Мозъчна атака

Тичай, тичай, тичай
Аз съм звяр, аз съм горял
Твърде малко спал,
твърде малко ял
Жаден съм за твоя идеал
Искам да те консумирам
По възможност да си цял
Лесно ще те провокирам

Малката картинка лесно се забелязва
Психиката леко се наглася и орязва
Да си заблуден е обществено полезно
Да виждаш мащабно- силно вредно

Тичай, тичай, тичай
Аз съм цар със златен самовар
Много съм видял,
много съм изял.
Ще смеля твоя потенциал
Няма да ме разбереш дори
Ще сваря плода ти неузрял
Обещавам няма да те заболи

Точната машинка лесно се смазва
Мръсната работа не се отказва
Веднъж като настроиш всеки чарк,
Наместиш всяка психо-втулка,
Наденеш на главата й качулка.

Всеки мозък на машинка!
Всяка радост на стотинка!

Пясъчни кули

В света на Дали дните си пилея
Вървя омаян и се смея
Привидно весел, пея
Мисля си за него, нея
Подминавам пясъчните кули
Всички те са крехки и са кухи.
За очи невидели и уши не чули...
Виждам ги как лесно се рушат
Повей лек и ще умрат
За другите те вечно ще стърчат

Няма вечност в нашата човечност.
Няма постоянство в любовта
Няма лесно, вярно, точно.
Няма въздух на нашата земя
Убеди ме, че не е всичко плод на моята глава
Завърти ме и ще се въртя
Но все някога ще спра
Удари ме и ще се смаля
Но наново ще се извися
Стопли ме и ще се стопя
Дръпни се- аз ще се втвърдя

Така хората градят си кули
Да поруменеят тия техни скули
С мечти очаквания и любов
и накрая да ги бутне някой зов
на долната изменчива природа
"Мерси, мила моя, за развода
Аз вече май е време да си ходя"

Продължавам примитивно да живея
Само тази песен пея
Друга просто не умея
Мисля си за него, нея

beauty

Give me all my colours
Let me paint you to my liking
And undress you to my basest needs
Inside I feel it feebly fighting
I can hear your confussion as it breathes

Spill the flamboyance around
Beauty needs no decoration
It only keeps her safely bound
Ready, always in preparation
for another celebration
of the seeming and the plastic
for the seeing and the drastic
drowned in opium haze
Another way to pass the days

Give me all my colours
But I'll only use the colour brown
Grip your head in a gilted crown
I'll grace your brow a silver frown
Stripe you in a dazzling flower-gown
And I'll let you fall down down down
To have a chance to drown drown drown
In the muddy brown downtown

Beauty of the colours
Shine with porcelain skin
Aspire to a better end
Shatter for a smaller thing
Your knees are bent
My mind is ever rental
The damage only mental
The cosmetics are experimental
But you try it anyway
Another passing day
As millions shop on e-bay
But we care only of the beauty
of the skin, the tissue and the eyes
colours, hues, softness, no wrincles
As you kiss the successive cuttie
The spark of passion dies with twinkles

Give me all the dollars
I'll wrap you up in devil green
In my attemps to seize my passions
To grant charisma still unseen
Apply to you the latest city fashions

Sound of reality brings beauty back on earth
Right next to the filth that gave her birth
Where she is most bright
Shines in day and night
Can you revive my sense for life
I'm tired of working nine to five
As apathy asphixiates me
On beauty I depend to save me
...grave me...

"Бог е мъртъв" Ницше

В своята книга "Веселата наука" Ницше описва как един безумец със запален фенер посред бял ден вървял сред пазара и крещял "Къде е Бог?" търсейки го. Хората му отговорили с присмех, а той на свой ред отвърнал " Бог е мъртъв!...Ние всички го убихме!"
Как да разбираме случката описана от философа? Тук става въпрос за бога, не в границите на пантеизма, а по-скоро за прякото му влияние в поведението и мисленето на човека. Творението е скъсало със своя създател и е станало самостоятелно. Това е следващото естествено стъпало в човешкото развитие. Ако до 1300г сл.Хр. се е търсила свръхестествена причина и причинител на явленията и събитията, то след това човечеството е длъжно да проведе по-задълбочени търсения в тази насока, да захвърли наивните залъгалки за свръхсъздания. веднъж отърсен от тази догма, индивидът е свободен да открива както себе си, така и същността и причинността на околния свят, да насочи търсенията си в позитивистична насока.
Всеки трябва да открие своя бог, който да му позволява максимално да се разгърне творчески и да уползотвори възможностите си. Добил тази съзнателна самостоятелност и вяра в собствените си способности човек получава нов заряд ентусиазъм и самоувереност. Това от своя страна предполага един по-пълноценен живот. Именно живеенето е здраво вкоренено във философията на Ницше: трябва да се съсредоточим върху света, който е обозрим и осезаем, а не да разпиляваме времето си в блудкави, абстрактни разсъждения. Така Бог, считан създател на живота, пада в негова жертва, като окова ограничаваща човека, вече надраснал теоцентричния свят.
С годините и протичането на естествените политически и социални процеси църквата и религията бавно отстъпват своята роля в бита на обществото и примитивният страх от небесно наказание и свръхестествени създания не удържа хората да задоволят своите желания- били те плътски или мисловни.
Само ако погледнем антропоцентричната епоха на Ренесанса, когато човек все още набира сили и расте, ще забележим огромния културен и технически прогрес, който продължава и в следващите епохи. Изведнъж човек качили се оказа, че се справя доста добре без божеството си. Смъртта на Бог в крайна сметка трябва да се разглежда и символно като смърт на цяла една религия- християнството, с неговите канони и догми. Поученията за смирение, за сляп овчи живот, лишен от идейномотивирани стремежи е с изтекла давност. Ако някога човечестовто е било комфортно вцепенено от религиозен страх, то е настъпило времето за промяна. Кроткото безметежно поклоничество е незадоволително за човешкото същество, в чиято природа е да търси развитие. И така изкуствено наложенуя застой съвсем естествено довежда до убийстово на Бога. Даже може да се каже, че то е донякъде самопричинено. Една реформа в религията даваща повече свобода може би е щяла да я спаси, но все пак да я отслаби.
Но парадоксално след унищожението на едно божествно хората неминуемо го заместват с друго рано или късно. Условията са то да пасва на нуждите като съответно ги потиска или поощрява и това сякаш е породено от неспособността на хората само да поемат цялата отговорност за начина, по който живеят, за всички взети решения. По- удобно е да се оправдаем с Бога, наложил своето верую и правила, които всъщност също са дело на човешки разсъдък. До колко са божествени те тогава?Те са само параван за оправдание на слабостта и мисловната леност на масите и алчността и властолюбието на управляващата върхушка. Имало ли е някога Бог или хората просто ритуално са убили поредния роден от съзнанието им придатък, нужен за правилното функциониране на обществото? Вероятно в този смисъл е имало бог и още много пъти ще го има и пак толкова много пъти ще загине той, защото над него властва човекът, понякога давайки му право да властва над хората, за да го детронират те след време. Сякаш религията в своя пиков период има инкубационна функция, докато човечеството акумулира сили, за да разчупи догмите й като черупка, да се освободи и да има пълен творчески размах. Едно преминаване от "das man" към свръхчовека.
"Бог е мъртъв", но ще се възроди по необходимост, когато човечеството се изтощи и отдалечи от природната си същност в своите стремежи. Тогава ще настъпи нов период на инкубация.
Така на практика човек унищожавайки свръхестественото в представите си, разбивайки закостенелите неприродни закони, прави крачка напред по моста към свръхчовека, но така и още не го е достигнал, защото циклично се връща назад по собствените си стъпки, тъй че винаги да има неизминат път пред себе си. Богоубийството на Ницше не е един акт на духовно осакатяване, а напротив, напълно естествено социално явление- дошло е време богът да отстъпи на човека, застоя-на движението, смирението- на стремежа и живота. Ницше много точно е предусетил нуждата от това развитие на обществото. Вечните лутания из недостижимите абстракции е безпредметно, защото не води до нещо реално градивно, а тялото и умът на човека изискват от него да живее тук и сега, в осезаемия материален свят.

break down

Slowly I desintegrade
You're a man
Ejaculate
it's only natural
but still I'm not a fan

My world is build of spirals
While yours is made of stripes
and the real inflicts only fatals
in my one-time brain cells
I wait for eagerness to ripe
not where the soul dwells

Fidelity is not a trait
a man can possess
So I can't have faith
but anger in excess

Slowly I desintegrade
You're the man
Ejaculate
it's only natural
but still I'm not a fan

A body always hits the floor
In middle or in final acts
But I'd sooner run out the door
See objectively the facts
Guide yourself by means of maps
To find some marginal solution
Cause love has no constitution

Stability is what I lack
And what you can't make up
The gun's ready in the stack
So let us shoot it up

Обещание

Обещавам многократно да излизам от себе си. Обещавам да положа усилия да се надскоча. Дано краката ми издържат.

Огледалце

- О-о-о! - възкликна мама. Е, трябва да призная, че си имаше причина.
- Да, да , знам. Цветовете са невероятни.
- О, да, меко казано,- изтъркули тя през усмивка. Наистина лавандуловата пола и това ясно, светло зелено поло, което сякаш излъчва своя си светлина, са малко ексцентрична комбинация. Добавяме към уравнението черно дълго палто и чанта-жаба. Нека само не се замисляме за резултата.
Отклоних темата умело, сварих си чай и седнах да прегледам петъчния вестник с димящата напитка и портокал в ръце. С времето намирах все по-малко неща за четене из страниците, които да ме вълнуват. Преди редовно четях едни части, сега други, но всички така омръзваха. Светът да не би да се изчерпваше? Или просто идеаите на хората привършваха? Отпих и хапнах парче портокал. Разпокъсаното бъбрене с мама поне започна да ми се струва по-леко и приятно, за разлика от преди, когато ме напрягаше. Но ето я пак! Темата за цветовете...е, и аз съм си виновна, че се самоиронизирам пред нея. Това е повече от предизвикателство, а цяла покана да коментира облеклото ми.
- Хайде да те пратя да купиш нещо за соса на спагетите днес!
- Чудесно! Още един повод да се повея из улиците в зашеметяващите си одежди!- казах го с открита приповдигнатост. Тя откликна и се засмя.
- О, да определено са доста..фрапантни дрехите. Не, няма да ходиш навън така.
- Е, знаеш как съм с цветните дрехи, - оправданието си го биваше. Искам да се знае, че бях изпаднала дотам да разнообразявам черното със сиво. Не винаги успявах при това.
- Искаш ли ей сега да ти дам цветни дрехи?- припна весело и ме поведе към стаята си. В такива моменти, така жизнена, сякаш беше по-млада,а откъде идваше тази младост? Даже се разсея и за малко да ми лепне вратата в носа. Е, до там не се стигна, но отвори един от големите дървени гардероби в спалнята и зарови студените си ръце в дрехите. Сред всичко обикновено се спотайва най-вълшебното в редките случаи, когато порасналото вече сърце усети трепет от детството. Такова нещо усетих. Какво е за едно малко момиченце гардеробър на мама? Всичко, което искаш да бъдеш, защото към майка си се стреми невръстното девойче- тя е модел, еталон. Сега най-доброволно тази жена споделяше дрехите си с мен. Е, да, нормално, майка ти е, ще кажете. И какво от това? Подобни неща не я задължават, в случая беше жест, не от онези, а от другите, изпълнениете със значение.
Сръчно разлисти пластовете плат и измъкна няколко цветни парчета, които се разгънаха пред очите ми, за да се превърнат в три поли- жълта, бяла и карирана червена, на плисе отпред, както и две блузи- едната на шарки, другата червена като гъста кръв. Светнах като видях аленото разграфено от лентите на карето и ахнала го грабнах.
- О-о-о, ето това го искам! Харесва ми!
- Вземи, с това!-и бутна в ръцете ми тъмно червеното плетено поло. Не можех да извикам в съзнанието си спомен на майка ми, носеща тези дрехи. Все едно ги беше скътала за някакъв повод, понеже бяха хубави. Запазила ги беше, досущ като новички. Забелязах, че и тя излъчваше сияние, радост. Сега като си спомням, всичко се върти като на лента. Прекалено бързо и нереално, за да стисне съзнанието образът и цялата картина подобаващо. Уж не е кой знае какво събитие. Облякох дрехите и изприпках пред голямото огледало на фоайето да се видя. Според мама двата червени цвята не се съчетаваха точно идеално, но решихме да не издребняваме, прекалено много се радвах, за да издребнявам. Не може да се каже, че подчертаваха талията ми, не изглеждах фина, но не бях ме и правеха дебела. Как ще ме интересуват такива подробности! Дрехите бяха чудесни и наистина изпитвах удоволствие. Майка ми също. Видях как е заразена от мен, сякаш себе си облича, така се радваше. Осъзнах го, наистина себе си обличаше като млада. Аз бях нейната проекция, нейната осигуровка, че ще я има и занапред, но същевременно бях предимно себе си. Повече от всякога приличахме на две приятелки, млади и необременени, чуруликащи си за своите дреболийки и напълно доволни от това положение. Тя се вдъхнови да пробва някоя от старите си поли, които бе затрупала като дрехи вече неподходящи за редовна употреба.
- Я да пробвам тази дали ще ми стане..
- Ще ти стане естествено,- отговорих.- На мен ми става и на теб ще ти стане.- може би в онзи момент не схванах напълно какво оставят тези думи в съзнанието. Поставих ни на едно ниво. Не си по-лоша й казах, не си стара, а хубава и давай по-смело! Непукизма ми също се оказа заразен- разкрих й как от всички дни, точно днес ме снимаха случайно с някаква камера, както си вървях все едно ме е обличал далтонист без никак да ме интересува хорското мнение. Няма смисъл да изпадам в ужас пред перспективата, че няколко човека биха си казали колко зле съчетан е ансамбалът ми, това са хора, за чието мнение или не ми пука или мога лесно да променя. Мама точно това намира за трудно и ето я нея по къси сиви чорапи в сива пола и някаква блуза се върти пред огледалото без никак да се смущава. Стана ми забавна и ми беше леко и приятно да съм до нея. Чрез мен пред огледалото тя си спомни себе си, върна си духа и захвърли тази преждевременна старост, която не беше за нея. Натъкмих се добре с дългото си черно палто, за да не ми е студено и излязох за покупките, преди моментът да е отминал. Задържах вкуса от него в съзнанието си- майка ми като моя приятелка, мама като млада.