обичам
себе си обичам
вечно гледам теб
масления ти портрет
преди години нарисуван
сред чувствата за смет
запомнил в щрих куплет
колко аз обичам
повече от себе си
обичам теб
Saturday, 26 July 2008
Sunday, 20 July 2008
itsy-bitsy
If you're pretty enough, we can overlook consistency.
Girl, they love you for your charm. Your charm comes from attitude and beauty.
So? Tell me cosmetics and self-esteem brushing are lame.
Sally hides behind the Moon
giggling secretly at you
She sees you like a funny toon
though you offer nothing new
Living in an opted style
Loving by a pre-set code
You get added as a single file
Opened on a scheduled mode
What can Sally do but laugh?
She laughs on your behalf
Your misery's disclosed
She knows your life is posed
His greatest contribution to music is he quit it
Girl, they love you for your charm. Your charm comes from attitude and beauty.
So? Tell me cosmetics and self-esteem brushing are lame.
Sally hides behind the Moon
giggling secretly at you
She sees you like a funny toon
though you offer nothing new
Living in an opted style
Loving by a pre-set code
You get added as a single file
Opened on a scheduled mode
What can Sally do but laugh?
She laughs on your behalf
Your misery's disclosed
She knows your life is posed
His greatest contribution to music is he quit it
Friday, 18 July 2008
Пост- филмно 2
Седя и си пълня главата с глупости...
и така цял живот?
И така цял живот ли трябва да правя?
Глупости...
от люлката до гроба
Аз обичам да разсмивам хората.
Днес колко човека ще повярват на това?
и така цял живот?
И така цял живот ли трябва да правя?
Глупости...
от люлката до гроба
Аз обичам да разсмивам хората.
Днес колко човека ще повярват на това?
Смях в залата
- Ха-ха-ха-ха!
- Господине! Моля Ви! Това не е комедия! Дръжте се прилично!
- ХА- ХА- ХА- ХА!
- Ей! Вие там! Млъкнете, по дяволите! Гледаме постановката!
- ХА- ХА- ХА- ХА- ХА!
(няколко гласа)
- ПРЕСТАНЕТЕ ВЕЧЕ!
- Обиждате моноспектакъла на актьора!
- О-о-о, опази! Нямам намерение да го обиждам!
- Тогава не се смейте! Дори не е комедиен моноспектакъл!
- Но играе толкова добре! Смешно е!
- Кое му е смешното? Човека води любовен монолог!
- Но в това си симулиране е много по- истински от всички други влюбени, които досега съм чул да признават един на друг любовта си! Това му е смешното! Това му е жалкото!
Залата замлъкнала. Господинът излязъл.
- Господине! Моля Ви! Това не е комедия! Дръжте се прилично!
- ХА- ХА- ХА- ХА!
- Ей! Вие там! Млъкнете, по дяволите! Гледаме постановката!
- ХА- ХА- ХА- ХА- ХА!
(няколко гласа)
- ПРЕСТАНЕТЕ ВЕЧЕ!
- Обиждате моноспектакъла на актьора!
- О-о-о, опази! Нямам намерение да го обиждам!
- Тогава не се смейте! Дори не е комедиен моноспектакъл!
- Но играе толкова добре! Смешно е!
- Кое му е смешното? Човека води любовен монолог!
- Но в това си симулиране е много по- истински от всички други влюбени, които досега съм чул да признават един на друг любовта си! Това му е смешното! Това му е жалкото!
Залата замлъкнала. Господинът излязъл.
Случайни думи
Безсилието не е силната ми страна.
Имам ли още нещо да кажа?
(добре е да си го задаваме като въпрос от време на време)
Всеки знае, че ти си луда, защото можеш да живееш сама.
(сред тишина?)
Безценна е, защото не я цениш...дори когато я изгубиш.
Ти си мислиш...аз пък не! И да ти призная, май така съм по-добре!
Не, вече ти казах, не обичам хора. Обичам бира.
Имам ли още нещо да кажа?
(добре е да си го задаваме като въпрос от време на време)
Всеки знае, че ти си луда, защото можеш да живееш сама.
(сред тишина?)
Безценна е, защото не я цениш...дори когато я изгубиш.
Ти си мислиш...аз пък не! И да ти призная, май така съм по-добре!
Не, вече ти казах, не обичам хора. Обичам бира.
Sunday, 13 July 2008
Някога един човек загубил друг.
На никой не му пукало.
Някога двама души се обичали.
Сега един има проблем с целия свят.
Преди час Мила танцуваше.
Сега е в кома блъсната от кола.
За Деница небето беше сиво.
Сега целият свят е свит в малка маргаритка в дясната й ръка.
Денис имал дъщеря.
Сега има две.
Дарий е щастлив.
С нея още повече.
На кого ли му пука?
Но и на тях не ги интересува чуждото мнение.
На никой не му пукало.
Някога двама души се обичали.
Сега един има проблем с целия свят.
Преди час Мила танцуваше.
Сега е в кома блъсната от кола.
За Деница небето беше сиво.
Сега целият свят е свит в малка маргаритка в дясната й ръка.
Денис имал дъщеря.
Сега има две.
Дарий е щастлив.
С нея още повече.
На кого ли му пука?
Но и на тях не ги интересува чуждото мнение.
Saturday, 12 July 2008
Малък хаос от малка дрямка
Кажи ми накъде си тръгнал? Защо се луташ и какво търсиш? Само си мислиш, че имаш отговорите на тези въпроси. Само така се заблуждаваш, защото верният отговор може би малко те плаши. Малко ли казах?...
Наташа разтвори леко пръсти и погледна през тях нагоре към бледожълтия таван. Бум-бум-бум бумтеше главата й, толкова силно, че сякаш очните й кълба искаха да изскочат. Боядисаната плоскост над нея се наклони рязко надясно, после се залюля в обратната посока и пак надясно, докато накрая се фиксира в нещо като идеалната си среда. Таша продължаваше да се държи за главата, все щеше да я загуби сред вълнението на въртящия се таван. Светът още не се беше изчистил от слузта на дрямката за нея. Попремига няколко пъти и щом картината се изясни последна часовника си. Всъщност винаги първо поглеждаше кафявата кожена каишка, но това няма значение, особено щом си спал 2 часа като Наташа. Щрак- щрак, щрак- щрак нашепваше вентилаторът, а тя си мислеше, че е съквартирантката й! Затова се беше събудила по начало. "Ъгх" се итръгна от дробовете й като досадно разочарована въздишка и тя обърна тялото си на другата страна. Топлият задушлив въздух сякаш се беше скупчил всичкия около нея и натискаше главата й. Не искаше нито да става, нито да спи, нито да диша, но преди всичко не искаше да мисли, да има каквото и да е съзнание. Инертността я беше оковала с погрешното впечатление, че е напълно безполезна като същество на тази вселена. Като всички останали Наташа не знаеше за какво живее, но сега това й се струваше особено болезнен проблем. Мразеше се за това, че е будна и въпреки всичко се излежава, вместо да работи или... или да прави нещо, каквото и да е! Трябваше й нещо, което да я накара да живне и тя нещастна и уморена наостряше уши и обоняние, пооглеждаше стаята за предмет, който да разбуди интереса й. След осмата поредна въздишка пак се обърна към стената огорчена и точно в този момент спасението дойде под формата на приглушена мелодия. Китари и мрак, синтезатори, но съвсем леки и естествено барабани, но определено доминираща сол- китара. Сещаш ли се как реагира някое диво животинче като надуши храна? Така с интерес се ококори и светна Наташа- преди всичко защото беше слушала песента наскоро и беше все още на тази вълна. Сама се учуди, че успя да я познае по изцяло инструменталната част. Вътрешно трепна при първите акорди, които съзнателно долови и се напъна за името. Сбърчи чело и затропа с ръка по чаршафа.
- Е-е-е!
Или в превод "Хайде де, сети се! Знаеш я!" И текста изплува ред след ред " Ill do anything... Ill do anything... to make you come". Още с главоболие и непълно присъствие на духа Наташа скокна от леглото като пружина и навлече първата смачкана тениска, която хвана от куфара, нахлузи чораши и кецове, затръшна вратата зад гърба си и врътна ключа не повече от минута след това, цялото й контене за излизане се състоя в разрошването с ръка на косата й. Но повече не й беше и необходимо, тя беше от щастливките, които винаги изглеждат след сън така сякаш не са заспивали- лицето й изглеждаше съвършено свежо и отпочинало, макар да не беше.
Стъпало, стъпало, стъпало- занизаха се скоростно под крачката й, а момичето забило поглед в обувките си сякаш не участваше в сцената на собственото си слизане по етажите. Тези крака в кецове изглеждаха като на малко дете, струваха й се някак чужди. Стъпало, стъпало, стъпало и ето още един етаж по-близо до улицата. Стълбищата сменяха цвета си с преминаването надолу по сградата.
Светлината й зашлеви шамар щом рязко разтвори докрай входната врата и се хвърли на улицата. Затича се надолу, макар че нямаше защо. За кого да тича? Какво изпуска?
- Това не е ли Натя?
- О, тя е! Надали някой друг бяга с такъв устрем!
- Хъх, чудя се какво я е прихванало. Някога момичето беше нормално. Видя ли й лицето? Ще кажеш, че някой я гони!
- Е, може да бърза за някаква среща!
- Да хване такси! Мен ако питаш не е в ред напоследък и това е!- изкритикува безапелационно тази намръщена муцуна.
А Наташа препускаше по пътя ограничен от два реда дървета. Зеленината им се сливаше в бързината на свежа ограда от листак и стволове, обособяваща посоката и целта на момичешкия бяг. Все напред, все напред, все надолу.
Спря се на един кръстопът задъхана и улично куче с мърлява козина изплези весело език пред нея. Би рекъл, че се усмихва гадинката. Таша протегна ръка и разчорли сплъстената козина и песът изквича радостно и подскочи едва ли не да я гризне в игривостта си.
- Това е братовчедка ти, нали?
- Тя е, да. Пак се е заиграла с някакъв помиар. Пълно лапе!
- Винаги ли е била такава?
- Инфантилна ли?
- Нее, напоследък ми се вижда твърде отнесена, направо не върви по улиците, а се носи.
- Плава в някакви фантазии, аз не се и опитвам да говоря с нея. Съвсем се побърка след като Виктор изчезна.
- Аз си мисля, че точно сега трябва да говориш най-много с нея!
- Нека си надживее детските фантазии. Макар че като я гледам май няма много надежда да се оправи.
- С такива благородни братовчеди...
- Какво?
- Нищо, мили, нищо.
Бягай, момиче, бягай, на едно място доникъде няма да стигнеш. Този път дори не може да се каже, че тя гледаше нещо конкретно- всичко беше като изпрано с лоша белина- сивкаво и с особен неприятен мирис на препарати. Сега спря пред голяма сграда- кино ли е? Е, Наташа, ако сама не знаеш къде си как мога да ти помогна аз? Какво е наистина? Университет, компания, градски съвет?
Тя крачи из коридорите на някой от по-високите етажи, но кой точно й е неизвестно. Има само усещане за това, твърдо вътрешно убеждение. Защо все нищо не знае и това не я притеснява? Ще си кажеш, че за нея е естествено състояние. В крайна сметка, да, Таша действително не се тревожеше толкова за собственото си положение. Не знае къде се намира, как да стигне до определено място? Не е проблем, все някак ще открие начин да се справи. Тя наистина намираше. Чудно създанийце, като повечето хора, доста противоречиво на моменти.
Наташа, Наташа, която от почти нищо не се трогва, а плаче понякога без причина. СЪщата тя се разхожда с неразбиращо любопитство и гледа снимки по стените на коридора на непознатата сграда. Запечатаните образи бяха от личната й колекция на фотографии на любими хора. Малки късчета събрани от пътувания във влака, екскурзии, морета, празници или просто случайни събирания за вечерна или следобедна разходка. Тук запазена преходна усмивка, там миг на бурен смях или просто лежерното патрулиране по някоя улица, без дори да се опитваш да си придаваш важността на човек с работа и предназначение. Естествено всичко доокрасено от павирани улици, зелена стара тапицерия на влак, изпрано небе с облаци или просто повече слънчева светлина. Друго за идилия не ти е нужно. Отново безпредметно се зачуди, някак глухо, защо снимките се намират там. Сигурно те я водеха нанякъде. Да, правилно! Към една аула, пълна с познати лица, бегли познати, сравнително близки познати, някои от хората на снимките и в общата глъчка на този народ Таша се чувстваше чужда на всичко, като призрак на голям маскен бал, само че гостите тук носеха невидими маски. Случвало ти се е, убедена съм, и познаваш ужаса на това, да се усетиш чужд сред собствените си близки. Напрежението и тревогата в момичето нарастваха в геометрична прогресия и желанието й да бяга, да бяга до припадък се възроди по- мощно и неумолимо от всякога. Усещаше се слаба и трепереща и постоянно въртеше глава.
- Ташке! Как си? Кой те покани тук? Ха-ха, човек не би те очаквал да се появиш на нещо толкова "светско"!
- А? Да, да, предполагам, извинявай, май все пак съм се объркала. Какво да ти кажа? Забавлявайте се, не съм ви нужна.
- Добре казано, Таше, хайде, лека вечер, забавлявай се и ти!- извика след нея неизвестната мъжка сянка при излизането й.
Тя, залитайки, се смъкна по редовете стълби и ускори ход по паважа. Краката й тежаха и се ядоса и отчая едновременно. В сърцето й зейна за съвсем кратко болезнена кухина, която след секунда се изпълни с нещи неопределено и парливо. Толкова пареше, че тя изплака и стисна очи, залитна надясно и се опря в някаква стена. Почти нищо не виждаше, но пое дъх и замига. За нея момичетата имаха право на всичките сълзи на света, но всички момичета освен тя самата. Умопомрачена затича надолу към Концертната зала. Всъщност там много рядко имаше каквито и да е събития, сега всичко наоколо беше в строежи и на залата също бяха хвърлили око. Дори външно й личеше, че умира, цялата излющена и избледняла, с потъмнели прозорци и разкъсани плакати и драсканици със спрей. Съвсем бяха забравили нуждите на тази сграда. Към нея се беше устремила Наташа, това беше подходящият й пристан- жалък, нещастен и пренебрегван от всички. Забави крачка и се отпусна на стълбите пред един страничен вход. Очите й плуваха в непотекли сълзи, взряни в мъртвото небе и мръсния градски пейзаж. Виктор го няма. Тя съзнаваше, че светът не е свършил, но защо искаше именно това в момента? Наташа се запита кой е наоколо всъщност? Живееше изключително саможиво, но я болеше, че не среща и капка разбиране. Да не би всички тези познати по улицата да си мислят, че не ги забелязва? Че не познава по погледите им какво се върти в надутите им сериозни глави? Къде е Виктор? Къде са останалите невероятни хора, които познава? Някъде по пътя ли останаха? Да не си прекъснаха телефоните и смениха адресите? Всички бяха на километри в тази смазваща секунда, когато чувстваш колко си малък и колко непоносимо е да си отделен. Гърлото й гореше, а сълзите не потичаха, просто трябваше да се овладее. Усети близване под лакътя си. Същото улично куче я бе намерило и ближеше кожата й. То приседна до нея и се прозя съвсем небрежно. Таша се усмихна и го погали. Кой казваше "кучешки живот" сякаш е толкова лошо? Завори очи и видя руси коси. Отвори очи, но образ след образ продължаваха да нахлуват неканени, но желани в ума й. Спомени с приятели и искрен смях, трептенията на който прогониха сивотата. Какво си беше въобразила преди секунда? Глупости! В крайна сметка, целият живот е всъщност въображението ти. Тя се изправи, изтърси прахта от панталоните си и подвикна на кучето да я последва.
- Време е да си отиваме у дома.
Наташа разтвори леко пръсти и погледна през тях нагоре към бледожълтия таван. Бум-бум-бум бумтеше главата й, толкова силно, че сякаш очните й кълба искаха да изскочат. Боядисаната плоскост над нея се наклони рязко надясно, после се залюля в обратната посока и пак надясно, докато накрая се фиксира в нещо като идеалната си среда. Таша продължаваше да се държи за главата, все щеше да я загуби сред вълнението на въртящия се таван. Светът още не се беше изчистил от слузта на дрямката за нея. Попремига няколко пъти и щом картината се изясни последна часовника си. Всъщност винаги първо поглеждаше кафявата кожена каишка, но това няма значение, особено щом си спал 2 часа като Наташа. Щрак- щрак, щрак- щрак нашепваше вентилаторът, а тя си мислеше, че е съквартирантката й! Затова се беше събудила по начало. "Ъгх" се итръгна от дробовете й като досадно разочарована въздишка и тя обърна тялото си на другата страна. Топлият задушлив въздух сякаш се беше скупчил всичкия около нея и натискаше главата й. Не искаше нито да става, нито да спи, нито да диша, но преди всичко не искаше да мисли, да има каквото и да е съзнание. Инертността я беше оковала с погрешното впечатление, че е напълно безполезна като същество на тази вселена. Като всички останали Наташа не знаеше за какво живее, но сега това й се струваше особено болезнен проблем. Мразеше се за това, че е будна и въпреки всичко се излежава, вместо да работи или... или да прави нещо, каквото и да е! Трябваше й нещо, което да я накара да живне и тя нещастна и уморена наостряше уши и обоняние, пооглеждаше стаята за предмет, който да разбуди интереса й. След осмата поредна въздишка пак се обърна към стената огорчена и точно в този момент спасението дойде под формата на приглушена мелодия. Китари и мрак, синтезатори, но съвсем леки и естествено барабани, но определено доминираща сол- китара. Сещаш ли се как реагира някое диво животинче като надуши храна? Така с интерес се ококори и светна Наташа- преди всичко защото беше слушала песента наскоро и беше все още на тази вълна. Сама се учуди, че успя да я познае по изцяло инструменталната част. Вътрешно трепна при първите акорди, които съзнателно долови и се напъна за името. Сбърчи чело и затропа с ръка по чаршафа.
- Е-е-е!
Или в превод "Хайде де, сети се! Знаеш я!" И текста изплува ред след ред " Ill do anything... Ill do anything... to make you come". Още с главоболие и непълно присъствие на духа Наташа скокна от леглото като пружина и навлече първата смачкана тениска, която хвана от куфара, нахлузи чораши и кецове, затръшна вратата зад гърба си и врътна ключа не повече от минута след това, цялото й контене за излизане се състоя в разрошването с ръка на косата й. Но повече не й беше и необходимо, тя беше от щастливките, които винаги изглеждат след сън така сякаш не са заспивали- лицето й изглеждаше съвършено свежо и отпочинало, макар да не беше.
Стъпало, стъпало, стъпало- занизаха се скоростно под крачката й, а момичето забило поглед в обувките си сякаш не участваше в сцената на собственото си слизане по етажите. Тези крака в кецове изглеждаха като на малко дете, струваха й се някак чужди. Стъпало, стъпало, стъпало и ето още един етаж по-близо до улицата. Стълбищата сменяха цвета си с преминаването надолу по сградата.
Светлината й зашлеви шамар щом рязко разтвори докрай входната врата и се хвърли на улицата. Затича се надолу, макар че нямаше защо. За кого да тича? Какво изпуска?
- Това не е ли Натя?
- О, тя е! Надали някой друг бяга с такъв устрем!
- Хъх, чудя се какво я е прихванало. Някога момичето беше нормално. Видя ли й лицето? Ще кажеш, че някой я гони!
- Е, може да бърза за някаква среща!
- Да хване такси! Мен ако питаш не е в ред напоследък и това е!- изкритикува безапелационно тази намръщена муцуна.
А Наташа препускаше по пътя ограничен от два реда дървета. Зеленината им се сливаше в бързината на свежа ограда от листак и стволове, обособяваща посоката и целта на момичешкия бяг. Все напред, все напред, все надолу.
Спря се на един кръстопът задъхана и улично куче с мърлява козина изплези весело език пред нея. Би рекъл, че се усмихва гадинката. Таша протегна ръка и разчорли сплъстената козина и песът изквича радостно и подскочи едва ли не да я гризне в игривостта си.
- Това е братовчедка ти, нали?
- Тя е, да. Пак се е заиграла с някакъв помиар. Пълно лапе!
- Винаги ли е била такава?
- Инфантилна ли?
- Нее, напоследък ми се вижда твърде отнесена, направо не върви по улиците, а се носи.
- Плава в някакви фантазии, аз не се и опитвам да говоря с нея. Съвсем се побърка след като Виктор изчезна.
- Аз си мисля, че точно сега трябва да говориш най-много с нея!
- Нека си надживее детските фантазии. Макар че като я гледам май няма много надежда да се оправи.
- С такива благородни братовчеди...
- Какво?
- Нищо, мили, нищо.
Бягай, момиче, бягай, на едно място доникъде няма да стигнеш. Този път дори не може да се каже, че тя гледаше нещо конкретно- всичко беше като изпрано с лоша белина- сивкаво и с особен неприятен мирис на препарати. Сега спря пред голяма сграда- кино ли е? Е, Наташа, ако сама не знаеш къде си как мога да ти помогна аз? Какво е наистина? Университет, компания, градски съвет?
Тя крачи из коридорите на някой от по-високите етажи, но кой точно й е неизвестно. Има само усещане за това, твърдо вътрешно убеждение. Защо все нищо не знае и това не я притеснява? Ще си кажеш, че за нея е естествено състояние. В крайна сметка, да, Таша действително не се тревожеше толкова за собственото си положение. Не знае къде се намира, как да стигне до определено място? Не е проблем, все някак ще открие начин да се справи. Тя наистина намираше. Чудно създанийце, като повечето хора, доста противоречиво на моменти.
Наташа, Наташа, която от почти нищо не се трогва, а плаче понякога без причина. СЪщата тя се разхожда с неразбиращо любопитство и гледа снимки по стените на коридора на непознатата сграда. Запечатаните образи бяха от личната й колекция на фотографии на любими хора. Малки късчета събрани от пътувания във влака, екскурзии, морета, празници или просто случайни събирания за вечерна или следобедна разходка. Тук запазена преходна усмивка, там миг на бурен смях или просто лежерното патрулиране по някоя улица, без дори да се опитваш да си придаваш важността на човек с работа и предназначение. Естествено всичко доокрасено от павирани улици, зелена стара тапицерия на влак, изпрано небе с облаци или просто повече слънчева светлина. Друго за идилия не ти е нужно. Отново безпредметно се зачуди, някак глухо, защо снимките се намират там. Сигурно те я водеха нанякъде. Да, правилно! Към една аула, пълна с познати лица, бегли познати, сравнително близки познати, някои от хората на снимките и в общата глъчка на този народ Таша се чувстваше чужда на всичко, като призрак на голям маскен бал, само че гостите тук носеха невидими маски. Случвало ти се е, убедена съм, и познаваш ужаса на това, да се усетиш чужд сред собствените си близки. Напрежението и тревогата в момичето нарастваха в геометрична прогресия и желанието й да бяга, да бяга до припадък се възроди по- мощно и неумолимо от всякога. Усещаше се слаба и трепереща и постоянно въртеше глава.
- Ташке! Как си? Кой те покани тук? Ха-ха, човек не би те очаквал да се появиш на нещо толкова "светско"!
- А? Да, да, предполагам, извинявай, май все пак съм се объркала. Какво да ти кажа? Забавлявайте се, не съм ви нужна.
- Добре казано, Таше, хайде, лека вечер, забавлявай се и ти!- извика след нея неизвестната мъжка сянка при излизането й.
Тя, залитайки, се смъкна по редовете стълби и ускори ход по паважа. Краката й тежаха и се ядоса и отчая едновременно. В сърцето й зейна за съвсем кратко болезнена кухина, която след секунда се изпълни с нещи неопределено и парливо. Толкова пареше, че тя изплака и стисна очи, залитна надясно и се опря в някаква стена. Почти нищо не виждаше, но пое дъх и замига. За нея момичетата имаха право на всичките сълзи на света, но всички момичета освен тя самата. Умопомрачена затича надолу към Концертната зала. Всъщност там много рядко имаше каквито и да е събития, сега всичко наоколо беше в строежи и на залата също бяха хвърлили око. Дори външно й личеше, че умира, цялата излющена и избледняла, с потъмнели прозорци и разкъсани плакати и драсканици със спрей. Съвсем бяха забравили нуждите на тази сграда. Към нея се беше устремила Наташа, това беше подходящият й пристан- жалък, нещастен и пренебрегван от всички. Забави крачка и се отпусна на стълбите пред един страничен вход. Очите й плуваха в непотекли сълзи, взряни в мъртвото небе и мръсния градски пейзаж. Виктор го няма. Тя съзнаваше, че светът не е свършил, но защо искаше именно това в момента? Наташа се запита кой е наоколо всъщност? Живееше изключително саможиво, но я болеше, че не среща и капка разбиране. Да не би всички тези познати по улицата да си мислят, че не ги забелязва? Че не познава по погледите им какво се върти в надутите им сериозни глави? Къде е Виктор? Къде са останалите невероятни хора, които познава? Някъде по пътя ли останаха? Да не си прекъснаха телефоните и смениха адресите? Всички бяха на километри в тази смазваща секунда, когато чувстваш колко си малък и колко непоносимо е да си отделен. Гърлото й гореше, а сълзите не потичаха, просто трябваше да се овладее. Усети близване под лакътя си. Същото улично куче я бе намерило и ближеше кожата й. То приседна до нея и се прозя съвсем небрежно. Таша се усмихна и го погали. Кой казваше "кучешки живот" сякаш е толкова лошо? Завори очи и видя руси коси. Отвори очи, но образ след образ продължаваха да нахлуват неканени, но желани в ума й. Спомени с приятели и искрен смях, трептенията на който прогониха сивотата. Какво си беше въобразила преди секунда? Глупости! В крайна сметка, целият живот е всъщност въображението ти. Тя се изправи, изтърси прахта от панталоните си и подвикна на кучето да я последва.
- Време е да си отиваме у дома.
Пост-филмно
Колко самотен може да бъдеш?
Колко точно наистина?
Осъзнах, колко малко са наистина хората опознали живота- тези, които знаят какво да правят за себе си, какво да правят за теб и как то да е възможно най-доброто.
Тези, които те карат да чувстваш, че не си сам.
Зная, че съм късметлийка- попаднала съм на малката част от народа, който са с няколко идеи по-прекрасни от повечето. Дали са по-интересни, по-забавни, по-мили или по- чисти по душа, колкото и клиширано да звучи, всеки един от тях значи толкова за мен, колкото ...дори няма с какво да го сравня, няма друго нещо толкова голямо, което да мога да си представя.
Не са ми нужни най-великите хора. Нужни са ми само тези, които обичам.
Колко точно наистина?
Осъзнах, колко малко са наистина хората опознали живота- тези, които знаят какво да правят за себе си, какво да правят за теб и как то да е възможно най-доброто.
Тези, които те карат да чувстваш, че не си сам.
Зная, че съм късметлийка- попаднала съм на малката част от народа, който са с няколко идеи по-прекрасни от повечето. Дали са по-интересни, по-забавни, по-мили или по- чисти по душа, колкото и клиширано да звучи, всеки един от тях значи толкова за мен, колкото ...дори няма с какво да го сравня, няма друго нещо толкова голямо, което да мога да си представя.
Не са ми нужни най-великите хора. Нужни са ми само тези, които обичам.
Monday, 7 July 2008
Пример за...
не съм сигурна дали това е драма, мелодрама, безвкусица или може да мине и за трите
"Обожавам болката, която ми причиняваш. Тя остана единствената връзка между мен и теб, утехата ми в мрака преди да заспя, константата, на която се опирам в празното ми ежедневие. Нарани ме пак, за да се чувствам някак странно закачена към живота, който спрях да живея преди години. Приюти ме, нахрани ме, после ме отхвърли и ме дръж на огризки месеци наред. Появявай се като случаен отблясък в дните ми, за да ме пронижеш или задушиш, защото само тогава нещо в мен трепва. Да, обичам болката. Като всеки малък човек се научих да обичам и малкото, което имам."
"Обожавам болката, която ми причиняваш. Тя остана единствената връзка между мен и теб, утехата ми в мрака преди да заспя, константата, на която се опирам в празното ми ежедневие. Нарани ме пак, за да се чувствам някак странно закачена към живота, който спрях да живея преди години. Приюти ме, нахрани ме, после ме отхвърли и ме дръж на огризки месеци наред. Появявай се като случаен отблясък в дните ми, за да ме пронижеш или задушиш, защото само тогава нещо в мен трепва. Да, обичам болката. Като всеки малък човек се научих да обичам и малкото, което имам."
Thursday, 3 July 2008
Семейството VII
- Изскочи през прозорецаааа!
- Здравей, скъпа. Сготви ли?
- Живко, сериозна съм! Побърканият ти син скочи от прозореца на стаята си!!!
- Скъпа, странно е, че когато е побъркан и лош, винаги е само и единствено мой.
- Съсредоточи се върху проблема! Полетя самоволно от етажа надолу, докато му се карах за двойка по география!
- Ето виж, значи не е луд! Ако беше скочил без причина щях наистина да се разтревожа.
- Добре, моля те обясни ми какво съм ти направила аз?
- Каза "да" преди 25 години.
Последваха секунди мълчание пълни със злокобни предвещания за повече сол и слюнка в супата на благоверния тази вечер, или може би дори слабително прахче. Дора си имаше своите детински начини да отмъсти и възпита едновременно.
- Ще се разбера с него като се прибере, мила, нямай грижа, аз ще оправя всичко. Извинявай. Сега няма смисъл да му звъним или търсим. Ще почакаме.
Така той се размина само с повече сол. След половин час се прибра у дома си и реши да се подготви за лекция. Този ритуал изискваше определени ритуални предмети като вилици, ножове, голяма салатиера, купичка за лед, щипки и чаши и естествено алкохол към зеленчуците за жертвената салата.
Стъпките небрежно го водеха към поставения капан. В мрака на нощта и лекия повей на вятъра лошото настроение и тревожните мисли отлитаха по-бързо. Вече изкачваше стълбите, лампата на коридора беше отказала да се запали и крачеше в тъмнина. Вратата, необичайно, беше заключена. Адриан пъхна ключа и завъртя два пъти. Антрето също го посрещна с упорита липса на светлина. През миниатюрния процеп се процеждаха лъчи и мантрични нашепвания. Наивно той просто отвори вратата. Светлината нахлу и го заслепи. Премигна, в очите му проблясна лъскавия метал на острието на ножа в женска ръка, чу се писък, светлината угасна.
- Маму стара на енергото! Спря точно като пуснах филма!- изпсува спонтанно бащата.
Хората от енергото, явно стреснати, пуснаха отново електричеството. Лампата светна пак и Дора хвана ножа...за хляб и започна да реже. Адриан се огледа добре, дали вижда правилно- всичко си беше на мястото, алкохолът беше разлят, изпит и пак разлят по чашите. Къде му е конското тогава?
- Седни! Искам да ти кажа няколко думи.
Ахааа! Ето къде било конското! Сега следваха нескончаемите поучения и заплахи, повторени безпаметно по няколко пъти в типичния за Живко стил "изкуфял цар".
- Гледай мен, не блей в телевизора! Какво си говорил на майка си днес?
- Да го повторя ли?
- Не се прави на интересен! Имаш двойка по география вероятно по същата причина!
- Така е, учителката не търпи някой да е по-интересен от нея.
- Виж това ще го уточняваме друг път. Първо ти трябва да разбереш с кой как да се държиш. Ние сме ти родители, майка ти така като я гледаш колко е слабичка, работи по 8 часа на ден за твое удобство, не за свое, за да имаш ти храна. Готви ли ти? Готви ти. Пере ли ти? Пере ти!
Тук Адриан блокира завъртайки се в мислена дефанзива. " Готви ми, така е, обикновено неща, които мразя да ям. Пере ми- да, обикновено после дрехите ми имат различен цвят или са смалени или са на мравчици."
- И освен това ние сме ти родители, ако мислиш, че ние нямаме отговорност към теб и не трябва да ни пука, чудесно, знаеш ли колко по-лесно ще ми бъде! Няма да ти давам от утре никакви пари за нищо, няма да те питам за училище, няма да те закачам. Ти се обличай и си готви и си пери. Всъщност, прави каквото желаеш. Ако все пак ти трябват пари, добре, кажи, знаеш, че никога няма да ти откажа. Но хайде стегни се, умно момче си, как 2 по география и как ще скачаш като дивак през прозорците! И то вече втори път го правиш!
Минута пета, главоболието започна да пулсира.
- Кажи ми, недоволен ли си от нещо? Ти имам чувството, че най-добре се държиш след един хубав пердах!
Тук Адриан почна да позеленява и ако скоро баща му не отбиеше на друга тема имаше сериозна заплаха момчето да премине на фотосинтеза.
- Като ти опъна шамарите и ще влезеш в пътя веднага, но нужно ли е само така да се разправяме?
- Не, не е нужно изобщо да се разправяме.
- ТАКА ЛИ?! А, така мислиш. Хайде обясни ми, някой ден като си имаш един мърсолко, който скача от прозорци и не може да си затвори устата от глупости какво ще го правиш, а? Ще го счупиш от бой, това ще го правиш!
" Трогателно първичен" си помисли с презрение синът. Добре, високомерно е, но какво предизвиква като ответна реакция такова бащино отношение?
- Не трябва изобщо да ме караш да се чувствам като лайно по начало. Мисля, че оттам ще е хубаво да започнеш.
" По дяволите! Забравих! Не трябва да говоря!"
- И какво? Сигурно ще кажеш и да те похвалвам вместо това?
Мълчание. И главоболие. Адриан се изключи почти напълно от обстановката.
- Дрън-дрън- пари. Жмуци- фа-ла-ла отговорност за теб и смятам груди-хва-натата-пари-гор-хали от утре забранявам блаф-блаф-ум за голяма работа ще те сваля на земята като хатити-пум и тантарара-дудов-ти-до спра да те спонсорирам.
- Може ли да си отида в стаята вече?- попита равно с малко разсеян встрани поглед.
Живко беше почнал да се насища и сам на речта си, въпросът съвсем преряза умираща му муза.
- Добре, бягай.
" Ей, ама много му се отдават тия речи! Ще ми докара мозъчен тумор!"
"Ей, ама много ме бива в тия речи! Сигурен съм, че сега е така смачкан, та ще му държи влага поне две седмици!"
В крайна сметка никой не се разболя и никой не доби двуседмичен страх за поведението си.
На другия ден намериха бележка.
" Мамо, татко, отивам да живея на тавана. Не ми трябва спонсорство."
Тихата махала се разтресе секунди по-късно и сънените съседи наизскачаха по прозорците изплашени, че е избухнала бомба или е станала катастрофа на големи камиони. Стъклата още дрънчаха, когато трептенията намалиха силата си и преминаха в по-умерени крясъци.
- Ох, Живко нещо се е разкрещял. Спокойно, скъпа, дай да си пием кафето.
- Здравей, скъпа. Сготви ли?
- Живко, сериозна съм! Побърканият ти син скочи от прозореца на стаята си!!!
- Скъпа, странно е, че когато е побъркан и лош, винаги е само и единствено мой.
- Съсредоточи се върху проблема! Полетя самоволно от етажа надолу, докато му се карах за двойка по география!
- Ето виж, значи не е луд! Ако беше скочил без причина щях наистина да се разтревожа.
- Добре, моля те обясни ми какво съм ти направила аз?
- Каза "да" преди 25 години.
Последваха секунди мълчание пълни със злокобни предвещания за повече сол и слюнка в супата на благоверния тази вечер, или може би дори слабително прахче. Дора си имаше своите детински начини да отмъсти и възпита едновременно.
- Ще се разбера с него като се прибере, мила, нямай грижа, аз ще оправя всичко. Извинявай. Сега няма смисъл да му звъним или търсим. Ще почакаме.
Така той се размина само с повече сол. След половин час се прибра у дома си и реши да се подготви за лекция. Този ритуал изискваше определени ритуални предмети като вилици, ножове, голяма салатиера, купичка за лед, щипки и чаши и естествено алкохол към зеленчуците за жертвената салата.
Стъпките небрежно го водеха към поставения капан. В мрака на нощта и лекия повей на вятъра лошото настроение и тревожните мисли отлитаха по-бързо. Вече изкачваше стълбите, лампата на коридора беше отказала да се запали и крачеше в тъмнина. Вратата, необичайно, беше заключена. Адриан пъхна ключа и завъртя два пъти. Антрето също го посрещна с упорита липса на светлина. През миниатюрния процеп се процеждаха лъчи и мантрични нашепвания. Наивно той просто отвори вратата. Светлината нахлу и го заслепи. Премигна, в очите му проблясна лъскавия метал на острието на ножа в женска ръка, чу се писък, светлината угасна.
- Маму стара на енергото! Спря точно като пуснах филма!- изпсува спонтанно бащата.
Хората от енергото, явно стреснати, пуснаха отново електричеството. Лампата светна пак и Дора хвана ножа...за хляб и започна да реже. Адриан се огледа добре, дали вижда правилно- всичко си беше на мястото, алкохолът беше разлят, изпит и пак разлят по чашите. Къде му е конското тогава?
- Седни! Искам да ти кажа няколко думи.
Ахааа! Ето къде било конското! Сега следваха нескончаемите поучения и заплахи, повторени безпаметно по няколко пъти в типичния за Живко стил "изкуфял цар".
- Гледай мен, не блей в телевизора! Какво си говорил на майка си днес?
- Да го повторя ли?
- Не се прави на интересен! Имаш двойка по география вероятно по същата причина!
- Така е, учителката не търпи някой да е по-интересен от нея.
- Виж това ще го уточняваме друг път. Първо ти трябва да разбереш с кой как да се държиш. Ние сме ти родители, майка ти така като я гледаш колко е слабичка, работи по 8 часа на ден за твое удобство, не за свое, за да имаш ти храна. Готви ли ти? Готви ти. Пере ли ти? Пере ти!
Тук Адриан блокира завъртайки се в мислена дефанзива. " Готви ми, така е, обикновено неща, които мразя да ям. Пере ми- да, обикновено после дрехите ми имат различен цвят или са смалени или са на мравчици."
- И освен това ние сме ти родители, ако мислиш, че ние нямаме отговорност към теб и не трябва да ни пука, чудесно, знаеш ли колко по-лесно ще ми бъде! Няма да ти давам от утре никакви пари за нищо, няма да те питам за училище, няма да те закачам. Ти се обличай и си готви и си пери. Всъщност, прави каквото желаеш. Ако все пак ти трябват пари, добре, кажи, знаеш, че никога няма да ти откажа. Но хайде стегни се, умно момче си, как 2 по география и как ще скачаш като дивак през прозорците! И то вече втори път го правиш!
Минута пета, главоболието започна да пулсира.
- Кажи ми, недоволен ли си от нещо? Ти имам чувството, че най-добре се държиш след един хубав пердах!
Тук Адриан почна да позеленява и ако скоро баща му не отбиеше на друга тема имаше сериозна заплаха момчето да премине на фотосинтеза.
- Като ти опъна шамарите и ще влезеш в пътя веднага, но нужно ли е само така да се разправяме?
- Не, не е нужно изобщо да се разправяме.
- ТАКА ЛИ?! А, така мислиш. Хайде обясни ми, някой ден като си имаш един мърсолко, който скача от прозорци и не може да си затвори устата от глупости какво ще го правиш, а? Ще го счупиш от бой, това ще го правиш!
" Трогателно първичен" си помисли с презрение синът. Добре, високомерно е, но какво предизвиква като ответна реакция такова бащино отношение?
- Не трябва изобщо да ме караш да се чувствам като лайно по начало. Мисля, че оттам ще е хубаво да започнеш.
" По дяволите! Забравих! Не трябва да говоря!"
- И какво? Сигурно ще кажеш и да те похвалвам вместо това?
Мълчание. И главоболие. Адриан се изключи почти напълно от обстановката.
- Дрън-дрън- пари. Жмуци- фа-ла-ла отговорност за теб и смятам груди-хва-натата-пари-гор-хали от утре забранявам блаф-блаф-ум за голяма работа ще те сваля на земята като хатити-пум и тантарара-дудов-ти-до спра да те спонсорирам.
- Може ли да си отида в стаята вече?- попита равно с малко разсеян встрани поглед.
Живко беше почнал да се насища и сам на речта си, въпросът съвсем преряза умираща му муза.
- Добре, бягай.
" Ей, ама много му се отдават тия речи! Ще ми докара мозъчен тумор!"
"Ей, ама много ме бива в тия речи! Сигурен съм, че сега е така смачкан, та ще му държи влага поне две седмици!"
В крайна сметка никой не се разболя и никой не доби двуседмичен страх за поведението си.
На другия ден намериха бележка.
" Мамо, татко, отивам да живея на тавана. Не ми трябва спонсорство."
Тихата махала се разтресе секунди по-късно и сънените съседи наизскачаха по прозорците изплашени, че е избухнала бомба или е станала катастрофа на големи камиони. Стъклата още дрънчаха, когато трептенията намалиха силата си и преминаха в по-умерени крясъци.
- Ох, Живко нещо се е разкрещял. Спокойно, скъпа, дай да си пием кафето.
Любимият ми хаос
The girl who never had a problem with anything- she's a mess.
Открих наскоро поредната дефиниция на това какво е грешка: да танцуваш и подскачаш пъргаво...пред главния вход на дома за инвалиди.
Не знам с какво логиката помага на мъжете след като жените не й се подчиняват.
Цената на настроението скочи с 20%, очаква се масова стачка срещу живота.
- Увлечение.
- НЕ! Любов!
- Умопомрачение.
- НЕЕ! Любов!
- Гаден вид грип.
- ЛЮБОВ, ПО ДЯВОЛИТЕ!
- Ох, добре, ще го наречем любов, но ще ми купиш водка!
- Животът е като сироп.
- Знаеш, че мразя тези евтини констатации.
- Но е вярно!
- Вярно е също и че мразя сироп.
Някога за мен тя беше красива. Сега тя е същата, но вече е красива за някого другиго. За мен е като прекрасната картина на Моне на стената в спалнята ми- забелязвам я само от време на време. (И то предимно, когато съм в спалнята.)
Нямам идея за какво живея, но съвсем ясно желая да продължа да го правя.
Открих наскоро поредната дефиниция на това какво е грешка: да танцуваш и подскачаш пъргаво...пред главния вход на дома за инвалиди.
Не знам с какво логиката помага на мъжете след като жените не й се подчиняват.
Цената на настроението скочи с 20%, очаква се масова стачка срещу живота.
- Увлечение.
- НЕ! Любов!
- Умопомрачение.
- НЕЕ! Любов!
- Гаден вид грип.
- ЛЮБОВ, ПО ДЯВОЛИТЕ!
- Ох, добре, ще го наречем любов, но ще ми купиш водка!
- Животът е като сироп.
- Знаеш, че мразя тези евтини констатации.
- Но е вярно!
- Вярно е също и че мразя сироп.
Някога за мен тя беше красива. Сега тя е същата, но вече е красива за някого другиго. За мен е като прекрасната картина на Моне на стената в спалнята ми- забелязвам я само от време на време. (И то предимно, когато съм в спалнята.)
Нямам идея за какво живея, но съвсем ясно желая да продължа да го правя.
sweet sweet love
иска ми се да имах думи
всъщност много по-добре е, че нямам
it's a good thing I have a bunch of alter egos to cheer me up.
всъщност много по-добре е, че нямам
it's a good thing I have a bunch of alter egos to cheer me up.
Subscribe to:
Posts (Atom)