друг

друг човек ме обладава
с пръсти зли
парлива болка гушата ми стяга
черните очи
говорят ми за плъзнала проказа
острите черти
нашепват за жестокост
зъбите са зли, усмивката прогнила
мазната коса се е сплъстила
в сякната протяга се към мен
обръщам се, отскача изумен
разсеяно се отдръпва
хили се, замлъква.
Играе си с ума ми.
Виждам всяка вечер
гледа ме през моите очи.
Противен вещер!
Омагьосан съм, през мен струи!
Слага думи чужди в мойте устни
Клетките си чувствам гнусни,
защото се просмуква в тях
през въздуха и през ефира
изменя ме и ме фалшифицира
умирам всеки бавен час
и той ме гледа и не спира.
Заселил се във мен, живее и при вас!
Мозъците ви промива!
Бягайте!
Идва през ефира!
Под кожата ви се навира
и заживява вътре в вас
и от плътта ви си подбира
крехкото да изяде
устойчивото да агонизира.

Пътуване във влака

- И какво мислиш стана? Тя глупавата отказала!
- Хах! Сигурно за пръв път му се случва!- иззлорадства второто момиче.
Последва мълчание. Чуваше се само ритмичното тракане на машината по релсите- ту-туф-ту-туф; ту-туф-ту-туф.
Надежда прошепна:
- Виж го онзи човек отсреща! Имам чувството, че ни слуша и ни зяпа отраженията в стъклото.
- Глупости. Просто спи.
Човекът се прокашля няколко пъти сухо.
- Звучи зловещо. Можеш ли да си го представиш някак?
- Как така? Какво имаш предвид? Представям си го като стар нещастник пътуващ с нощния влак.
- Много си груба и при това без въображение, Мила! Чуй сега, така както го гледаш там свит и мръсен, можеш ли да го видиш като преуспял бизнесмен? Но после жена му е умряла и той е изпаднал в тежка депресия, след това апатия. Пропил се е и е изгубил парите си, приятелите му са се оказали фалшиви, малкото истински е пренебрегвал заради бизнеса и семейството. Няма деца, има само дългове. И сега пътува с този влак, за да сложи край на живота си на родното си място!
- Надке, честно, голяма фантазиорка си! От чия шапка ги вадиш тия приказки? Според мен е просто някой недоучил нескопосник опрял до просия и решил да се качи в нощния и да се пробва да мине метър. Хем е и завет.
- Казвала ли съм ти, че си ужасно цинична понякога?
- Винаги. Винаги съм ужасно цинична, мила. Затова съм с теб, аз се нуждая от мечтателност, ти от приземяване.
Не настъпи мълчание, както би било по всеки сценарий. Мъжът отсреща се разкашля и тялото му се свиваше и гърчеше с напъните.
- Добре, Мина, представи си, тогава, че вместо тоя клиширан сценарий, този човек сам се е отказал от всичко?
- От кое всичко? Което е нямал?
- Не, не! Послушай ме няколко минути: бил е млад, градял е кариерата си, бил е вече оценил по един по-реален начин човешките отношения и е имал целите си. Ами ако тогава нещо се е случило и го е бутнало?
- Бутнало?! От скала ли? Я пояснявай!
- Нещо просто го е пречупило и насочило в съвсем различен път. Да кажем пред него ненадейно е умрял човек. Или напротив, някое привидно малко събитие, в което се е вгледал, го е накарало да се замисли. И тогава....тогава е минал през период на осмисляне. Да речем 3 месеца е дал пробен период на живота си такъв, какъвто го е водил досега и го е оценявал всеки ден и накрая не е останал доволен. Ако се е почувствал ощетен, вързан, отделен от природата си и накрая е зарязал всичко, решил е, че не му трябва, за да е щатлив и е захвърлил и телевизора си и уредбата и лъскавата кола и компютъра и напрегнатото ежедневие и комуникации, забравил е многото глупави и празни връзки с хората, забравил е корпоративната си работа, изоставил е схемата на обществото, защото вече му се е струвала прекалено неестествена и ...ох...задъхах се...и просто...се е върнал назад. Дал си е спокойствие и време да гледа и да се наслаждава. Да изживява истински целия си живот.
- Звучи ми като някой духовен бълвоч. Чела ли си пак някоя вдъхновяваща книга?
- Не съм и не е бълвоч! Съвсем естествени нужди са това!
- Естествените нужди днес нямат значение, освен ако не се основни! Виж го! Според мен, ако е християнин, веднага ще приеме юдаизма за бутилка джин и топла вечеря!
- Знаеш ли, твоите опити да ме приземиш направо ме заземяват! Престани, моля те! Не всичко е така долно и мръсно!
- Не, само животът. Имам чувството, че в редките мигове, когато те издига в еуфория, го прави единствено да те залъже и задържи.
Кашлицата пак ги накара за замлъкнат за малко.
- Притеснява ме...
- В какъв аспект те притеснява? Тревожиш се за него или ти се иска да не го беше срещала?
- Ужасен въпрос!
- Ужасните въпроси са най-добрите. (пауза) Не ти искам отговора.
- Мина...искам да му помогна.
- Наде, ти си човек. При това златен. Но този човек е съсипан може би отвъд всяка помощ.
- Сега ти развиваш хипотези.
- Може да не ти иска съчувствието и помощта.
- Може да ми иска човещината!
- Е, казвам ти тогава, ако някога видиш мен така и ме познаеш, не ме доближавай, не ме поздравявай, не ме поглеждай дори. Аз определено ще искам да си изживея пълно мизерията в усамотение.
- В компания ще я усетиш по-добре.
- Права си. Затова не му прави компания, Надежда. Може да е преуспял и пропаднал, може сам да е захвърлил всичко или просто лошо да се е погрижил за съдбата си, възможно е да е какво ли не и да има нужда от човещина или напротив, да му е писнало до болка от всички хора и съчувствената вина в очите им, че имат повече от него или от проклетото съжаление.
- Мина, тихо! Заслушай се!
- Какво? Не чувам нищо?
- Именно...не кашля...дори не диша...
Смързнало мълчание увисна във въздуха.
- Значи това е краят на историята...каквото и да е началото...
- Нощният влак не задава въпроси, Наде. Ела да повикаме някого.

?

Препрочитам неизпратени писма
и между редовете стари се търся
точка след точка в стаята сама
различен образ усърдно градя-
саможив и затворен в празни листа.
Издраскани страници кротко броя
запазили една метареалност
редуваща крайност след крайност.
Трети път наново всичко изчитам
с куха надежда капнала да заспя,
но на ум счупен неуморно се питам
"Тази от редовете-коя ли е тя?"

Желание и благодарности

Искам да не ми пука.
Ска,ска,ска.



Благодаря ти,Анонимни :) не знам дали случайно носеше, или нарочно, но все пак. Розите няма да спрат да ми отиват на кимоното.



И да знаете- столицата на Мадагаскар е Антананариво!

Wish for Expression

Благодарности

на Ник за цветето =}
Кой друг да се сети, че на японките в синьо им отиват рози?

Най-мразим

продължение

най-мразим:
1. да мързелуваме
2. злобни, завистливи, високомерни жени
3. температури над 28 °


аплодисменти за:
1. човекът, на когото не му пука
2. успешната организация
3. y-хромозомата

X-sapiens

I'm the beauty you ignored in the corner
I'm the one you discarded as weak
Grown up with the hooker and stoner
You pass somehow through the week
Not born to be great
just born a loner
Not born to hate
you're born to be former
former Miss Prom Queen
former King of the street
former angel and pre-teen
you made Outcast Fleet
Privy to dirt you forgot cleansing power
standing firm up on your feet
you stepped over each flourishing flower
All the tears people shed
are part of what you hid in the corner
pieces of humanity stuck in your head
you may conceive your life is in order
or...maybe...just maybe you're dead

едно убийство

Мъж със сняг от коса по главата
седеше сам
разтриваше си колената
пъдеше си ревматизма в очакване на нова криза
облечен в омачкан панталон и избледняла риза
хипнотизиран от стената
гледаше в точка сляпа в бяло
с блед фотоалбум в ръката
пазещ спомени за друго тяло
с млади, живи още жили
снимките копнежи скрили
попарени от косите сребристи и сиви
пулсиращите вени старчески се примирили
Седи сам
ставите стягат и мисли
ако там
беше направил нещо
шеметно,
неразумно,
дори себично,
непривично и смело,
нещо, което истински да запомни,
нямаше днес в мръсни дни
да вижда стаите си като катакомби,
а мечтите проядени от молци.
Лицето набра в бръчки измачканата кожа
и размиха се в течност пожълтелите очи.
Отзад от тъмното проблесна хладно ножа
и полекичка, бавно, се плъзна и остави следи
тънки, червени с избледнялата кръв
като опасваща шията връв,
но лицето не трепна дори,
само въздъхна и отпусна се в стола
и остана так до зори.
Всеки тук би извикал,
би се потресъл смутен.
"Не е старецът съдбата си предизикал.
Това е престъпление, това е убийство!"


Убийство.
Няма тук убийство.
Той отдавна беше мъртъв.

18.V

Тихият приятел гледа от стената
Говори ми във рими, зяпа ме в устата
пришит с конци здраво към земята
защото слаб и лек е, може да избяга
като космическа ракета с мръсна тяга

Вярно винаги до мен стои
с мен се спира, с мен върви
Диханията ми целодневно той брои
Приятел до последните ми дни

Слепец е,
хванал златните везни
осъжда и разбира моите кривини
Оковава моя дявол,
пази от злини.
В слънцето е силен, почва да расте;
в тъмното изтича през моите ръце.

Часове наред говорим тежко
аз със него, той не с мен
Часове наред еднакво нещо,
но той слуша, не е уморен

Единственият ми приятел пълен-
моята сянка, която не е егоист
Вечно тих, потаен, вечно тъмен,
безмълвният ми чист бял лист.
Само с него мога да се споделя,
ако искам да говоря, ако искам да мълча
силуета от стената дава ми разбиране
и мисъл ме разкъсва като куче през нощта
защо за своето човешко съществуване
мога да се доверя само на една стена...

Извикайте хирурга!

- Следващият! От какво се оплаквате?
- Ми...имам обрив разбирате ли и не знам...може да е от горещото, ма моля ви дайте ми нещо за него, от две седмици ме тормози, сърби, само се чеша...
- Нека да погледна...хм, е само за всеки случай ще ви пратя на кръвни изследвания, да сме сигурни, че не са някакви екземи свързани с диабет.
- Ама...аз съм на 20, напълно здрав съм си.
- Хайде, хайде, отивай. Следващият!
- Здравейте, аз си загубих рецептата за дигиталина, искам нова.
- Добре де, кой си ти?
- Роботников...но как? Вие не ме помните?! Едва не умрях в този кабинет!
- Спокойно, ако ви трябва дигиталин и така се вълнувате, може почти да умрете втори път тук. Ето бележката.
...
- Какво нахлуваш ти пък? Още не съм изпратила човека!
- АЗ ШЕ ПУКНА, ВИЕ СТЕ ЕДНИ ШАРЛАТАНИ И МРЪСНИ КОМУНИСТИ! ЗДРАВНАТА СИСТЕМА Е БОКЛУК! АЗ ЩЕ УМРА АМА И ЗДРАВНАТА КАСА ЩЕ ВЗЕМА С МЕНЕ!
-Бай Васил пак си е пропуснал хапчетата! Бързо се обади на внучка му да не викаме охраната ако има как.
-КУУУРВИ! ИСКАМ СИ ИСПАНСКИЯ АСПИРИН! 2 ЧАСА ВИ ЧАКАМ ВЕЧЕ! БЪБРЕКЪТ МИ ПОДСКАЧА И СЪРЦЕТО МИ ТРЕПЕРИ! ИСКАМ СИ АСПИРИНА!
- Тоя човек е по-здрав от двете ни взети заедно, а е на 86, нито бъбрекът му скача, нито сърцето трепери, само умът му има разстройство като го гледам. Айде, айде, ето ти бележка за аспирина, изчакай само да те преслушам.
- Ето го! Хванете го!
- ПУСНЕТЕ МЕ С ВАШ'ТЕ ЖИЛЕТКИ!ПУСНЕТЕ!
*БАМ*
- АУ! Има бастун! Обезвредете го! Обезвредете го!
*ПРАС*
- Той е на 86! Какво го праскаш!
- ДЪРТ ЛИ МИ КАЗВАШ БЕ КУЧЕ! УЧАСТВАЛ СЪМ ВЪВ ВТОРАТА СВЕТОВНА И СЪМ ИЗБИЛ ПОВЕЧЕ НАЦИТА ОТКОЛКОТО ТИ СИ ВИДЯЛ АВТОБУСИ В ЖИВОТА СИ!
-Абе ние не сме ли се били малко в тая война?
- Ох, мълчи, нищо не знаеш!
*БАМБАМБАМ!*
- Кракът миии!
- Главата миии!
- ох....кх..кх...коремът...ми
- Бай Василе!
- СОПОЛКОВЦИ! НЕ СТЕ ВОЮВАЛИ! НЕ СТЕ МЪЖЕ!
- Виж го само как си мята бастуна неудържимо :О А вие какво сте зазяпали на вратата! Или помагайте или се махайте!
- НЕ СЕ ТОРМОЗЕТЕ! АЗ СИ ТРЪГВАМ ОТ ТАЯ ЗДРАВНА ЛУДНИЦА!
-Бай Василе НЕ! НЕ ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА! Дай ръка! Ето, ето...от тук и надолу по стълбите.
- Ох...
- Ах...
- Ух...
-Какво пък вие?
- Кракът ми...
- Главата ми...
- Коремът ми...
- И третата възраст печели отново...ех...поседнете да си починете, нищо ви няма от един удар с бастун. СЛЕДВАЩИЯТ!

Чужда самоличност

искам да си имам две рогца,
с които ловко да бода,
природа чужда да покажа-
овчи нрав под вълча кожа
за измама на най-верния ми враг
да не пристъпва укрепения ми праг

Семейството II

Добре, знам, сега ще ми кажете, че семейството е най-важно, по-важно дори от любовта и приятелите, защото е трайно и е за цял живот.
В даден момент от живота на Адриан това не беше така.
- Адриане, отиваш на село за месец от утре, да знаеш!
- (?!) Я пак...
- Викам ти, че заминаваш за село тая лятна ваканция, не ме ли чу? Чичо ти Апостол ще живее в нашата вила, иска пак да прави някакво целебно гладуване и такива негови си идиотщини, та викам да има там човек с него, знаеш го какво е прасе пък и може да припадне някъде. Тоя човек е ненормален, 60 кила е напикан и пак гладува по 20 дена само той си знае защо! Не знам докога ще ми се занимавам с мръдналите му истории и ще му играя по акъла...
...и бащата на Адриан продължаваше да говори, а синът му го гледаше зяпнал. Имаше късмет, този път му даде около 15 часа предизвестие преди заминаването, често му се случваше татко му просто да го изкара от леглото и да го замъкне на работа, планина, почивка или каквото се сетите без предупреждение.
- Баща ми...защо не ми каза по-рано? Утре съм се уговорил да ходя да плувам.
- Е, айде, айде, на село ще плуваш в езерото.
- И приятелите си ли да взема там,а?
- Адриане! Не ми се прави на много умен, че ще те сгъна набързо, момченце!
Всичко речено и разбрано! Приятелят ми се нацупи, отвътре гореше и се бунтуваше и то защото искаше да промени нещо, а беше безсилен. Или може би му липсваше безразсъдство. След няколко часа отиде в стаята си да спи. Доста рано беше за това, а и той заспиваше доста трудно и късно. Седна на леглото и започна да разсъждава. Рисковано, мдаа, план зашит с бели конци, но ще пробва. Реши и да разчита на случайността.
*дзъъърррр.....дзъъъррррр
- Антоне?
- Да? Кажи, какво има?
- Случайно утре да заминаваш на село да помагаш на баба си и дядо си?
- Адриане, на пророк ли си играеш?
- Пробвам си късмета.
- Е, извади го, за какво ти е?
- Мини под прозореца на спалнята ми и метни камъче като стигнеш.
След 15 минути камъче изтропа по стъклото и пакет с някакви малки кутийки полетя надолу.
- Вземи това и го занеси с теб към село! Аз ще пристигна по-късно и ще мина да ги взема. Не казвай и не ги давай на никого другиго!
- Е-е-е, ти си баси потайния пич, Адриане! Усещам, че нещо ще клинчиш, хах!
- Да, позна, Тольо, но не очаквай награда за това. Най-много да ти донеса нещо за благодарност,- и му намигна, защото двамата вече си имаха традиция в това.

-Хайде ставай, трътльо, 7 часа е вече, трябва да хапнем и да минем да вземем чичо ти.
- Ммм...идвам, идвам...
Закуската мина мълчаливо, поне от едната страна, тази на момчето. Баща му мелеше ли мелеше така словоохотливо, всяка жена би му завидяла за здравите лицеви мускули. Адриан си нарами раницата и заслиза по стълбите и тогава се почна.
- Взе ли си дебела връхна дреха?
- Да.
- А имаш си достатъчно бельо?
- Да.
- Колко чифта?
- Един!!! Като ги оцапам ще ги обръщам! Взел съм си 5, айде остави ме на мира!
- Мери си приказките, пикльо! Ще ме уважаваш! На кого говориш ти бе? Да не съм ти някой посерко от махалата, с който можеш да правиш каквото си искаш? Да му обършеш два шамара и да падне? Аз ако ти обърша два...
и така още известно време, а синът почервенял гледаше нанякъде с гръб към него.
- Ся кажи, взе ли си аптечката с лекарствата?
- Взех я.
- Дай да я видя да сме сигурни да не се разкарвам обратно като миналия път.
Извади я.
- А! Хубаво! Тоя път по чудо си се сетил!
С повече мълчание от страна на Адриан връзката им се получаваше някак. Взеха шашавия чичо и продължиха нататък.
- Как си, Апостоле?
- Ох, как да съм, Живко? Виж какво прекрасно слънчице се е показало! Отсега си знам, че ще пекне чудесно след няколко часа! Много съм ти задължен, че ме оставяш да отседна в на Оля къщата, трябва ми малко да се откъсна от града. На село е спокойно, ще се доближа до природата, ще усетя пак хармония и ще видиш как ще се възроди духът ми! Ти кога последно си си давал такава почивка?
- Всеки месец по три седмици отсядам там, Постоле, само тоя път пропускам заради теб. През останалото време малки гноми ми въртят работата в цеха и нямам грижа за нищо!
- Хаха, ех, Живак, ма и ти си един шегобиец, хаха!- се засмя той полуискрено, полуразбиращо, че му се подиграват.
За 30 минути бяха в селото, бащата ги изтърбуши пред вилата и набързо изчезна.
След още 15 минути и Адриан изчезна.
Я пак!?
О,да,да. Той съвсем несмутимо си тръгна.
- Е-е-е! Чичо, забравил съм си инхалатора и противоалергичните в града! Ще отида да хвана някакъв автобус, ама да знаеш, че са много на рядко и често закъсват. Може да се забавя.
- А-а-а! Дай да видя, не може да не са там, Живко така се радваше, че си се сетил тоя път.
Той провери, разрови навсякъде из другия багаж едва ли не паникьосан, докато се увери. Племенникът си знаеше каква паника е този странен, хърбав човек като се опре до здраве и лекарства.
-Защо не кажеш на баща ти?
- О, не, той днес има работа в Казанлък, не го ли видя колко бързо отпраши? Още по обед трябва да се връща към дома. Какво да го заминавам като сам съм си виновен?
- Е, да, имаш право. Върви и поправи сам грешката си и бъди горд със себе си , момчето ми!- каза чичото излишно патетично и даже с доза абсурден героизъм. Отсъствието на племенника му според него щеше да е добро за хармонизирането му с природата и донякъде затова така лесно се върза. Той просто искаше да се върже.
- Бягам!
И той се затича, хвана първия автобус към града, който се движеше съвсем нормално, срещна се с другарите си и отиде на басейн! Копелето! Как ги прави тия неща и му се получават направо не зная! Иска ми се и аз да можех. Аз като попадна в задънена ситуация...просто си седя в нея. И се връща нашия красавец привечер със загар.
- Тольо! Тук ли си?
- Ммм-хм, кажи?
- Дай си ми торбичката!
- Ей на! Какво си правил, че така си се опекъл? О-о-о-о! Мръснико! Ти за това ли? Ха-ха-ха!
- Да, отрепко, за това, хах!
И се посмяха заедно. Адриан му метна пакет цигари.
- Тия са си само за теб, няма да делим тоя път, но другия няма да ти дам нищо. Ок?
- Дадено!
И той се запъти към вилата, където намери чичо си в мантрично опиянение под звуците на някакви....и той не знаеше какви странни инструменти- звучеше като лира, гусла, поточе и още няколко екзотични издънки събрани на едно.
- Чичо, пушил ли си нещо?
- Синко! Тихо, послушай музиката и усети хармонията!
- Слушам, чичо. Ял ли си?
- Ял съм, момчето ми, душата ми е преситена с красота!
- Аха...а нещо за стомаха? Или си само на душевна супа днес?
- Ех, ти пък, тялото може да издържи на много лишения, дано някой ден стигнеш тези прозрения сам. Това загар ли е?
- Днес слънцето наистина хубаво изпече , точно както го предрече сутринта.
- Ах! Красота!
Приятелят ми поседя и го погледа как лигите на чичото едва ли не се разтичаха от душевен екстаз и влезе във вилата да се запази от комарите.
Някои избират да са практични.

Фрагмент #2

Надя чу почукването на капките по прозорците и застина на място. Кожата й настръхна, те не чукаха да си просят да влязат, а за да я повикат навън. И Надежда се обу с първите сандалки, които мерна и изтича навън, дори не прибра прането от простора. Облаците бяха точно както ги обичаше- в онзи отровен графитено-оловен цвят, тежки като ексцентричен характер и щедри на гръм и капки. Беше краят на май- любимото й време за пролетна буря. Прашната улица беше застлана с цвят и листа, лепкава мръсотия и локви прикрити под тях и като всяко забравило се в радостта дете тя шлапкаше през тях. Пръскаше наоколо кал, дребни боклучета и листенца с плясъците, натъртаваше краката си и залиташе по осеяния с дупки и неравности път, но все лудешки, все така освободена. Надя винаги само това чакаше- да завали. Винаги, когато излезеше в подобно време се усмихваше като пречистена и се смееше искрено като в детските си години. Улицата беше съвършено празна, повечето съседи бяха на работа, а и по такива невзрачни, малки улички рядко някой случаен минава. От кого да се притеснява? Разпери ръце като птица и се завъртя свободно, роклята й описа леко кръг около тялото й, падна надолу и при следващото завъртане пак се издигна. Надя повтори 5 пъти и замаяна се понесе на другаде, хвана се за лампата до тротоара и пак се завъртя, завършвайки опряна с гръб в съседската ограда. Плъзна се надолу и рязко се изправи, после крачка встрани, още една напред, плавно движение. Описа спирала с дясната си ръка и продължи да шари из въздуха, улавайки по някоя капка, вдишвайло с ненаситност живия въздух. Колко го обожаваше! Въздухът по време и след дъжд! Сякаш й беше сладък! Все едно вдъхваше сила!
А от прозореца на отсрещната къща някой я гледаше през цялото време. Някой на същата възраст, само на 16, замислен и тъжен, безмерно тъжен. Но когато си на 16 другите не вземат горестта ти насериозно. Ромео и Жулиета не бяха ли на около 14-16? Отпуснато зад стъклото се взираше бледия силует, прикрит от перде и от полумрака на стаята. Тя долу свободно танцува. Колко точно стъпала и врати има до улицата навън? Той е на третия етаж, това колко непреодолими метри са? За силното му желание да остане там прикован и почти безжизнен- твърде много. Укрепен като в кула, през този прозорец иска да има съзерцателна връзка със света.
Надя долу се вихреше в свой природен ритъм.
Прекалено е далече.