вещица от старо време

ужасът на малкия ми град
с гордо вдигнати камбанарии
всяка във корема си език камбанен крие
ужасът на неомъжена жена
онази страшната - модерната жена
не, няма нищо по-модерно от тревата
не е природен феномен
и преди години назовавали са хора като мен
вещица
лично ще съм отговорна
ако падне град върху лозята
ако няма дъжд на пролет
ако лястовица свие си гнездото на върба
в корена на всичко лошо
ще е все същата жена
развяваща къдриците свободно
удавена накрая скромно
в някоя река
на име Чая,
за да ни е по-спокойно

да се довърши и коригира

подпирам с липсата ти изсъхналият ствол на вдъхновението
изядено от редовите часове в пространство именувано
"комуникативен и модерен офис"
с лампи мразещи очите ни
със стени презиращи млечната ми кожа.
защото цветовете ни са сходни
колко по-свободни тук са дните
в познатите окови на обикновени мисли,
битови задачи, влезли в редове и систематизирани в колони
много важен документ в информационен облак
някъде чертае диаграма - мярка за човешкото ми щастие


----
а аз меря го с аршини равни на едната ми ръка по разстояние
пълно с тягосто мълчание ударено с печата "гордост",
от точка "аз" до точка "ти",
мастилото е бледо и червено,
нечетимо от преди промяната,
откъде ли се снабди в нашето съвремие с остарял цвят
на мастило и разбиране, които
произвеждат строго само брак
в градина, във която всичко иска да цъфти
и отразя клоните на крушите красиви
обрули всеки булчински бял цвят
на черешите от майка ми садени

1

a thousand flies inside your heart
buzzing with affection for what's dead

д

искам да си извадя зъб, за да ми е по-леко
така даже и малко ще си приличаме

l

this man is the root, his lineage bares it - all that is truly good in my birth-given nature
nurture? nay
the body, split in two - between my mother and my father, a dichotomy I cannot bridge for a mere human lifetime, provides me with the most confusing urges, straining further out my right arm from the left, my left leg from the right; and I know who pulls in each direction
none is evil, merely vile, and egregious, but profoundly loving too
and I know the root, the stem, which lies upon it - I know who
it is that wordless preaches "love thy neighbor"
"love them as if it is you"


and with his death,
will that part of me also perish
and if it does, who can then claim
"you are his daughter" to be true

lifeline

I want to stop. I want to stop. I want to stop.
Noone can help me and I can't either. If I could sift you out of my DNA, I would have done it by now.
I can't quit these feeble words dissociated from reality and yet rooted in it. I've left so many lines drip through my fiber, letting them dissipate in the ether, wasting them in essence and hoping I'd be discouraged, I'd be disappointed in my own self and even more - this innate stream of thoughts and inspiration would dry up.
It doesn't.
It will never stop. I have to be honest with myself.
I have to embrace being horrible at it for a few decades, persistently improving. If I saw it as a crutch, I was wrong. It's my strongest arm. It's how I hold on to dear life.


Language is my lifeline.

представете си вашата депресия

едно безкрайно равно поле без нито стрък трева, без хоризонт, без слънце, и в тази необятна перспектива ти идва да легнеш в прахта и там да си останеш

I'm not here

обичам да говоря с теб, но имам чувството, че напоследък ме няма. липсвам в собвеното си тяло. липсвам в собствените си думи. мислите в главата ми звучат чуждо.
къде отиде Диана?

the poet

he even fucked in the iambic meter
how boring and how lovely

когато и двамата сме в нормална връзка

сляпа за другите
очи посивели като два мръсни листа
лицата на другите - непрозрими;
а как да се радваш на невидяното
как би погалил лице нежелано и чуждо
мъртва за другите
сърце вкочанено отдавна,
вратата не мърдат и пантите скърцат

за кого ще отвориш сърцето си
64кб всички заети с единствено име
в сърцето ми има единствена спалня
-луксозно студио в центъра-
празно с единствен гост допустим
някога
някога
някога
до безкрая
печат "годно до:" няма


нормалните връзки не са за ненормалните (неморалните) хора и затова
с теб да се видим
повече няма

as empty as I never hope it to be

star of mine, when will you grace the night sky
my eyes are weary of gazing in the darkness

Небесна

безкрайно - нощното небе
безкрайна е прегръдката ми
възнеси ме на ръце
звездите ми ще те напътстват в мрака
кожата ми е море
развълнувано в извивките си над земята

на сънищата нека съм ти люлка
любими,
бъди ти нежния вечерник,
залюлей
бедрата ми със топъл дъх,
с къдриците ми меки за постелка

[...]

нека мълчанието ти ми бъде муза

Maulana Jalaludin Rumi - Look at Love [excerpt]

[...] be like sugarcane
sweet yet silent
don’t get mixed up with bitter words


my beloved grows right out of my own heart
how much more union can there be

ако беше писмо, а не петно

Ако чичо Кольо беше писмо, щеше да е написан с черен химикал и всяка буква да е по своему крива. Върху уж скучния лист на редове отпечатани в синьо се вижда, че навсякъде думите се разливат пощурели от чувства, всякакви чувства, прегърнати в мисли скачащи с новото изречение в нова тема. От самото начало си мирише на пожар, все едно тези думи някой вече ги е преследвал в предишен живот и сега е дошъл да се пробва отново в нова тетрадка и те тичат, през ченгел и опашка, тичат и крещят своето верую неотстъпно, на пук на тираните. А всъщност никой никого не гони, няма вълк, няма инквизиция, но след първият абзац химикалът започва да тече. Черни точки се появяват по завоите на буквите, невидима ръка размазва неизсъхналият излишък, какво всъщност пише? Колкото по-надолу четеш, толкова по-разчекнати и неузнаваеми са думите, и п м ш л т са една епикриза на конвулсиращи мисли и накрая завършваме с ВЗРИВ.
Един последен замах, не толкова широк, колкото си очаквал да бъде.
Какво е искал да каже авторът?

The Young Pope E05 - address to the cardinals

"Knock knock!" "Knock knock!" We're not in. Brother cardinals, from this day forward, we're not in, no matter who's knocking on our door. We're in, but only for God. From this day forward, everything that was wide open is gonna be closed. Evangelization. We've already done it. Ecumenicalism. Been there, done that. Tolerance. Doesn't live here anymore. It's been evicted. It vacated the house for the new tenant, who has diametrically opposite tastes in decorating. We've been reaching out to others for years now. It's time to stop! We are not going anywhere. We are here. Because, what are we? We are cement. And cement doesn't move. We are cement without windows. So, we don't look to the outside world. "Only the Church possesses the charisma of truth", said St. Ignatius of Antioch. And he was right. We have no reason to look out. Instead, look over there. What do you see? That's the door. The only way in. Small and extremely uncomfortable. And anyone who wants to know us has to find out how to get through that door. Brother cardinals, we need to go back to being prohibited. Inaccessible and mysterious. That's the only way we can once again become desirable. That is the only way great loves stories are born. And I don't want any more part-time believers. I want great love stories. I want fanatics for God. Because fanaticism is love. Everything else is strictly a surrogate, and it stays outside the church. With the attitudes of the last Papacy, the church won for itself great expressions of fondness from the masses. It became popular. Isn't that wonderful, you might be thinking! We received plenty of esteem and lots of friendship. I have no idea what to do with the friendship of the whole wide world. What I want is absolute love and total devotion to God. Could that mean a Church only for the few? That's a hypothesis, and a hypothesis isn't the same as reality. But even this hypothesis isn't so scandalous. I say: better to have a few that are reliable than to have a great many that are distractible and indifferent. The public squares have been jam-packed, but the hearts have been emptied of God. You can't measure love with numbers, you can only measure it in terms of intensity. In terms of blind loyalty to the imperative. Fix that word firmly in your souls: Imperative. From this day forth, that's what the Pope wants, that's what the Church wants, that's what God wants. And so the liturgy will no longer be a social engagement, it will become hard work. And sin will no longer be forgiven at will. I don't expect any applause from you. There will be no expressions of thanks in this chapel. None from me and none from you. Courtesy and good manners are not the business of men of God. What I do expect... is that you will do what I have told you to do. There is nothing outside your obedience to Pius XIII. Nothing except Hell. A Hell you may know nothing about... but I do. Because I've built it, right behind that door: Hell. These past few days, I've had to build Hell for you, that's why I've come to you belatedly. I know you will obey, because you've already figured out that this pope isn't afraid to lose the faithful if they're been even slightly unfaithful, and that means this Pope does not negotiate. On anything or with anyone. And this Pope cannot be blackmailed! From this day forth, the word "compromise", has been banished from the vocabulary. I've just deleted it. When Jesus willingly mounted the cross, he was not making compromises. And neither am I. Amen.

The New Pope (2019): Official Tease 2 | HBO

The reason I watched "The Young Pope"

love letters1

това не е чисто начало. всяка неизказана дума изгни в мен, превърна се в тухла и тухла по тухла се изгради стена, през която не можех да те прегърна, да отпусна ръцете си в ласка и да заспя на рамото ти. в парализата на разпадащият ми се живот имам нужда от *партньор*, имам нужда да си тук, да искаш помощ, проблемите ни да бъдат общи и радостите ни също.
всеки път, когато изчезнеш се появяваш в сънищата ми и се будя разбита на прах, защото те няма. няма те. няма те.
изчезваш без думи, без "сбогом" или "ще се върна" и ме оставяш да се взирам в непробиваемият мрак на бъдеще неизпълнено време, да чета по звездите кога ще те видя пак и те вече ме съжаляват, кълна се, съжаляват ме и понякога ми подсказват.
подарък не се плаща и любовта ми не идва с лихви.


ако някога остана безразлична към теб, значи съм умряла.

I keep everyone at arms length, but whose arm is it...

my work is surreal
my work is observational
my work represents the contradiction and insecurity at the very heart of my human nature that drives me forward, screams at me, pushes me down to the ground and yet again wails "GO!"

I am the machine with squeaking gears and bolts twisting off
I am sadness
I am confusion
I stumble through life and indulge in it
my work is my self
my self is my work
I am beside myself at the sight of it
and I will inevitably destroy it
and I will inevitably despise it
as I despise myself

x

I am not seen.

чернова1

в предишният живот била съм куче, кастрирано хиляда пъти  и пак с любов в махам с опашка
любовта на кучката е платонична, тя е махаща опашка, нощен вой, вързана стои забравена на двора и от яд сама копае своята дупка, копае цветята посадени от жена ти