Защо правя стендъп? Не може да се отговори на този въпрос лесно след 12 години. Какво е било в началото и какво е сега са състояния от различни полета на съществуването, защото хората, които съм била през годините са се сменили неколкократно и желанието или нежеланието да съм на сцената и да разсмивам еволюира с тях.
В началото
Някъде през 2011 година започнах да ходя по събитията с по 10-14 колеги от университета, в момента, когато сцената беше безумно малка и присъстваха предимно завърнали се имигранти, отрепки-радикали, някой и друг актьор от НАТФИЗ (кошмарът на посредственият стендъп комик от незапомнени времена). И аз с моята свита. Жена, която не е на никого гадже все още беше рядкост. Още имаше годишен конкурс на отворен микрофон за 1000лв голяма награда и 100лв награди на всеки "кръг" за победителя. Още тогава сцената се е крепяла на агитатори - хора, които активно подстрекават посетителите от публиката да се запишат, да дойдат пак, да пробват, изобщо...ХАЙДЕ! Ти си живо тяло ТАМ, сигурно имаш нещо да кажеш? Възможно ли е да нямаш нищо да кажеш? Излез "и си направи кефа", "забавлявай се", "пробвай, какво толкова да стане" и всички други стандартни съвети на адвокатите на стендъпа. Естествено, не ти милят доброто, просто искат да има дейност, дори всичк ида страдаме в процеса на тази месарска селекция, в която куцо, кьоправо, сакато и най-вече налудно бива извикано за своите пет до осем минути слава. Да, ние сме grass roots society, не може да ви дадем цели 15мин ей така.
В тази маниакално-подстрекателна обстановка на обществени отломки бях призована и аз. Влади Маринов, по това време уастник и собственик на бар Буга Буга в Редута започна да ме подтиква след две поредни големи резервации в бара му:
- Четиринайсет места? Не мога да ти дам толкова, мога десет.
И оттам тръгна десетмесечното "Излез, пробвай се, имаш потенциал виждам го". Не знам какво бе видял освен потенциала да пълна заведението му, но и това никак не е малко, когато клиентелата ти се състои от членове на агитки, анархисти, случайно загубени-намерени хора, няколко актьора, които оценяват дали това им е на нивото и завърнали се имигранти. Може би ние средно бедните туденти изпъквахме. Ние ли бяхме "обикновеният българин" в този сценарий?
Така или иначе, нави ме. След десет месеца "кандърдисване" излязох с първия си сет в Soundwave срещу руската църква. Паметна вечер, в която запознах брат ми с тогавашният ми приятел и брат ми си измисли повод да ми вдигне скандал, да си тръгне точно преди моя ред и да не ми говори 2 години, докато не се разделих с човека. Всичко вървеше като по "мед и лайно" за този дебют. Още имам клиповете скрити в ютуб канала си. Още си мисля, че мина добре и имах идея коя съм аз и какво искам да кажа. Това, което най-много ме мъчи в момента, 12 години по-късно, е дали наистина все още знам тези две неща. По старото правило, щом откриваме с такъв въпрос, значи отговорът е "НЕ". Отдалечила съм се от нещо, което имах още с първото си стъпване, а логиката би диктувала обратното - как с времето артистът "намира себе си" или "своят глас".
Има един проблем - какъвто и да е гласът ти, ти искаш той да се харесва, почти инстинктивно, и когато си комедиант това е особено валидно. В други изкуства можеш да заплюеш критиката, публиката, често не си там изобщо когато те се наслаждават на твоя труд или не очакваш постоянни ахкания, аплодисменти, метани и прочее. Стендъпът и изобщо живата комедия са особено жестоки в това отношение - обратната връзка е мигновена и когато е лоша, ти се чувстваш по-нищожен и от боклуците изпадали край контейнера, които никой не си прави труда да изхвърли. Не е за пренебрегване, че много от нас са стигнали до това странно поприще, защото сме били социално неадекватни в някой момент и комедията е била нашият начин да се харесаме, да се справим с това, че сме бедни, бият ни, връстниците ни гледат на нас жалките отвисоко и трябва да доказва стойността си бидейки най-добрите шутове в групата.
И така аз излязох, говорих това, което наистина ме вълнува и хората се смяха. Много от тях бяха мои приятели и колеги, нмо нямаха задължително моите проблеми и перспектива - тази на младата жена в "мъжка" професия. Дали това изобщо се продаваше не беше на дневен ред все още. Изобщо продаването дойде на много по-късен етап. Началото беше трепетливо, чистосърдечно, неопорочено от други амбиции освен да споделя себе си и да ми се посмеят и заедно да ни е по-леко. Защото животът е труден и още по-трудно е да си честен в болката си пред другите без да си жалък, отхвърлен и злобен. Всичко това, комедията успяваше да ми даде в удобната опаковка на хуморът.
Днес
Днес практически всеки път излизам насила. Всичко, което правя на сцената днес, го правя по-добре от 2012а и пак не съм доволна. В конкурентна среда на продаване това, което искам да кажа,в се повече изпъква като маргинално и далечно за "средният българин", който и да е той вече, наистина откровено не зная. Искам да правя това за себе си. но за да имам платформа, трябва да ссе продавам и тук идва финият баланс да изградиш име, което да привлича "твоите хора" на твоето шоу. Със сигурност ги има. Не ми трябва много. Трябват ми едни 1000-2000 човека, които да идват горе-долу редовно и ще живея някак, ще бъда щастлива, ще бъда себе си. Може би даже ще спра да гледам другите и да губя енергия във възмущение за крадени шеги, интриги, подмолни или открити обиди и постоянното заплюване на "другите" като нищожества, които едва ли не унишожават сцената у нас.
Плувам в блато с отрова - по-широко и смрадливо отвсякога. Но също повече отвсякога има нужда от обединяващото дейтвие на хумора, на майсторлъка "с шегата да си кажем истината". Да, някой ден сигурно даже ще извадя спещъл. Думите на Дими удариха много хора право в сърцето със сигурност, но са чук ударил по болно от истина място:
никой от вас не е известен и никой не идва да гледа вас точно*
Да, едно време правих стендъп колкото за себе си, толкова и за хората, защото смехът можев да ни направи по-добри. Ако някой се смее, той няма да те набие чувств3ах наивно в сърцето си. Но заедно да се посмеем на нещо и най-вече да можем да се надсмеем над себе си може да е лечебно и днес обществото е по-болно отвсдякога. А аз им давам само "пълнеж", празни калории от нискобюджетни смешки за кур и путка, които не предивзвикват никого освен баба ти, която на такива думи не е свикнала. Не харесвам много от редовния си репертоар, дори да съм успялва да закърпя с хубави и прозорливи шевове туйк-там. Искам нещо дори по-=предизвикалено,. Искам пак да харесвам себе си и да чувам от устата си звънлива истина, която да заразява дреугите и да мислят за нея и след като сса си тръгнали.
"Много беше смешно, но истина каза"
* трябва да ги сверя от чата
