milestones of death

 the day of your death

the day of your burial

the first time we visit

realizing how small the grave is

the first Christmas without you

then New Year

this January 1st I don't call, but I want to

I phone noone at all

your first birthday postmortem 

I hate all of this

I hate it I hate it

времето мирише

Времето мирише на барут. Електричество припуква във въздуха.. Човечността е малко, а човещинката прелива в изобилие по улиците, през телефоните, във всеки дом, бар и институция.

Човещинката ще повали света на колене, но някой друг ще отреже главата.

Но за човещинката ще си говорим друг път. Даже сигурно много пъти. Сега си говорим как мирише времето.

Лятото на моето детство, 97-98а  година миришеше на суха трева, изсмукана от рекордните жеги. А баба ми пъхтяща мирише винаги на бял сапун и пране, на чиста още мокра баня. Дори в тази безпощадна сухота, времето не беше взривоопасно, не горяхме, не това беше страхът ни.

Други години миришеха на гниещи есенни листа - сладко и тъжно. Аз бях мудна като природата, която се свиваше в себе си, където аз отдавна я чаках, за да мълчим заедно.

2014а миришеше на надежда. Не знам дали в цял свят е било така, но така ми се струваше. Всичко беше високопарни обещания,  бъдещето беше на секунда разстояние, но по някаква причина секундата не изтичаше. И все пак - технологичната революция беше тук, парите бяха евтини, тиймбилдинг и командировка имаше за всеки. Кой не мина през някой стартъп? 

Но електричеството започна да пропуква по матричинте схеми на обществото. Отнякъде замириса на гнило, като домат, който се е търкулнал под дивана преди дни без никой да забележи. И наистина почти така бе станало. Без никой да забележи. Но доматите не се търкалят сами. Болестта винаги тръгва отнякъде, чрез съзнателен или интуитивен избор. Сред хилядите велики обещания, по хипербързите комуникационни мрежи, с пукота от хистерезисни загуби по кабелите, започна съмнението. Ами ако всичкият този напредък е всъщност края? Дали не се движим все по-бързо към унищожението си?

И така да е. НЕКА. Нека умрем и се родим отново. 

Но съпротивата е бясна, защото повечето хора не вярват нито в прераждането, нито дори в себе си. Новите изобретения станаха ужасно страшни и заедно с тях, някои по-стари също. Съседите ни, добре познати от години, се превърнаха във врагове. Приятелите ни започнаха да ни изследват и изпитват. "А твоето мнение какво е? ОВЦА." Бях и "еврогей" и "проатлантическа курва" и "грантаджийлка", поне значка да ми бяха дали. И без значка останах, по дрехите ще ме познаете. Не, и това не е много надеждно. Враг може да бъде всеки.

И започнахме да се отчуждаваме. Малко по малко. Кой е достатъчно добър за НАШАТА КОМПАНИЯ? Само хора с абсолютно същото мислене? Само хора, които са ни безкрайно удобни? Ангелите от небето? Чакай, ние не сме религиозни...нали? Замириса на неизвестни масла. Какви са тези масла? В някой цех ли съм ги срещала? Гъсти като маз, "висок вискозитет" казано професионално, но казано иначе - ние хората вече не си пасвахме. Времето смърдеше потискащо като изостаналите цехове след промяната - несигурни в собственото си бъдеще, но кретащи напред след приватизацията. Трябваше още тогава да се сетя - миналото се е смесило с бъдещето и прелива в настоящето като обратната вода от запушен канал. 

2020 вече беше нетърпимо. За кратко миризмата беше клинична. Не заради буквалните клинични материали, които изведнъж се разположиха на склад във всеки дом глобално, а заради лудостта, която беше под ключ физически, но на централна витрина в целия интернет. Триехме и дезинфекцирахме и търкахме пак, за да смърдим по-малко и всичкия "живасепт" сякаш за момент ни накара да вярваме, че ще се справим, но месеците минаваха и личният ни склад се умори и изпразни. Ръцете ни се бяха напукали. Приятелите ни липсваха дори, когато бяхме заедно.

Между нас имаше хиляди километри разстояние. С всеки месец нов океан се появяваше между континентите ни. Как копнеехме да се докоснем...

Миришеше на мухъла от старите болници. На прогнили мокри пейки. На изгорели дърва в печките зимата. Потискаща миризма на миналото, когато сгушени се борехме да се стоплим и да преживеем до пролетта някак.

Накрая излязохме непознати. Полудели. На двата края на една планета, която под носа ни се беше удвила, не, беше порастнала 10 пъти, не за да се напълни с нови чудеса, а само, за да постави още разделение между нас. Но горката планета - тя беше същата, просто ние искахме да я обвиняваме. Имахме нужда някой друг да е виновен, колкото и фантастична да е вината му, колкото и недостоверни да са доказателствата за нея.

Някой друг трябва да е виновен за това, което ми се случва.

Болката да си отговорен самият ти беше непоносима.

Мирише на барут. Тревата пука с електричество, суха, готова да пламне. Някъде има труп. Месото му отдавна е изгнило, но помня миризмата му от преди, знам че е тук, но къде...къде е...той ли е виновен? Само ако намерим костите...

Около вратът ми има примка от поне 5 години. Въздух не ми достига. Въздух не ни достига, а сами дърпаме въжето си, понеже така поне не мирише на нищо.

Малдорор 2

 Мисля, че стигнах до книгата прекалено късно и с твърде малко познания за френската литература от периода, които биха увеличили удоволствието от "Малдорор". 

Тази книга е за мазохисти с дебела кожа, за да могат да преживеят постоянните зверства на Малдорор и изреченията усукани като диворасли асми, които са специално построени да объркат и изтощят читателя. Те са само още един начин Малдорор да ви каже, че ви презира. Перверзното удоволствие на автора лъха от всяка скоба, запетая и двуеточие, които му позволяват да добави още няколко голословия и ни оставя да премрежим очи и просто да минаваме през думите като през мъгла - в транс, без нищо да остава в нас. 

Сюжет? Това е силно казано. Малдорор броди свободно по неочертан път, който никой вече не може да проследи. Убива приятели, люби акули, дави удавници и насилва невръстни момичета; и прави всичко това влизайки и излизайки от множество образи, грозни и красиви, всемогъщи и уязвими. Не приемайте тази книга буквално, не четете това като проста възхвала на злото, защото едва ли някой не би останал неотвратен от прочетеното. Именно така накрая ефектът е обратен - Малдорор отвръща хората от собствената им прославена природа на злодеятели, изживявайки я до гротескност. 

За високите бариери, които Лотреамон издига пред читателя, има все пак отплата в истински вдъхновените епизоди като срещата му с акулата, борбата с лампата, потъващия кораб, възхвалата на въшката, срещата с Бога и много други. 

Въпреки дълбокоотблъскващия характер на всичко обрисувано в "Малдорор", всеки има причина да се връща пак и пак към написаното и неминуемо ще открие още нещо при всяко ново посещение.

Maldoror

“Oh if only instead of being a hell, the universe had been an immense anus!”
― Comte de Lautréamont

2.5 от 5

Не от неразбиране, а от горчивия вкус на постоянната подигравка. 

Малдорор държи да е зъл като всеки пъпчив тинейджър ядосан на родителите си, на света, на Бог, но не задължително в тази поредност. Книгата е поредица от "песни" привидно възпяващи злото, но всъщност посветени почти изцяло на критика, която се явява грубо като чук ударил лицето на обществените привички или по-фино под формата на вулгарни подигравки с всякакви всевъзпяти произведения на литературата (предимно френската).

Сюжет? Това е силно казано. Малдорор броди свободно по неочертан път, който никой вече не може да проследи. Убива приятели, люби акули, дави удавници и насилна невръстни момиче; и прави всичко това влизайки и излизайки от множество образи, грозни и красиви, всемогъщи и уязвими, но винаги безкрайно цинични и кричини. 

Кигата обаче е брутална към читателя постоянно и неумолимо. Най-напред с естествената бариера издигната от постоянните неотбелязани препратки към литература, наука, събития и вярвания; после с постоянните скокове във времепространството. Най-голяма обаче е постоянната агония от своеволните самозадоволителни изречения, които понякога се нижат по половин и повече страница с абсолютно ненужни вмятания, препратки и дълги фрази, които не казват нищо. Перверзното удоволствие на автора лъха от всяка скоба, запетая и двуеточие, които му позволяват да добави още няколко голословия и ни оставя да премрежим очи и просто да минаваме през думите като през мъгла - в транс, без нищо да остава в нас. 

Книгата е осеяна с безумната бруталност, педофилия, безскрупулни убийства и, разбира се, расизъм, който се прокрадва в някое и друго изречение скромно и прави впечатление главно от добре трениран съвременен рефлекс - защото докато стигнете до расизма вие вече ще сте прочели всички блатни дъна на човешкото грехопадение и жестокост. 

Убедена съм, че има хора, за които тази книга е подходяща. Едните - които обожават изреченията под налягане, които се разстилат безкрайно по редовете окичени с пискюли от "(както се предполага, но дори да не сме сигурни, то никой не може със сигурност да отрече!)" и "както именно подобава на мъж в моето положение, а именно - това извисено ложе на най-изтънченте интелектуални кръгове(...)" и още нататък. Тези псевдоинтелектуални рококота и попръцквания може би все още имат живи фенове. Другите - тези, които искрено се вълнуват да прочетат книга с откровено безсрамен и злобен главен герой отдаден на най-отвратителни престъпления.

Запомнете обаче, дори Малдорор - противник на Бог и човека, може и прави добро.

моята приятелка с черни ръце

запознахме се напролет и не разбрах

видях я в огледалата покрити с бакалска хартия

беше в телевизора с везана кърпа отгоре

в празното пространството ехтеше смехът ѝ

като отчаяно вдишване, риба на сухо,

запознах се с моята приятелка с черни ръце

и не познах вече дома си

40, 1, 3, 6, 12

окичихме вратата ни в плакати 

на нашата обич

на нашата скръб, 

защото само живите страдат.

търсих моята приятелка с черни ръце

търсих я на тавана сред висящите кабели,

сред одеялата скрити в скрина,

в колите фучащи по пътя и новините,

които все казваха къде е била.

На екскурзия в Турция земята се сцепи на две.

В миньорските дупки на Чили е мятала камъни.

А нощен в черното мляко броейки звездите

се питам дали е самотна и тя

потопила ръце в океан от крехки гърла

1, 3, 6, 12, 40

тя тупти в моето тяло

клетки до клетки, в моето тяло

едно цяло

въпрос на живот е смъртта,

защото само живите страдат.

within cells interlinked

“I can't tell you how

I knew - but I did know that I had crossed

The border. Everything I loved was lost

But no aorta could report regret.

A sun of rubber was convulsed and set;

And blood-black nothingness began to spin

A system of cells interlinked within

Cells interlinked within cells interlinked

Within one stem. And dreadfully distinct

Against the dark, a tall white fountain played.”

<iframe width="560" height="315" src="https://www.youtube.com/embed/ZRcpnM26nJM?si=oIGfk_gqmrI6M07y" title="YouTube video player" frameborder="0" allow="accelerometer; autoplay; clipboard-write; encrypted-media; gyroscope; picture-in-picture; web-share" referrerpolicy="strict-origin-when-cross-origin" allowfullscreen></iframe>

<iframe width="560" height="315" src="https://www.youtube.com/embed/NInOxvgBuMQ?si=zAZEXNJ70J4vURfR" title="YouTube video player" frameborder="0" allow="accelerometer; autoplay; clipboard-write; encrypted-media; gyroscope; picture-in-picture; web-share" referrerpolicy="strict-origin-when-cross-origin" allowfullscreen></iframe>

YOU'RE NOT EVEN CLOSE TO BASELINE.

скакалец

 Първоначално се засмях. Реших, че скакалчето на капака на каната Brita е дошло на гости и скоро ще отскочи обрато в нощта на терасата. Обаче!

Обаче скакалецът се беше разтеглил с мандибула по капака, краката разперени инцидентно навън. От устата и единият крак излизаше нещо черно и лепкаво. Това ли е кръвта на скакалците? Дадох му време, но времето действително не лекува всички рани и той си остана все така - в две отчетливи катранени локвички, жив, но едва преживяващ. 

Накрая си измислих причина да го изтръскам обратно на терасата - уж на котките им трябва още вода и трябва да е именно тази от каната, но незабавно се почувствах жестока и ме обзе тягост. Скакалците не са ми лични приятели. Скакалците не са хора. Но се държах безчувствено с някой, който страдаше. Незначителността е относително нещо. И да, нямаше как да помогна, но дори не бях нежна и внимателна. Изтупах го като боклук с гнуслива предпазливост и се самозалъгвах, че след малко ще отскочи или отлети. Все едно прохладният нощен вятър ще го оздрави магически. Не съжалявам, защото можем да рисуваме сълзливи паралели и меридиани как този скакалец можех  и да съм аз, как за държавата/милиярдерите/вселената аз съм също толкова незначителна и прочее. Не, паралел няма. Не ми е мъчно, защото по фалшив начин пренасям себе си в скакалеца. В страданието на всяко живо същество има обединяващо съчувствие в нормалния наблюдател. Твърдя - не е нужно дори наблюдателят да е човек. Тогава и скакалецът добива неясната "човещина", която изисква достойно отношение. А аз не му го дадох.