мрачно

Вече сме свободни от хищници, никой не гризе месата ни. Сега ние сами ги разкъсваме.

той пише цинизми,
по-добре не ги четете-
вкусът им е лош,
вие сте капризни,
няма да го разберете,
човекът просто е ядосан.
Да съм точен- просто е сам,
чувства се нескопосан,
ръцете му вързани, той ням
през по-голямата част от деня
и реди гневни думи вулгарни,
да скрепи през нощта си съня
Той би залял ви със серни слова
Би ви омотал във плява
а да стигнете до същината
не ви се занимава
Твърде много пот и труд,
а той само ви храни със смут
Оставете го бесен
нека шие цинизми
и си бие главата със чук
Изборът ви е лесен-
той продължава самотен,
вие оставате тук.

цинично

искаш ли за любовта песен ?
ей сега ще ти напиша,
за да те откажа аз от тази плесен
трябва ти екзистенциална поема?
оставила съм я да диша,
тя ще ти реши проблема
сложната дилема
колко точно в евро е живота
естествено не твоя,
а този на робота
Нали знаеш, днес кутират се машини
не несъвършена плът
Светът върти се от големите турбини
на мръсния завод
И плюе навън робот след робот
деформирани хора със захръвлени нужди
никому непознати, дори на близките чужди
Въртят се по разписание, винаги в кръг.
Цехът е упование, цехът е смърт
И на някой му се допя за любов?!
Времето отлита, а не си готов,
не изпълни дневната норма
Ти си един провалил се робот-
вземи си отпуска и вземи си живот
дегустирай го малко,
разклати го, погледни, подуши
отпий сам и се убеди
точно колко много горчи!
После върни се да бачкаш,
десет часа ти и потта по гърба
прибери се и легни като труп вечерта.
В живота има любов, успех и награда,
адекватна слава покрила труда,
но не са изобретени за теб тез чудеса,
а за някоя по-чувствителна крава
да мучи и да клати замечтано рога.

Освобождение

"Събудии се! Събуди се, сладка, иначе ще изгориш." нашепваше дрезгавият глас и ускоряваше сърцебиенето на Аманда. "Стани!" изхриптя заповеднически и тя скокна опъната като струна в леглото си. Страхът й се удави в катрана на неосветената стая- това е една от младите девойки, които не се страхуват от тъмното. Не, никога не се беше страхувала. За нея там нямаше нищо, освен мрачно спокойствие- не призраци, не талъсъми или караконджули- просто тишина и спокойствие. Дишането й възвърна нормалната си честота, отпусна рамене и подви краката си от дясно. Нощ след нощ все същото, във все същия час. При други обстоятелства би й станало просто досадно, но тя вече се тревожеше. Три месеца- никаква промяна. Плъзна пръсти по челото и надолу по бузата си. Какво всъщност да прави? Знаеше, че от лекари и хапчета няма смисъл. Надуши дим. Параноя? Психоза? Как се наричаше това? Явно е, че си внушава за дима...

Стоящ пред скромната паянтова къща, вафличка от американски тип, оставаше само да даде искрата на произведението си. Защо му е апарат? За перверзен спомен? Имаше си очи и памет- много по-съвършени за целите му инструменти. Подухна лек вятър навяващ мраз- от онзи тип, който леко като детска игра прониква до костите ти и започва да гризе с противните си зъбки. Кожата настръхна, дясната ръка потрепна, но фигурата си остана решителна и несмутима. Изви по-силен вятър и пространството забуча, дърветата наоколо замятаха заплашително клоните си. Той се изсмя на тази заплаха и този простест. "Да не мислите, че можете да ме достигнете?". Бученето зави по- страшно и сякаш гласовете на дузина бродещи души се заблъскаха между двора и къщата. Сякаш тайфа безумници напяваше за ужасите на съществуването като сянка без желания и воля. А всичко това само разбъркваше духа му на мътна отвара. Тогава му просветна, че усилващият се вятър само ще разнесе миризмата на нафта и побърза да драсне клечката. Имаше слабост към кибрита. Към пламъците изобщо, но добрите стари клечици с барут му бяха любимки- всичките до една, без много кльощавките, те не ставаха за драскане.
Малкото пакостливо огънче заигра защитено от завета на дланите му. Ветровете забучаха в последен опит да убият светлика, но не успяха. Той със самодоволна небрежност леко пусна клечката надолу върху локва нафта. Ярките езици избуяха мигновено нагоре и побягнаха в гореща линия към стените на вафлената постройка.


Определено беше дим. Малко по малко картината пред очите й ставаше все по-смътна и губеше конкретността си, сякаш посивя в мъгла. Да, надушваше го- някакъв газ, гориво? Като беше малка палиха печката с него, същият наситен мирис. Аманда невярваща продължаваше да седи изправена в леглото си. Нека нещата просто се случват. Може би поредната среднощна халюцинация, може би пак е дезориентирана, но този път няма да скочи да отива на работа или да спасява някого или да прави услуги! Тук няма никого и нищо не става! Поредната среднощна халюцинация. Излегна се назад и заби поглед в тавана.


Отвън всичко тръгна добре, нужни му бяха няколко секунди да се увери в това и после извади копие от ключа за вратата, отключи къщата и метна запалено кълбо хартии втора локва нафта. Всичко в антрето мигновено засия, както внезапно проблясва квадрант в галактика при супернова. Но тук ситуацията беше все пак доста различна. Тук започна верижна реакция на запалване. Натрупаните навсякъде стари книги и изрезки действаха като катализатор,също синтетичния мокет в хола, дневната и антрето- всичко полято с течността пламна като жертвена клада. Той наблюдава разпространението и вътре. Ослуша се внимателно за някакъв издайнически звук. После затвори леко вратата, заключи и се отдалечи да огледа произведението си.
В главата си чуваше пета симфония на Бетовен и си мислеше за славните битки на Жана Д'арк. Идеята беше пред него и търпеше метаморфози.


Очите на Аманда започнаха да смъдят и да се зачервяват. "Стани, стани или ще изгориш, прекрасна. Виж се от страни- пламтиш!" подсказа същият дрезгав, хриптящ глас. Скочи изправена в леглото си и дочу как старите дървени столове пращят, чу свиващата се от пламъците хартия. Впери предизвикателен поглед към мятащите се езици, които тъкмо показаха ярките си фигури пред отворената й врата. Стаята й нямаше прозорец, през който да се спаси. Изходът й току- що беше пресечен, тя ясно виждаше как отвъд тази рамка деляща спалнята от останалата къща има само един задушаващ ад. Погледът й изразяваше едва ли не досада в първите секунди като осъзна това. След това въздъхна както би въздъхнала безсилна пред глупостта на колега. Гледаше и чакаше, но не след дълго (всъщност тя вече не разполагаше с "дълго") очите й се спряха на плюшеното мече от годеника й, подарено преди две години. "Baby, I'm dying." помисли си тя, сякаш беше в стаята и чуваше. "I know, baby, I know." и една проклета, мазна самодоволна усмивка изникнаха в ума й за отговор. Да, Аманда имаше това свойство- да разиграва ситуации, да задава въпроси и да задава после отговорите също така сама. Неведнъж се беше оказвала права в моно-диалозите си. Всъщност мечето я наблюдаваше.


Винаги си знаеше, че дори в този момент ще е силна и едва ли не безстрастна. Нощните й лудости я вадеха от баланс, но веднъж почувстваше ли се будна превръщаше се в стомана. Вече дори предаването на мини камерата се смущаваше от топлината, а тя седеше права в леглото с упорит предизвикателен поглед. Ако имаше как би предизвикала на дуел огъня. Целият потръпна. Почувства така мощно както никога обичта си. Освобождението винаги е болезнен процес- сега той агонизираще треперещ с разколебани колене. Погледна пак към горящата вафлена къща. Камерата вече не предаваше. Решителното и хладнокръвно лице потъна някъде между пламъците и провалената трансмисия на данни. А отвътре стихиите му бушуваха и опустошаваха както никога досега. Съзнанието му асоциираше преди да се пречупи окончателно- образ след образ изникваха като на ускорена лента със 72 кадъра в секунда! Великата Френска Революция! Кръв удавена в кръв- за свобода и справедливост. Революция, която изяде не само децата си, но и майка си и баща си. Пламтяща клада от една дори по-ранна епоха. Цяла нация на площада. И тя беше пожертвана и Христос разпнат от тълпата като най-свети принушения.
Изчезна от пламтящата сцена. На следващата вечер, когато успя да увладее ръката си, нарисува своя шедьовър, който щеше да обладае целия му живот, да се превърне в най-лошия му демон. Дойде свободата, но тя го остави безпътен. После влязоха съвестта и мъката с оковите си и огнените владетелки превземаха разклатеното му съзнание всяка вечер и показваха лицата си на всяко платно и листче. Разбираше колко е надценил себе си и своята мнима свобода щом погледнеше хладните, непреклонни очи на творенията си.
Кръсти първата "Жана Д'Арк" макар тя да не се бореше за никого другиго, нито пък под опеката на светия. Тя знаеше как да умре. Той от своя страна не знаеше. Мислеше, че знае как да се освободи, но се оказа слаб за свободата. Разочарова се като осъзна, че е слаб и за смъртта.
Аманда умря.
Роди се разбитият гений на порочния кръг.
Нищо не свърши.

Поглед към морето

С лице насочено срещу вълните,
с крака забити в пясъка със миди
дочува момчето какво си шептите
за ширините, които никога няма да види
за разлика от немите, хлъзгави риби!

Мръсна пяна гали краката
на мореплавателя без гемия
обречен да броди земята
от незнайна страшна орисия
покорил вълните само в мечтите,
в Тихоокеанските си сънища,
в карибския си блян.
Гледа тихо замечтан,
рисува палубата, кърмата,
мачтите, платната
на испанската галера,
на жадувания галеон!
С екипажа в трюма той се скрива,
когато вятърът рушително извива
и подмята дървения съд
като играчка в детските ръце.
В морето търси верен път,
не с компас,а с своето сърце.
и ветровете стават като братя,
солената вода е майка, втори дом,
а моряците са му децата,
той е новият Язон!

Върна го в реалността зовът на чайка.
С водорасли,с миди в загорелите нозе
напред направи крачка,
после още две
Упоен от йодените пари,
от ехтенето на солната вода,
из която дух по-мощен
бе превзел момчешката душа
и то безволно даде своето тяло
прегърнато с поредната вълна.

Магията на розовите очила

Мама днес ми купи нови очила
с тясна рамка, с розови стъкла
Огледах ги добре и прецених
всеки техен дребен недостатък
Но все пак ги сложих и открих
За очите ми са идеалния придатък

Ще сгрешите ако мислите света ми стана розов
Ще сгрешите върло,нека да ви обясня
как всяка плочка от паважа стана ми забавна,
колко по- приятно ми е просто да вървя.
Сградите са на райета, вместо сиви
Улиците- чисти, светли и красиви.
Виждам смърт и се усмихвам.
Денят е хубав въпреки това.

Не искам да ги свалям- тези очила
С тях слънцето ми се усмихва,
с тях карам бурята да стихва.
Непобедима с малките им кварцови стъкла
аз съм с крачка над и пред света.
Не може той да ми даде лимони
просто няма да го разбера.

Случаен проблясък

Insecurity is something you can count on - it will always be there for you.
(makes a good definition of a best/good friend)

Когато добрата страна е наранена, скрий я зад злата.

Робот за един ден- какво е усещането? Смазващо? А робот за цял живот как звучи тогава? Много от нас това ни очаква. Дано ви се падне добър алгоритъм на програмата.

Лишават те от риска, за да запазят житота ти. Той ти става по-безразличен, защото са те лишили от риск, който те е доближавал именно до лицето на живота. Лишават те след още 5 години от друго рисковано удоволствие- за твое здраве е. Животът ти става с една нота по-минорен. Година след година за твое здраве ограбват по някое удоволствие. Накрая цял живот или тичаме след нещо, или се лишаваме от нещо за здраве, успех и прочее. Накрая къде навряхме живота си?

Цени нещо, само когато го имаш. Спомняй си с усмивка или не се сещай изобщо. Така никога няма да изпаднеш в самосъжаление.

Да си повърхностен поради своята задълбоченост! Гениално! Понякога необходимост.

Мъжът в женски дрехи- какъв ловък и опасен противник! Жена възприела силата на мъжа и усвоила властта на женската крехкост и каприз.

Толкова е сладко- толкова е вредно, толкова нередно. Избирай си- кариес и захар, или диета и здрави зъбки.

Силните гледат с радост на падането си до дъното. Слабите със самосъжаление. Мъдрите гледат от страни. Те рядко участват в събитията.

Ядосан съм

Да, направо съм бесен. Гледам всички тези хора и виждам по-ясно себе си, мислено определям мястото си между тях- като в някакава йерархия. Много вероятно е да се подведа в преценката си, но ако не вярвам на себе си оставам съвсем без посока в живота. А грешната посока е по-добра от никаквата, защото все някой прозорлив "мъдрец” ще се притече на помощ да те упъти на другаде.
И все пак аз си оставам ядосан. Онзи отвратителен тип с BMW-то – презирам го, защото за мен е ясно колко мръсотия е прикрита зад лъскавата повърхност на тази кола. Отрепката е някъде там, и гледа надолу към мен и ненавистта ми расте, комплекса ми за малкоценност расте, ядът от несправедливостта също...те крещят в ухото ми.
Искам да стана като него- презрян и богат. Ще си мисля, че това ще ме направи щастлив, че това е моето отмъщение сещу него и света и съм плюл на тях. Всъщност така отмъщавам и плюя на себе си- себе си презирам най-много, защото се чувствам безсилен.

3-5-5-7-200

3 крачки напред
5 назад
да се върнеш към мен
сляп кръговрат
ден подир ден
Израни си краката
кръв оцапа земята
а нито избяга
нито ме стигна
Отвътре сълзящо
окото му мигна
5 крачки напред,
смело!
Обещанията -
всички за смет!
Очите изгарят,
бодат
всяка следваща
стъпка
нова студена
тръпка
по цялото тяло
възспираща тези
крака
в следата им по
прахта.
7 още на север
е безвъзвратно
далеч
и когато е вечер
като прободен от
меч
се гърчи от мъки
очите му като кухи
кутийки кибрит
вече без плакъм,
ръцете с артрит,
целият свит
на кълбо-
сякаш е малък.
200 назад да отстъпи
само главата си може
да счупи.

Царица

Нашата царица в златошита рокля
седи на перления си престол
С погледа си тя ни прелъстява
и на жестоката си вола подчинява
Цял народ откри доволство
в майсторството да си роб!
Под корона й нашето покорство
е досущ като мъртвец във гроб