WTF?!

Дядото има 5 зъба, внучето има 5 зъба- светът е в баланс.


"В памперс започнах тоя живот и в памперс ще го свърша!...Еби му майката!"


Роди ме, майко, тъп, пък аз добре ще си живея!


If life sucked, we should feel pretty good, right? So I guess it's us who suck.


"Life changed dramatically for me when I discovered cheese. Finally! There was something worth living for!"

Моят дом

Родих се пуст, заченат бях сред тръни
Усмихвката е само да покажа зъби
Светът ме биеше, без дом бях да се скрия.
Преди да ходя можех здрав юмрук да свия.
За другите оставах все човек невидим
Без лице, без светски грим

Домът за мен не е стени,
не може да се изгради от тухли
не е спомени изсъхнали и посивели.
Целият ми свят не е в тях,
а е излят по улиците омърсени.

Когато дойде време,
щом светът се залюлее за последно
подслона си аз ще намеря
в дълбините на твоите очи.
Сред всички мънички трески,
сред срутените грозни сгради,
аз ще съм усмихнат само с устни,
притиснат здраво в твоите гърди
Домът за мене стана ти.

В противоборство

Част от мен безкрайно се е уморила и отегчила. Не е проблема предполагам в това, че доста неша са предвидими. Проблема е, че те дразнят с глупостта си, с хлапашката необмисленост или механичната си заученост. "Как си?" Не ти е това въпросът. "Напълняла съм." "А, не е вярно! Изглеждаш чудесно!" Говориш ми глупости. "Случи се нещо (произволно събитие)" "Е, стават и такива неща" или се започва с разни изхабени утешителни изречения. Моля ви, толкова излишно се хабите! И аз излишно се хабя! Всичките приказки са като сапунени мехури- понякога са красиви, понякога малки, друг път големи, но са еднакво празни и лесни за пукване. Желанията ми по цели дни да мълча и да страня от хората се борят с желанията типични за моите почти 20 години. Те ме карат да говоря, да бъбря, да забавнича. Зная как има нужда от общуване просто, за да се приобщиш към средата, но на кого съм длъжна? Ако за месец изчезна и приятелите ми дали биха ме разбрали? Ще се запитат ли какво ми става? Ще забравят ли себе си и защо не обръщам внимание на тях, как ще приемат нуждите ми?
Дали просто ми трябва повече място да дишам?
Няма да питам нормално ли е...ще питам какво да правя като цялата игра на живота така ми писва? Голяма част от нея никога не съм я обичала и играла. Горя в живот за нищо, но трябва ли ми някаква цел? Милиарди хора не си губят времето да се тормозят с такива неща като мен. Разумните и практичните хора, потънали в "тук и сега", очите им задавени с картините от пейзажа и ръцете изгорени само от това, което могат да пипнат! Няма как във вашите очи да не си губя времето, да не съм глупак или някакво абстрактно създание, но по друг начин не мога и да съществувам. Кара ме постоянно да се чувствам зле. Състоянието всъщност е доста редовно и устойчиво.
(Обещавам скоро да направя пост за нещата, които обичам)
И все пак хората и светът си остават безкрайно непознати и безкрайно интересни, въпреки че са препълнени с баналност почти до ръба на чашата! Как става това? Вероятно по същия начин, по който мога да си приличам по 100 неща с братовчедка ми и същевременно да сме съвсем различни. Дори не става дума за баланс. А можем ли да говорим за разнообразие? Или просто за вероятностни положения? За каквото и да говорим, безпредметно е в реалния мащаб на нашата вселена, но тъй като животът си го живея за себе си, не за нея, ще си угаждам! Щом желая ще мълча, щом желая, ще руша, умът ми може да се рее из необятните пространства на космоса, може и да се съсредоточи изключително в задния двор на къщата ми и не мога да отдам това и на избора изцяло. Всичко това е пилеене! Пилеене, до което не бива да допускаш съзнанието си, защото може да се засегне, но това е всичко- повече не получаваш. Прахосвай животът си по дребен за хората или по велик за хората начин. Извън тези мащаби не пускай ума си. Ако успееш да мислиш за другите и да доставяш щастие на другите и шапка бих ти свалила, може да се класираш за нечия благородна награда.
Аз ...ще забравя това лично местоимение. Продължавам да играя, както цял живот съм го правила. Дано и на вас ви носи някаква наслада или развлечение.
Някои от вас твърде много обичам. Това са едни от малкото думи, все още имащи някакъв смисъл.

Практичен съвет

Ако си нисък, добави величие към ръста си.

Великия каза:

Не ми се кланяйте! Разберете ме!

Закуска

"сутрин късно за закуска
изстинало е вече прясното ми мляко
и бисквитки най- обикновени няма
усмивката ми ме напуска
но идеа ме подсеща за решение след малко
и дробя в купата великденските сладки
натрошавам всички малки сърчица
другите не са ми интересни,
но добавям и една елха,
да не ме посочат за расизъм."

И след рецитала някой изсумтя
"Не го разбирам този символизъм!"

Кратко любовно

Обичам те като тестено изделие!
Ти си моят лекичко запечен хляб!
Ще хрупам от плътта ти с удовлетворение!
Ти ще бъдеш моят верен рoб!
На гърдите ти с нерязаните нокти
ще издраскам името си в нотки
и това което най- желаеш ще ти забраня.
Колко те обичам мили!
От обич бих ти счупила гърба!

@

-нещастието не те прави по- специален.
прави те нещастен.
...
-и не, може да си сложен и щастлив.

...
-но май нищо не трогва хората като една трагедия, а?
-защо тогава happy end за всички тези филми?
-защото хората трябва да са доволни.
-о,да. забравих. чувствам се малко глупаво сега...
- и трябва. човек си.

Бъркани яйца, явно

след ден, след два, след три
силно се надявам да умра
силно се надявам да ти липсва
блясъкът на моите очи
начин друг не знам да те накажа
бих искала да те оставя
без ръце, лице, крака,
за да усетиш как ти оставяш мене вечерта
След теб искам само да заспя
Нищичко на изгрев да не помня
и няма празна да се чувствам,
нито изоставено-сама.

Просто твърде много ми харесваш.

Сложни думи не ми трябват.

едно, две, три:
светът очаква моето желание-
изричам го наум.
ти го сбъдни.
то е само нужно наказание
за човека, който иска да твори.
с раз-ум.

с раз-ума мисли?
човек не може със задника си да твори!
нали?
но може с задника да мисли,
затова, когато видя нагло нечие лице
в опакото му ще се прицеля

Приятелю, бъди добър- след мен умри.

(като цяло малко общо. enjoy.)