Огледалце

- О-о-о! - възкликна мама. Е, трябва да призная, че си имаше причина.
- Да, да , знам. Цветовете са невероятни.
- О, да, меко казано,- изтъркули тя през усмивка. Наистина лавандуловата пола и това ясно, светло зелено поло, което сякаш излъчва своя си светлина, са малко ексцентрична комбинация. Добавяме към уравнението черно дълго палто и чанта-жаба. Нека само не се замисляме за резултата.
Отклоних темата умело, сварих си чай и седнах да прегледам петъчния вестник с димящата напитка и портокал в ръце. С времето намирах все по-малко неща за четене из страниците, които да ме вълнуват. Преди редовно четях едни части, сега други, но всички така омръзваха. Светът да не би да се изчерпваше? Или просто идеаите на хората привършваха? Отпих и хапнах парче портокал. Разпокъсаното бъбрене с мама поне започна да ми се струва по-леко и приятно, за разлика от преди, когато ме напрягаше. Но ето я пак! Темата за цветовете...е, и аз съм си виновна, че се самоиронизирам пред нея. Това е повече от предизвикателство, а цяла покана да коментира облеклото ми.
- Хайде да те пратя да купиш нещо за соса на спагетите днес!
- Чудесно! Още един повод да се повея из улиците в зашеметяващите си одежди!- казах го с открита приповдигнатост. Тя откликна и се засмя.
- О, да определено са доста..фрапантни дрехите. Не, няма да ходиш навън така.
- Е, знаеш как съм с цветните дрехи, - оправданието си го биваше. Искам да се знае, че бях изпаднала дотам да разнообразявам черното със сиво. Не винаги успявах при това.
- Искаш ли ей сега да ти дам цветни дрехи?- припна весело и ме поведе към стаята си. В такива моменти, така жизнена, сякаш беше по-млада,а откъде идваше тази младост? Даже се разсея и за малко да ми лепне вратата в носа. Е, до там не се стигна, но отвори един от големите дървени гардероби в спалнята и зарови студените си ръце в дрехите. Сред всичко обикновено се спотайва най-вълшебното в редките случаи, когато порасналото вече сърце усети трепет от детството. Такова нещо усетих. Какво е за едно малко момиченце гардеробър на мама? Всичко, което искаш да бъдеш, защото към майка си се стреми невръстното девойче- тя е модел, еталон. Сега най-доброволно тази жена споделяше дрехите си с мен. Е, да, нормално, майка ти е, ще кажете. И какво от това? Подобни неща не я задължават, в случая беше жест, не от онези, а от другите, изпълнениете със значение.
Сръчно разлисти пластовете плат и измъкна няколко цветни парчета, които се разгънаха пред очите ми, за да се превърнат в три поли- жълта, бяла и карирана червена, на плисе отпред, както и две блузи- едната на шарки, другата червена като гъста кръв. Светнах като видях аленото разграфено от лентите на карето и ахнала го грабнах.
- О-о-о, ето това го искам! Харесва ми!
- Вземи, с това!-и бутна в ръцете ми тъмно червеното плетено поло. Не можех да извикам в съзнанието си спомен на майка ми, носеща тези дрехи. Все едно ги беше скътала за някакъв повод, понеже бяха хубави. Запазила ги беше, досущ като новички. Забелязах, че и тя излъчваше сияние, радост. Сега като си спомням, всичко се върти като на лента. Прекалено бързо и нереално, за да стисне съзнанието образът и цялата картина подобаващо. Уж не е кой знае какво събитие. Облякох дрехите и изприпках пред голямото огледало на фоайето да се видя. Според мама двата червени цвята не се съчетаваха точно идеално, но решихме да не издребняваме, прекалено много се радвах, за да издребнявам. Не може да се каже, че подчертаваха талията ми, не изглеждах фина, но не бях ме и правеха дебела. Как ще ме интересуват такива подробности! Дрехите бяха чудесни и наистина изпитвах удоволствие. Майка ми също. Видях как е заразена от мен, сякаш себе си облича, така се радваше. Осъзнах го, наистина себе си обличаше като млада. Аз бях нейната проекция, нейната осигуровка, че ще я има и занапред, но същевременно бях предимно себе си. Повече от всякога приличахме на две приятелки, млади и необременени, чуруликащи си за своите дреболийки и напълно доволни от това положение. Тя се вдъхнови да пробва някоя от старите си поли, които бе затрупала като дрехи вече неподходящи за редовна употреба.
- Я да пробвам тази дали ще ми стане..
- Ще ти стане естествено,- отговорих.- На мен ми става и на теб ще ти стане.- може би в онзи момент не схванах напълно какво оставят тези думи в съзнанието. Поставих ни на едно ниво. Не си по-лоша й казах, не си стара, а хубава и давай по-смело! Непукизма ми също се оказа заразен- разкрих й как от всички дни, точно днес ме снимаха случайно с някаква камера, както си вървях все едно ме е обличал далтонист без никак да ме интересува хорското мнение. Няма смисъл да изпадам в ужас пред перспективата, че няколко човека биха си казали колко зле съчетан е ансамбалът ми, това са хора, за чието мнение или не ми пука или мога лесно да променя. Мама точно това намира за трудно и ето я нея по къси сиви чорапи в сива пола и някаква блуза се върти пред огледалото без никак да се смущава. Стана ми забавна и ми беше леко и приятно да съм до нея. Чрез мен пред огледалото тя си спомни себе си, върна си духа и захвърли тази преждевременна старост, която не беше за нея. Натъкмих се добре с дългото си черно палто, за да не ми е студено и излязох за покупките, преди моментът да е отминал. Задържах вкуса от него в съзнанието си- майка ми като моя приятелка, мама като млада.