъм, мърлявост и абсурдна бюрокрация, че най- хубавите ви сънища в тежките периоди на тия сблъсъци ще са как вие с автоматично оръжие с произволни размери, калибър и клас отваряте кървави рани спретнатите дрешки на познати и непознати люде. Крепете се на надеждата и плувайте в морето от пасивни граждани, които искат промяна, но не знаят какво да правят, а дори да им мине мисъл не могат да се съберат и да го свършат. Цялата работа ни е за боклука. Обществените ни структури са за боклука. Организациите и профсъюзите ни са за изхвърляне и понамирисват. Гнием, както гният остатъците от вечерята ни в контейнера и някой пес- опортюнист драпа по ламарината му да ги налапа! Кой ще ни лапне? Това, което още може да се изсмуче от нас, някоя циганска хитра душа ще го използва, повярвайте. Държавата ни е труп с приятно зелен цвят, застанал в естествено разкрачено положение върху кенефа и някой евро-полицай пише доклад върху това какво се е случило с трупа, за да добие въпросния цвят и положение.

Но така не е само тук. В Белгия имат проблеми със здравеопазването. За ден престой там станах свидетел как и в тая уредена държава нещата не текат плавно навсякъде. Невъзможно, нали? И при тях е мръсно, и те мамят, и те крадат, но някак така го правят, че се понася. Не може съвсем без. Тук е безогледно. Посредствеността е бледа, но и страховито разрушителна. Тук всичко е първа класа- дори посредствеността, дори боклукът. Не българска работа- циганска.

Of Men & Women

click
click

За избора

Какъв избор имаш? Не дишаш- умираш; дишаш- пак умираш, просто по- бавно! Изборът ти е само избор между десния път и левия, накрая и двата свършват в една и съща стена.

А да

какво става с мен ли? няма да ви кажа! писна ми! не обичам да говоря толкова за себе си. поне не за неща, които сериозно бъркат в личното ми, а напоследък съм уплашена и занимавам хората с проблемите си. Ти и ти и ти, както и останалите- извинете ме. Не искам да ме утешавате честно казано, обикновено се получава дразнещо. Искам разбиране, но всеки просто взима да философства или кратко и безболезнено отсича някакво мнение или смешно/твърдо предположение за бъдещото ми добро развитие- ох, колко не ми се слуша това! И универсалното решение е сама да спра да мрънкам, да се шегувам и да държа в течение хората за това, което ме тормози в този конкретен неконкретизиран в поста от мен случай. Ще приложа решението си и в други сфери и случки от живота си. Знам, това пак ще ме отдели от хората и ще им създаде дискомфорт, но с малко повече споделяне на неважни забавни случки (което обичам да правя) ще туширам положението.

Случай

Слънцето грее и животът е прекрасен. Необичайни неща се случват- от онези красивите... но не само. Съществува малкия (или може би не) процент на божествена жестокост пратена ни като неразбираем урок ли? Щом е неразбираем на нищо не ни учи и е само садизъм. Как се научаваш да живееш с мисълта, че за разлика от други деца на 14 ти не бива да риташ топка, да танцуваш и да тичаш, но от друга страна си длъжен да ходиш на диализа по 4 часа, за да се запазиш жив? На 14!!! Изкривяваш света си, превръщаш се в своята неспособност, срастваш се с нея и не си вече Пламен, а си момчето с бъбречна недостатъчност или момиченцето заразено случайно с HIV. Светът си остава чудесен. Желанието за живот е кодирано в теб, а ако има ген за сила на духа и е силно изразен, може и да се справиш да живееш с това, което ти е останало. Защо да мислиш в перспектива? Понякога е по- добре да свиеш бъдещето си до следващия месец.
"Момиче, ти какво мислиш да правиш след 10 години?"
Не зная, госпожо, не зная. Нещо по- добро, отколкото в момента.
click

Защо?

Защо да учим за контролна по Статика, като може да се занимаваме с...
това
и това
и
много
други
подобни
неща

(links)

представи си заглавие

Не съм твоята принцеса,
аз съм твоят кошмар.
Не мога да ти помогна,
аз съм своя провал
най- болезнен и страшен.
Пропилян потенциал
за безсмислена полза.
Развален идеал.

Стой далече от мен
тревата под краката ми съхне
Не ме поглеждай,
излизам едва когато се мръкне

Доброто на всички желая
Добро на никой не нося
В полусън аз гадая,
аз се моля и прося
без глас и почивка;
крива усмивка-
отговор точен.

Аз нищувам самотно,
живейки по- зле от животно.
Аз съм твоята поука,
допир болезнен до реалност жестока.
Намерения мили с грешна посока.
Стой далече от мен,
образът ми хвърли на боклука.
Пожелавам ти слънчев ден.
Пожелавам ти само сполука.

Анкета

Има дни, в които с всеки дъх сякаш поемаш глътка живот.
В други всяко вдишване те трови.
Какъв ден имаше днес?

Аз съм

Аз съм тук за теб.
Аз излизам среднощ, за да дойда и да избърша сълзите ти.
Аз страдам с теб и те карам да се усмихнеш, за да забравиш поне за малко.
Аз не съм лекарство за никоя твоя болка.
Аз съм твоята причина за нищо.
Не дишаш заради мен, не заспиваш с моя образ в съзнанието си, не копнееш да ме видиш или докоснеш. Ти ме изпразни от съдържание- аз съм като цветното балонче пълно просто с въздух- малка радост, но нищо съществено, нищо ценно. Балончетата са значими за децата, защото те притежават способността да са безгрижни. По- възрастните губят тази способност.
Аз съм празен до съвършенство.
Ти не можеш да ми помогнеш, защото аз няма да го допусна.

за Василевса

FAQ за Василевса:
1. Кой е Василевса и как да го разпознаем?
Той е нашият лидер. Василевса е гордият ни император и истините за него са неоспорими, а той самият- непоправим. Думите за него не стигат, затова винаги гледа да ти ги даде в излишък, понякога и с нещо по- физическо като бонус, за да доизясни идеята си. Василевса е единствен.
2. Какви са характеристиките на Василевса?
Характеристики:
1. Василевса е могъщ.
2. Като всичко толкова могъщо, той не бърза да изпълнява думата си.
3. Когато Всемогъщия говори, цялата махала трепери от вибрациите на гласа му. Никой не е несъпричастен към това, което той казва.
4. Василевса е наблюдателен. Просто казва какво е забелязал няколко години по- късно, за да има време да се убеди в наблюдаваното явление.
5. Василевса не хърка- той композира насън. Накъсаните ръмжащи звуци са само за прослушване на създаденото.
6. Той винаги идва навреме. Понякога по Близкоизточно време, понякога по Средноазиатско, в много редки случаи идва навреме дори според часовата зона, в която живее.
7. Василевса не оплешивява, а най- вероятно е дарил част от вълшебната си коса на нуждаещите се.
8. Василевса не е 100+ килограма. Той е "стабилен".
9. Вашият Василевс не е и "дребен", "хилав", "гърджав", "фин", "С-размер"... по- добре запазете мълчание или излъжете в този случай.
10. Запомнете, че Всемогъщия е от хората, за които е написан краткия правилник "1. Той е винаги прав! 2. Ако се съмняваш- погледни първа точка." Всяко противопоставяне на краткия правилник се наказва.

(to be continued)

Tip Of The Day:
Ако все пак решите да противоречите на Василевса, винаги го правете от почтително разстояние и с подсигурен изход за бягство.

и още...

и още музика и още... лирика? хахахахахахахаха
Kaiser Chiefs- Oh, My God!
Tricky- Podnerosa
Bang Gang- Everything's Gone
Marilyn Manson- Use Your Fist and Not Your Mouth

Цинизъм (за пореден път)

Искам да ти завъртя главата
с ръка смело под полата
чувства в теб да предизвикам.
През къде минава желанието на жената
заражда се и любовта й сляпа
защото от математиката тя не се научи
вярно да дели
чувствата си от краката
нито биологична разлика да усвои
между сърцето и своите слабини

Желание

Като порасна искам да стана астронавт. В космоса наистина се убеждаваш колко малки са земните ти беди.

диалог

- Какво ще кажеш за дамата с лилавата коса?
- Мисля, че нещо не е в ред.
- Не е перфектна, нали? Как да я обичаш тогава, като няма достатъчно материал за заблуда?
- Моля?! Това ли е според теб любовта?
- Не, това е според мен твоята любов. Само толкова си ми показал до момнета.

I don't brеак for anyone

Няма да умра за родината, защото някой ми казва. Няма да се тръшкам с кървясали очи и зачервен нос, защото съм сама. Дори да ме оставите, аз ще продължа да живея, отровена и упорита. Не искам да се обличам според вашите закони или да чувствам според човешките ви канони. Отказвам да пречупя волята си според чуждите желания. Отказвам да умра от отчаянието, с което се храня по принуда. Имам себе си и целият свят. Дори там нищо да не ме чака, аз ще го хвана. Ако съм празна, ще намеря лъч светлина да се запълня, макар и за секунда. Страданието ми е необозримо. Желанието ми да живея- вечно. Нито ти, нито който и да е ще ме излекувате от него, или ще ме обезличите. Болката ще изменя в броня, неволите- в сръчност, предателството- в прозорливост. Ще изостря ума си, ще открия сърцето си за всеки удар, за да чувствам живота си по- ясно.
Ще изживея себе си, ще преживея останалото.
Опитай се да ми пречиш.
Аз ще живея.

pass

Толкова пъти съм се молила да умра, че заобичах до смърт живота.

Завещание

На Коледа спонтанно реших да си направя завещание. Нуждае се от преработка и преосмисляне- още като започнах бях наясно, че нямам кой знае какво да оставя на приятелите си, но като направих опит се уверих в степента си на нямане-какво-да-се- остави. Но ще декларирам места, на които може да бъде открита чернова и евентуално завършен материал. Само за всеки случай. Когато пресичаш като мен е разумно да имаш бекъп файл с това как искаш да се раздадеш с материя на все още живите хора.
Убедих се и в това колко е трудно да напишеш завещанието си- особено като искаш да даваш, да даваш, на всички по много, сякаш ти е последната шепа живот, която имаш да изживееш.
Черновата е в тетрадката ми с бежава корица с кафява шарка покрай спиралата, май имаше и костенурка или някаква подобна животина на нея. Така или иначе отоворите ли я, в началото ще се сблъскате с химия, после с всичко останало. В София е, в шкафа над леглото ми е общежитието. Оригиналът мисля да донеса в Асеновград, в тенекиената ми кутия с какво ли не, останала от някой непразнуван, но почерпен рожден ден- синя, от бонбони Айсберг.
Дано не се налага, но все пак имайте го предвид.
( Разчитам главно на един човек, който май все още чете от време на време)


До виждане.

това е нищо

времето по- бързо отминава
с друго тяло свряно в теб,
а гласче глухичко припява
на неразбран език, че си проклет

с нощите промяна няма
само тялото до теб се различава
и дупката в душата ти се разширява
става толкова голяма
бездънна яма
черна бездна зейнала и прегладняла

времето твърде бързо остарява
и натрупва прах,
леглото остарява,
по стените лепне страх

гласчето злобно все напява
пронизва те и те разтваря
до отчаяни частички
слаби, молещи се за забрава,
защото друг лек вече не познава
запазилото се от теб парче

Звучи ми

Заради текста или пък инструментала, поради нещо, което преживяваш или е минало отдавна, или дори напомнящо за съкровено желание:
Звучи ми като моят живот, чувам го като светът, в който живея.



The Doors- Break On Through/ People Are Strange/ Love Street
Bjork- All Is Full Of Love
Sonic Youth- Dirty Boots
The Vines- Ride/ Don't Listen To The Radio
Atmosphere- Domestic Dog/ A girl named Hope/ Fuck You Lucy (& more)
NIN- The Perfect Drug/ Sunspots/ Everyday Is Exactly The Same/ Closer/Just Like You Imagined
Rabbit Junk- Guns
Siouxsie & The Banshees- Cities In Dust
She Wants Revenge- Written In Blood/ Tear You Apart/ These Things/ Rachel/ I Don't Wanna Fall In Love
Placebo- Days Before You Came/ Every You, Every Me/ Some/ Special K
Deftones- Change/ Passenger

ще го допълвам постоянно
нали съм музикален лакомник

Добро утро, пияницо!

Ще живеем нощем, ще се крийм от светлините
с изтръпнали езици и неясен свят в очите.
Вятър, мрак, студ нас не плаши зад вратите
на барове, кръчми, дистокети
дори по пейки да седиме
с весел дух в бутилка ще си грееме душите
с въображаема музика дори в ушите
ще крещим, ще пеем,
от късни нощи чак до рано във зорите
независимо почивка или делник,
защото все еднакви са ни дните,
избрахме наш'те да са празници велики!
Когато улицата се опразни излизаме навън
поглъщаме с очите празни като сън
реалността ни толкова различна, пропиляна-
с ден заспал и нощ винаги пияна.
Боклуци сме и копелета мръсни,
излизаме по часовете късни,
бродим, бием се, живеем до насита,
който се смущава, моля, нищо да не пита!
Нямам отговор добър защо така живея,
просто харесва ми да пия, харесва ми да пея.
Ненужен на света, защото не се трепя
да изплащам закъсняла ипотека.
Развалям се, руша се, но както аз желая.
Ще живея нощем, далеч от денем сивия бетон,
всичко жълто- черно е във мрака,
с отблясъци примамливи и разнообразни,
интересни за желанията ни коварни.
Не ни плаши никоя поквара,
не ни интересува чуждо отвращение,
довечера сме пак под бара,
а сутринта за отмъщение
срещу махмурлука ний си правим скара,
дори заранта ни да е някъде след пладне.
Така ще се пилеем докато последния не падне
жертва чакана на алкохола
с цирозата на дроба
право в гроба.

Нощем

Значи съм в автобуса и ме гледат враждебно. Добре, не е новост, но пак ми е неспокойно. Защо е толкова тъмно? Возя се в...в автобус кой номер среднощ? Небето е като черно платнище- нито една звездица, а навън гледката говори за студ и вятър, обещава ти всеотдайна враждебност. Зениците ми се разширяват фокусирайки върху пода- мръсен, на някакви малки точици по покритието му. Седалките на возилото са мръсни. Къде да се таксувам? Нямам билетче! Ако мине контрола? Как да сляза навън сега?? В мрака, в пустотата ли да сляза- тя е по- страшна от всичко, защото никой не може да ти каже какво се крие в нея. Очите ми шарят- седалка до вратата, седалка отсреща, под, лица- набръчкано и свъсено, друга физиономия със строг израз. Мълчание- тия хора имат устни като заковани дъски, лице като на препарирани експонати или дори по- зловещи. Минаваме край някакви криви дървета- малко паркче от тях, или може би е голямо? Дори не зная къде се намирам- тук ли трябва да бъда? Не, не съм тръгнал в тази посока, доста съм сигурен. Мирише ми на горбища. Не на носа ми мирише, някак отвътре пълзи гадното усещане. Мракът се разраства като лоша илюзия и чувам как ни засмуква. Как се озовах долу пред вратата на рейса? Май трябва да намеря нещо в тая...гора? Кой ме вика? Озъртам се, но всичко е само клони и тъмнина. Тук- там блещука, но така разкъсано и объркващо... Къде си? 180 градуса- нищо, завъртане на още 180 градуса- свистене. Добре, накъде искаш да тръгна, за да те намеря? Не познавам тези гробища, плашат ме! Лай? Мякане? Каква е тая гадина! Трябва да бягам по- бързо! усещам я точно зад себе си! Е какъв си дребосък само! Спри да ме гониш ситна гад! Остави ме! Помощ! Чакайте! Чакайте!- крещя към автобуса! Колкото и да е неголяма тази животинка, кръстоска между лисица и куче, не искам да оставам с нея на гробищата среднощ! Ох...чудесно...успях да скоча обратно в рейса. Ще стигнем ли някъде? Просто да вървим в посока далеч оттук! Нека си поема въздух...Автобус 64.
И се събуждам осукан около завивките.
(Кои гробища точно? 64 минава през два гробищни парка се оказва. Какво/ Кого търся? )

Намери си

Мъж, вземи си ти жена
Нека тя те реши.
Мъж, купувай й цветя-
гледай да са свежи!
Жена ти да те направлява.
Паднала пак надделява-
от кръвта ти прави пара.

Мъж, без своята жена,
си като къща опустяла,
като бутилка празна,
само дума изветряла.
Много прах и никаква земя.

Списък с необходими неща:

- слънце
- работа, която харесваш
- пари
- чист въздух
- удобни обувки и дрехи (които харесваш)
- настроение
- идейност
- дом, в който да се прибираш
- някой обичан, с когото да споделиш всичко

Искам да обичам

loveyouloveyouloveyouloveyouloveyouloveyouloveyou





who?




it's a secret, because it's out of reach.



Честит Св. Валентин

Сафо

Като във филм

Свободата да си лошия герой във филма- нея сякаш никой не я намира. Бремето на това да знаеш, че няма да те харесат, че не трябва да те харесват тежи, а за други не е никакво бреме изобщо. Истинският артист намира удоволствие в новото, в разнообразието, в предивикателството, което го кара да расте и да надникне в още някой аспект на света. За тях лошите роли са добре дошли, раздвижват духа им, дават му право да се докосне до онова, което обществото му е забранило- да са чудовищата, които иначе всички биха отрекли. Сега някой ги моли да са именно това. Като разрешение да стреляш на месо, но с халосни патрони. И все пак е нещо.

7

Само 7 смъртни гряха
и с тях Бог качили покри всичко, в което човек открива прекалено удоволствие или средство да души мъката и злобата си.
Само 7.

Официално

Умът се подхлъзна, падна и натърти представите си за реалност. От този ден нататък Светът официално стана по- крив.

Беше много отдавна

Има ли смисъл да чета назад в чуждите блогове? Има ли какво да си обяснявам- накъде е тръгнала нечия личност, откъде е започнала, какво е предизвикало развитието й до сегашното й състояние...Има ли наистина някакъв смисъл или е просто самозадоволяване в по- изтъчена психическа форма? Не мога да върна никого назад, нали? Никога няма да достигна такова "величие"... Плаче ми се от това, а в обществена компютърна зала да плачеш е...висша форма на нещо, което не мога да закова с единствена дума, или дори с единствено изречение. " Sometimes there's so much beauty in the world, I feel like I just can't take it." А понякога има толкова мъка, че душата ти се приплесква плътно в земята като под свръхгравитация и боли...безкрайно много боли.
Питам се- наистина ли за теб самия се страда повече? Сякаш всечовешката мъка те смачква с по- голяма сила. Или може би: "Всичко лошо станало с другите предизвиква опасението, че може да се случи и с теб". Това ли е логиката й? Не.
Млъквам.

Нощем

В присъницата, във нощта
отлитам из дома си без крила;
зад бариерата- далеч от прашната земя.
В космическия мрак на своите страхове,
сред надеждите си крехки и всите богове,
пред очите слепи се разкриват
кошмарите и приказките на света
и с първите лъчи на сутринта умират
избелени след миг от паметта

Сред пропуснатите думи на съня
личността през пръстите ми се изплъзва
и нямам кой със злост да обвиня,
че умът ми толкова изконни тайни бълва,
а не успявам да ги задържа.

С ръце да можех да захлупя
виденията си мътни от нощта!
С пари да можех да си ги откупя!
Но все ограбен ме заварва утринта.
С откъслечни картини
и смутени чувства
почти побъркан,
лепнат за повърхността.
Желанието за полет ме премазва!
Аз съм странна птица- само нощем мога да летя!

X

Още два часа до тръгването на градския транспорт. Знаеше, че е на някоя от последните спирки, следователно нямаше да й се наложи да чака дълго. Сто и двадесет минути обаче се превръщат в непоносимо много време в компанията на алкохолик- темерут и украинец, който по родните си разбирания пие в нормата. Марена беше преполовила втората си бира по- бързо заради мълчанието, а и бунт на празнота се надигаше в червата й. Намусеният й събедесник стана и закрачи, или по- скоро се завлачи към тоалетната и тя реши да изкопчи нещо от Тимур. Той изглеждаше по- приветлив.
- Здравей,- почна малко несигурно. Той се ухили широко, даже малко глупашки.- Та, хайде, издай ми тайната- как се казва твоят приятел?
- А- ха- ха! Я не могу скажить тебе это!
Ужас! Единият не иска да говори, а другият го прави на полуразбираем език! Тя се напъна да си спомни малко повече руски от гимназията.
- Ты говоришь только по руски?
- Нет, я говори и болгарски, ама плохо.
- Разбирам.- промълви тя обезкуражено.
Тимур пак се усмихна широко. Сега тази усмивка си имаше още едно обяснение. Намусеният се зададе от нужника и момичето като опарено се дръпна към мястото си. Глупава работа, от какво толкова се шашка?
- Хайде, сръдльо, време е да си кажеш честно как ти е името. Вечерта подмина средата си! Много е неучтиво от твоя страна!
- Аз не съм учтив и не ми пука за мнението ти, както на теб за името ми.
Тя потръпна обидена.
- Ужасен си...- изстиска между зъбите си.
Той отпи.
- Радомир.
Марена зяпна и клепачите й се разтвориха широко. Пробив!
- Да, като града, спести си констатацията.
- Странно, не си пасваш на името. Би трябвало да се радваш на света и да внасяш радост в него или нещо подобно. А всъщност не е така.
- Някога беше.
- Е-ей, друзья! Наздорове!- провикне се Тимур да разсея въздуха. Нататък разговорът тръгна по- нормално. Марена и Тимур много се смяха, макар че тя не беше сигурна украинецът разбира ли на какво се смее, а Радомир се подсмихна на няколко пъти, което според другаря му отдавна не се бе случвало. Барманът в "Кривата Каца" гледаше с апатия последните си пияни клиенти и тримата малко по- трезвени на плота пред него. Забърса тук- там машинално с един лекясан парцал, огледа се още веднъж, спря мудните си очи на ръчния си часовник и нададе вик ясен и мощен:
- Затваряме заведението! Моля, изтъркалвайте се оттук, господа!
- И дами!- скокна Марена. Човекът я погледна лошо изпод твърде прилежно оскубаните си вежди и не каза нищо. Тя си облече якето, вече само влажно, закопча го и заприпка да стигне събеседниците си, които вече бяха почти до вратата. Излязоха и стигнаха някаква автобусна спирка.
- Аз май съм до тук. Благодаря ви много и на двамата, беше ми приятно наистина.
- Чао. Предполагам няма да се видим повече.
И Радомир се врътна и хвана някаква произволна посока.
- Пока, Марена. И мне было приятно.- отвърна Тимур този път с мека, умерена усмивка и също се обърна и последва приятеля си. Момичето ги позяпа малко и се почуди. Знаеше, че ако изминалата вечер беше някакъв разказ той нямаше да е за нея, а за онези двама вонящи на алкохол особняци, които се свиваха до точки на хоризонта, бавно и сигурно. Как да разбере обаче цялата история?

Небеса!
Под синьото ви тяло
е пълно с мижави тела-
някои поклащащи се вяло,
други смъртно влюбени в света
всичките едно човешко цяло,
подвластно на земята и дъжда;
за слънцето и вятъра родени,
прашинки пъргави под облаците ваши,
Небеса!
Не моите, не вашите, а ничии деца!

Мрън и Мляс

- Добре, минаха 5 бири време, принцесо и нито каза за какво толкова не си харесваш живота и как мислиш, че Риго ще ти помогне?
- Е, какво, какво? Не те познавам добре, че вярно да ти кажа, ха- ха- ха!
- Пияна си, всичко ще си кажеш.
- Не съм пияна!
- Ето, видя ли? Пияна си. Сподели сега.
- Просто няма нищо в живота ми. Не чувствам удоволствие, радост, тъга. Все едно аз съмспряла, а всичко останало се движи и нищо голямо не ми се случва.
- Добре де, от бедния ни Риго ти какво очакваш? Не може да живее вместо теб, нито да те накара.
- Откакто познавам братовчед си у него винаги е имало три пъти повече живот, отколкото у кой и да е друг! Само като го видиш си личи, че е жаден да опитва от каквото може. А веднъж като говорихме осъзнах, че той и усмисля това, което изживява.
- Брей, не си ли ти една умница! Как тогава не можеш да се справиш сама?
- Не мога...трябва ми някой или нещо да ме запали...
- Ох, момичето нямало огън. Това наистина е лошо.- стана неочаквано сериозен той.- Хайде да те водя при роднината ти тогава и дано е в бърлогата си.
И без друго бяха в много странна и запусната част на града, а сега уличките, по които Мрън я поведе станаха като бараки за трудоваци. Постепенно паважът се изгуби под пръстта и прахта, а високите блокове и бетонни паркинги отстъпиха на дървени и телени огради, разграничили неголеми ниви с домати, царевица, пиперки и някоя и друга овошка. Див канабис растеше на гъсти храсталаци край пътя. Няколко циганчета търкаляха на пътя кафяво кутре и се смееха, както само децата играещи си в мръсотия го правят.
- Все още ли сме в града?
- Почти.
Продължиха още нататък, докато и бараките оредяха съвсем и скромна, дървена къщурка изплува зад някакъв насип от почва и камъни. Постройката имаше леко килнато в ляво коминче, избеляла врата с нацепена боя и съвсем излющена дървена дограма, някога оцветена в зелено. В калта под прозорците бяха избуяли попадийки- жълти, чеврвени, розови, цикламени. Риго ги обожаваше, спомни си тя, но само когато бяха на гъсти храсти. Деляха ги някакви 20м от портата и се разнесе едно звучно:
- Е-е-е, ма'а му стара! Крива гадина грозна кирлива!
- Вече сме сигурни, че си е вкъщи.
Щом стигнаха до прага, ослушаха се дали е спокойно доколкото да влязат- от къщата долиташе само гневно сумтене.
- Да почукам ли?
- Айде да не сме толкова официални, ще реши, че са лоши новини,- и направо нахълта. - Риго, дърто, я виж кой ти идва на гости!
- Йоско? На кой ще викап ти "дърто" за някакви си две години? По- голям- да, но не и дърт, куче с кучето ти! Ха- ха!- и те дружески се прегърнаха с потупване по гърбовете. Момичето стоеше в мълчание.
- Водя напористата ти братовчедка, която нещо си глътна езика.
- Дуня!- и лицето му светна.- Не съм те виждал от лятото на шестнайстата ти година!
- Е, пораснах само малко да може да ме познаеш.
- Хах, но си се разхубавила много. И явно още помниш как да ме намериш, поласкан съм. Повечето семейство се постара да ме забрави. Нали съм нехранимайко.
- Дрънкай си! Те нищо не разбират. Всички дремят и приспаха и мен.
- За това ли съм ти?
- Момичето каза, че му трябва огън.
- Е- хе- хе, може да съм беден като мишка и да се прехранвам като куче, но виж огън имам! Казвам ти обаче, помисли си добре какво искаш и готова ли си да се откажеш от някои неща в живота си. Огънят иска жертви.
- Готова съм!
- Като всяко дете- решена си, но не си готова, а тая решителност е много летлива. Предупреждавам те, че няма да живееш като повечето хора. Ще е по- добре, но ще отнеме време да свикнеш, все пак си приучена на друго.
- Риго, наистина се нуждая от друг живот! Моля те, помогни ми! Ще избухна, ако продължа да я карам по тоя начин- не мога 25 години да седя на бюро или да пътувам по един и същ маршрут, не мога да се смея сдържано, защото бурният смях щял да възмути някоя бабка и съм неспособна да съм тиха като ми се пее и мирна като ми се танцува или дори да се крия от дъжда, вместо да стоя под него, за да не ме вземат за луда! Не...- дъхът й секна.
- Убеди ме. Готова си. До два дена си събери малко багаж и се нанеси при мен.

в момент на турболентност

Не може вечно да забравяш. Унищожаващо е.

Нека мислите сами потекат в естествената си посока водени от чувствата. От време на време така правя и от време на време помага.
Надушвам, че унищожението ни дебне от всякъде. Въпросът е как да го излъжем, да го метнем по гръб на пода и да му се изсмеем? Първо обаче искам да се изплюя на тезите за липсите и декадентството на съвременното общество. Кой направи толкова дълбока психологическа дисекция на миналите, че да постави тяхната духовност над нашата? Днес всичко е по- достъпно, донякъде затова на някого може да му се стори, че стойностното изкуство е по- малко. Напротив, повече е, но е толкова много, че почва да губи блясъка си, а отделно е и заринато в още по- големи купове безстойностно. Защото дори великите творци са били някога аматьори и са оставили по нещо невпечатлително след себе си.
Днес много повече хора пиели до патологична степен, повече се пушело, младежите губели девствеността си по- рано и водели по- разюздан живот. Кой по времето на бай Тошо & co. ще извади страшна и черна статистика за един алкохолизиран народ? Нали някои дори днес са убедени в рая царящ в България по онова време. Да, сексът е безразборен, започваме да го практикуваме по- рано, но днес всичко започваме да правим толкова от рано! Информацията тече от всякъде и това ни кара да съзряваме по- бързо, да опитваме повече с нетърпение, без да чакаме съответната възраст. Защото нещо ни кара да се смятаме за готови, независимо дали сме или не. Дори погледнато физиологически днешните момичета и момчета съзряват преди възрастта писана в старите ни учебници по биология. Нито прибързаното развитие, нито достъпността на информацията и възможностите за творене ни правят достатъчно умели и хитри да превъзмогнем унищжението си. Смъртта ни гони в безройните си форми и абразивните процеси не прощават нито на човешкото тяло, нито на човешкия ум. В опитите си някои просто искат да останат запомнени, да оставят достатъчно голямо наследство, да натрупат достатъчно пари и да ги пропилеят така, че целият свят да ахне. Това са глупости. Както е глупост да искаш да превземеш света- той ще те погълне, дори да успееш уж да го покориш, защото е нещо твърде голямо за плещите на кое да е човешко създание. Някой може вече да се е досетил, че не съм тук да давам окончателни отговори. Така е, само затварям някои вратички, за да стане изборът ви по- лесен. Всеки трябва да намери своя начин за спасение, своя аспект, в който да оцелее. Някои оцеляват морално, други с труда си, трети анонимно оставяйки отпечатък, а най- умелите се запазват цялостно. Нека дам пример. Повечето от хората, знаят книгата "Дон Кихот", но ако ги питате кой я е написал ще ви погледнат като детенце хванато на тясно с крадени пасти. Мигел де Сервантес- но те не помнят това име, нито са прочели каква е била съдбата му. Почти всички обаче са наясно с образа на дон Кихот- Печалния Рицар, а дон Кихот е Сервантес. Как би могъл някой да напише книга, толкова дълбока, пълна с идеализъм, надежди и умопомрачение без да вложи себе си в нея? Дон Мигел е успял, без дори да го цели. Надхитрил е смъртта си.

none

милиони хора в смешен кръговрат
вървят,
хриптят,
препъват се и падат
после стават и закрачват пак.
Безсмислено те търсят смисъл,
не им е нужен той да дишат,
дори някой друго да е писал

Международен път

(с благодарности към Чарли)

Дъждът продължаваше да се лее с кофи вече почти два часа, а мракът оставаше все така тежък. Улични лампи почти нямаше, поне такива, които да светят. С развален телефон, без познати в квартала, с няколко лева в джоба- достатъчно да пийне и хапне, но не и да хване такси до "дома", пък и таксита наоколо нямаше. Определено беше време за цигара! Ляв джоб, десен джоб, по джобовете на панталона- винаги се оказваха на последното място- чантата. Марена захапа леко папироската и защрака с червената си Clipper. Едно, две, три, а тя упорито не палеше. Добре, че имаше и втора...която също не запали. Бръкна пак в десния джоб на якето и извади кибритче- подгизнало като самата нея, за нищо нямаше да свърши работа. Отчаянието нахлу по вените и жилите й, стегна ги за секунда и после цялото й тяло се отпусна. Марена въздъхна. Нека обобщим ситуацията: сама в непознат и обширен квартал, тъмно е, вир вода е, не минават таксита, няма телефон и кой знае колко пари и не може да си запали цигара. Изсмя се над себе си. Над цялото си скапано, мокро положение! В началото с горчива самоирония, после наистина й стана малко по- ведро. "Добре, хайде да намерим бар!" Дори и това се оказа трудна работа. След досадно тридесетминутно шляпане липсата на ориентация я заведе пред "Кривата каца". Марена си даде няколко секунди на размисъл преди да влезе. Миришеше, звучеше и изглеждаше като дупка и свърталище на местните пияници и неспокойни духове. Отвори вратата смело и с размах пристъпи, спря се и оцени обстановката за момент, след което се насочи към левия ъгъл на бара. Шляп- шляп- шляп- шляп- вече всички я зяпаха или поне я бяха огледали. Застана в края на бара и седна на единственото свободно място и се врътна към съседа си.
- Имаш ли огънче? Не те питам в банален опит за свалка, кибритът ми е мокър, а запалките не ми бачкат.
- Много говориш,- свъсено я погледна мъжа, но извади лъскава Zippo и щракна.
- Благодаря, - и извади кибрита си на плота да съхне.
- Поне виждам, че не лъжеш.
- Човек не трябва да лъже като иска помощ.
- Хъх! - и особена подигравателна усмивка се разля по надупчената му кожа.
- Барман! Наливна бира!
Минути на мълчание.
- Очаквах да отбележиш, че не съм от тук. Не си ли любопитен?
- Не съм. Пък и аз също не съм тукашен.
- Хах, как ли те оцелих! Аз съм Марена.
- Здравей, а това е Тимур, - посочи с палец човека от дясно на себе си, който се усмихна дружелюбно и помаха леко с ръка.
- Ам...приятно ми е, Тимур, но, - пак погледна първия мъж, - твоето име как е?
- Моето не е интересно като Марена или Тимур.
- Сигурно е Сръдливко или Темерутко. Много би ти пасвало на характера. Винаги ли си такъв или нещо се е случило?
- Нещо не се е случило- не съм пил достатъчно.

Мрън и Мляс

Той седеше мрачен на една пейка- изражението му, като че е ял развалено зеле. Върху него падна нечия сянка и сгъсти настроението му.
- Мръдни се!
- Не ти харесва слънцето и без друго.
Чак сега погледна нагоре. Със съмнение.
- Откъде се пръкна ти пък?
- От небето паднах.
- Господ те изпрати да ми пазиш сянка?
- Ти си доста сенчест и без мен. Същински Мрън си.
- Мрън да се казвам! В окото твое да съм трън!
- Искаше да го изримуваш, признай си! Нека почнем от начало. Не приятно ми е, аз съм Мляс.
- Мрън пък се наричам аз.
- Какво да правят Мляс и Мрън?
Той повдигна вежда.
- Нека правим махмурлук.
- Защо реши, че пия?
- Госпожице, тук всички пием!
- След дългия работен ден?
- А, не! Тук работещи не идват! Наш'та сган е много друга.
- И каква?
- Чакай, как стигна тук изобщо? Нужен ти е наш човек да дойдеш.
- Риго ми е братовчед, него идвам да намеря. Казал ми е като има нужда, тук да идвам да го търся.
- Ха! Виж ти!- огледа я преценяващо. - И какво желае принцеса Мляс, че й е нужен братовчедът Риго?
- Не си харесвам живота.
- Той не е Господ, по- добре се върни на небето. Но ако искаш моята диагноза- липса на алкохол в кръвта.
- Водка?
- Жено! Обед е! Да хапнем бира!

mini

words of loss
and words of honour
words we toss
behind the corner
two steps ahead
and you forget them
behind your back
you never said them