времето мирише

Времето мирише на барут. Електричество припуква във въздуха.. Човечността е малко, а човещинката прелива в изобилие по улиците, през телефоните, във всеки дом, бар и институция.

Човещинката ще повали света на колене, но някой друг ще отреже главата.

Но за човещинката ще си говорим друг път. Даже сигурно много пъти. Сега си говорим как мирише времето.

Лятото на моето детство, 97-98а  година миришеше на суха трева, изсмукана от рекордните жеги. А баба ми пъхтяща мирише винаги на бял сапун и пране, на чиста още мокра баня. Дори в тази безпощадна сухота, времето не беше взривоопасно, не горяхме, не това беше страхът ни.

Други години миришеха на гниещи есенни листа - сладко и тъжно. Аз бях мудна като природата, която се свиваше в себе си, където аз отдавна я чаках, за да мълчим заедно.

2014а миришеше на надежда. Не знам дали в цял свят е било така, но така ми се струваше. Всичко беше високопарни обещания,  бъдещето беше на секунда разстояние, но по някаква причина секундата не изтичаше. И все пак - технологичната революция беше тук, парите бяха евтини, тиймбилдинг и командировка имаше за всеки. Кой не мина през някой стартъп? 

Но електричеството започна да пропуква по матричинте схеми на обществото. Отнякъде замириса на гнило, като домат, който се е търкулнал под дивана преди дни без никой да забележи. И наистина почти така бе станало. Без никой да забележи. Но доматите не се търкалят сами. Болестта винаги тръгва отнякъде, чрез съзнателен или интуитивен избор. Сред хилядите велики обещания, по хипербързите комуникационни мрежи, с пукота от хистерезисни загуби по кабелите, започна съмнението. Ами ако всичкият този напредък е всъщност края? Дали не се движим все по-бързо към унищожението си?

И така да е. НЕКА. Нека умрем и се родим отново. 

Но съпротивата е бясна, защото повечето хора не вярват нито в прераждането, нито дори в себе си. Новите изобретения станаха ужасно страшни и заедно с тях, някои по-стари също. Съседите ни, добре познати от години, се превърнаха във врагове. Приятелите ни започнаха да ни изследват и изпитват. "А твоето мнение какво е? ОВЦА." Бях и "еврогей" и "проатлантическа курва" и "грантаджийлка", поне значка да ми бяха дали. И без значка останах, по дрехите ще ме познаете. Не, и това не е много надеждно. Враг може да бъде всеки.

И започнахме да се отчуждаваме. Малко по малко. Кой е достатъчно добър за НАШАТА КОМПАНИЯ? Само хора с абсолютно същото мислене? Само хора, които са ни безкрайно удобни? Ангелите от небето? Чакай, ние не сме религиозни...нали? Замириса на неизвестни масла. Какви са тези масла? В някой цех ли съм ги срещала? Гъсти като маз, "висок вискозитет" казано професионално, но казано иначе - ние хората вече не си пасвахме. Времето смърдеше потискащо като изостаналите цехове след промяната - несигурни в собственото си бъдеще, но кретащи напред след приватизацията. Трябваше още тогава да се сетя - миналото се е смесило с бъдещето и прелива в настоящето като обратната вода от запушен канал. 

2020 вече беше нетърпимо. За кратко миризмата беше клинична. Не заради буквалните клинични материали, които изведнъж се разположиха на склад във всеки дом глобално, а заради лудостта, която беше под ключ физически, но на централна витрина в целия интернет. Триехме и дезинфекцирахме и търкахме пак, за да смърдим по-малко и всичкия "живасепт" сякаш за момент ни накара да вярваме, че ще се справим, но месеците минаваха и личният ни склад се умори и изпразни. Ръцете ни се бяха напукали. Приятелите ни липсваха дори, когато бяхме заедно.

Между нас имаше хиляди километри разстояние. С всеки месец нов океан се появяваше между континентите ни. Как копнеехме да се докоснем...

Миришеше на мухъла от старите болници. На прогнили мокри пейки. На изгорели дърва в печките зимата. Потискаща миризма на миналото, когато сгушени се борехме да се стоплим и да преживеем до пролетта някак.

Накрая излязохме непознати. Полудели. На двата края на една планета, която под носа ни се беше удвила, не, беше порастнала 10 пъти, не за да се напълни с нови чудеса, а само, за да постави още разделение между нас. Но горката планета - тя беше същата, просто ние искахме да я обвиняваме. Имахме нужда някой друг да е виновен, колкото и фантастична да е вината му, колкото и недостоверни да са доказателствата за нея.

Някой друг трябва да е виновен за това, което ми се случва.

Болката да си отговорен самият ти беше непоносима.

Мирише на барут. Тревата пука с електричество, суха, готова да пламне. Някъде има труп. Месото му отдавна е изгнило, но помня миризмата му от преди, знам че е тук, но къде...къде е...той ли е виновен? Само ако намерим костите...

Около вратът ми има примка от поне 5 години. Въздух не ми достига. Въздух не ни достига, а сами дърпаме въжето си, понеже така поне не мирише на нищо.