вещица от старо време

ужасът на малкия ми град
с гордо вдигнати камбанарии
всяка във корема си език камбанен крие
ужасът на неомъжена жена
онази страшната - модерната жена
не, няма нищо по-модерно от тревата
не е природен феномен
и преди години назовавали са хора като мен
вещица
лично ще съм отговорна
ако падне град върху лозята
ако няма дъжд на пролет
ако лястовица свие си гнездото на върба
в корена на всичко лошо
ще е все същата жена
развяваща къдриците свободно
удавена накрая скромно
в някоя река
на име Чая,
за да ни е по-спокойно

да се довърши и коригира

подпирам с липсата ти изсъхналият ствол на вдъхновението
изядено от редовите часове в пространство именувано
"комуникативен и модерен офис"
с лампи мразещи очите ни
със стени презиращи млечната ми кожа.
защото цветовете ни са сходни
колко по-свободни тук са дните
в познатите окови на обикновени мисли,
битови задачи, влезли в редове и систематизирани в колони
много важен документ в информационен облак
някъде чертае диаграма - мярка за човешкото ми щастие


----
а аз меря го с аршини равни на едната ми ръка по разстояние
пълно с тягосто мълчание ударено с печата "гордост",
от точка "аз" до точка "ти",
мастилото е бледо и червено,
нечетимо от преди промяната,
откъде ли се снабди в нашето съвремие с остарял цвят
на мастило и разбиране, които
произвеждат строго само брак
в градина, във която всичко иска да цъфти
и отразя клоните на крушите красиви
обрули всеки булчински бял цвят
на черешите от майка ми садени

1

a thousand flies inside your heart
buzzing with affection for what's dead

д

искам да си извадя зъб, за да ми е по-леко
така даже и малко ще си приличаме

l

this man is the root, his lineage bares it - all that is truly good in my birth-given nature
nurture? nay
the body, split in two - between my mother and my father, a dichotomy I cannot bridge for a mere human lifetime, provides me with the most confusing urges, straining further out my right arm from the left, my left leg from the right; and I know who pulls in each direction
none is evil, merely vile, and egregious, but profoundly loving too
and I know the root, the stem, which lies upon it - I know who
it is that wordless preaches "love thy neighbor"
"love them as if it is you"


and with his death,
will that part of me also perish
and if it does, who can then claim
"you are his daughter" to be true

lifeline

I want to stop. I want to stop. I want to stop.
Noone can help me and I can't either. If I could sift you out of my DNA, I would have done it by now.
I can't quit these feeble words dissociated from reality and yet rooted in it. I've left so many lines drip through my fiber, letting them dissipate in the ether, wasting them in essence and hoping I'd be discouraged, I'd be disappointed in my own self and even more - this innate stream of thoughts and inspiration would dry up.
It doesn't.
It will never stop. I have to be honest with myself.
I have to embrace being horrible at it for a few decades, persistently improving. If I saw it as a crutch, I was wrong. It's my strongest arm. It's how I hold on to dear life.


Language is my lifeline.

представете си вашата депресия

едно безкрайно равно поле без нито стрък трева, без хоризонт, без слънце, и в тази необятна перспектива ти идва да легнеш в прахта и там да си останеш

I'm not here

обичам да говоря с теб, но имам чувството, че напоследък ме няма. липсвам в собвеното си тяло. липсвам в собствените си думи. мислите в главата ми звучат чуждо.
къде отиде Диана?

the poet

he even fucked in the iambic meter
how boring and how lovely

когато и двамата сме в нормална връзка

сляпа за другите
очи посивели като два мръсни листа
лицата на другите - непрозрими;
а как да се радваш на невидяното
как би погалил лице нежелано и чуждо
мъртва за другите
сърце вкочанено отдавна,
вратата не мърдат и пантите скърцат

за кого ще отвориш сърцето си
64кб всички заети с единствено име
в сърцето ми има единствена спалня
-луксозно студио в центъра-
празно с единствен гост допустим
някога
някога
някога
до безкрая
печат "годно до:" няма


нормалните връзки не са за ненормалните (неморалните) хора и затова
с теб да се видим
повече няма

as empty as I never hope it to be

star of mine, when will you grace the night sky
my eyes are weary of gazing in the darkness