В противоборство

Част от мен безкрайно се е уморила и отегчила. Не е проблема предполагам в това, че доста неша са предвидими. Проблема е, че те дразнят с глупостта си, с хлапашката необмисленост или механичната си заученост. "Как си?" Не ти е това въпросът. "Напълняла съм." "А, не е вярно! Изглеждаш чудесно!" Говориш ми глупости. "Случи се нещо (произволно събитие)" "Е, стават и такива неща" или се започва с разни изхабени утешителни изречения. Моля ви, толкова излишно се хабите! И аз излишно се хабя! Всичките приказки са като сапунени мехури- понякога са красиви, понякога малки, друг път големи, но са еднакво празни и лесни за пукване. Желанията ми по цели дни да мълча и да страня от хората се борят с желанията типични за моите почти 20 години. Те ме карат да говоря, да бъбря, да забавнича. Зная как има нужда от общуване просто, за да се приобщиш към средата, но на кого съм длъжна? Ако за месец изчезна и приятелите ми дали биха ме разбрали? Ще се запитат ли какво ми става? Ще забравят ли себе си и защо не обръщам внимание на тях, как ще приемат нуждите ми?
Дали просто ми трябва повече място да дишам?
Няма да питам нормално ли е...ще питам какво да правя като цялата игра на живота така ми писва? Голяма част от нея никога не съм я обичала и играла. Горя в живот за нищо, но трябва ли ми някаква цел? Милиарди хора не си губят времето да се тормозят с такива неща като мен. Разумните и практичните хора, потънали в "тук и сега", очите им задавени с картините от пейзажа и ръцете изгорени само от това, което могат да пипнат! Няма как във вашите очи да не си губя времето, да не съм глупак или някакво абстрактно създание, но по друг начин не мога и да съществувам. Кара ме постоянно да се чувствам зле. Състоянието всъщност е доста редовно и устойчиво.
(Обещавам скоро да направя пост за нещата, които обичам)
И все пак хората и светът си остават безкрайно непознати и безкрайно интересни, въпреки че са препълнени с баналност почти до ръба на чашата! Как става това? Вероятно по същия начин, по който мога да си приличам по 100 неща с братовчедка ми и същевременно да сме съвсем различни. Дори не става дума за баланс. А можем ли да говорим за разнообразие? Или просто за вероятностни положения? За каквото и да говорим, безпредметно е в реалния мащаб на нашата вселена, но тъй като животът си го живея за себе си, не за нея, ще си угаждам! Щом желая ще мълча, щом желая, ще руша, умът ми може да се рее из необятните пространства на космоса, може и да се съсредоточи изключително в задния двор на къщата ми и не мога да отдам това и на избора изцяло. Всичко това е пилеене! Пилеене, до което не бива да допускаш съзнанието си, защото може да се засегне, но това е всичко- повече не получаваш. Прахосвай животът си по дребен за хората или по велик за хората начин. Извън тези мащаби не пускай ума си. Ако успееш да мислиш за другите и да доставяш щастие на другите и шапка бих ти свалила, може да се класираш за нечия благородна награда.
Аз ...ще забравя това лично местоимение. Продължавам да играя, както цял живот съм го правила. Дано и на вас ви носи някаква наслада или развлечение.
Някои от вас твърде много обичам. Това са едни от малкото думи, все още имащи някакъв смисъл.