Мъж, вземи си ти жена
Нека тя те реши.
Мъж, купувай й цветя-
гледай да са свежи!
Жена ти да те направлява.
Паднала пак надделява-
от кръвта ти прави пара.
Мъж, без своята жена,
си като къща опустяла,
като бутилка празна,
само дума изветряла.
Много прах и никаква земя.
Friday, 27 February 2009
Списък с необходими неща:
- слънце
- работа, която харесваш
- пари
- чист въздух
- удобни обувки и дрехи (които харесваш)
- настроение
- идейност
- дом, в който да се прибираш
- някой обичан, с когото да споделиш всичко
- работа, която харесваш
- пари
- чист въздух
- удобни обувки и дрехи (които харесваш)
- настроение
- идейност
- дом, в който да се прибираш
- някой обичан, с когото да споделиш всичко
Saturday, 14 February 2009
Искам да обичам
loveyouloveyouloveyouloveyouloveyouloveyouloveyou
who?
it's a secret, because it's out of reach.
Честит Св. Валентин
who?
it's a secret, because it's out of reach.
Честит Св. Валентин
Thursday, 12 February 2009
Като във филм
Свободата да си лошия герой във филма- нея сякаш никой не я намира. Бремето на това да знаеш, че няма да те харесат, че не трябва да те харесват тежи, а за други не е никакво бреме изобщо. Истинският артист намира удоволствие в новото, в разнообразието, в предивикателството, което го кара да расте и да надникне в още някой аспект на света. За тях лошите роли са добре дошли, раздвижват духа им, дават му право да се докосне до онова, което обществото му е забранило- да са чудовищата, които иначе всички биха отрекли. Сега някой ги моли да са именно това. Като разрешение да стреляш на месо, но с халосни патрони. И все пак е нещо.
7
Само 7 смъртни гряха
и с тях Бог качили покри всичко, в което човек открива прекалено удоволствие или средство да души мъката и злобата си.
Само 7.
и с тях Бог качили покри всичко, в което човек открива прекалено удоволствие или средство да души мъката и злобата си.
Само 7.
Официално
Умът се подхлъзна, падна и натърти представите си за реалност. От този ден нататък Светът официално стана по- крив.
Thursday, 5 February 2009
Беше много отдавна
Има ли смисъл да чета назад в чуждите блогове? Има ли какво да си обяснявам- накъде е тръгнала нечия личност, откъде е започнала, какво е предизвикало развитието й до сегашното й състояние...Има ли наистина някакъв смисъл или е просто самозадоволяване в по- изтъчена психическа форма? Не мога да върна никого назад, нали? Никога няма да достигна такова "величие"... Плаче ми се от това, а в обществена компютърна зала да плачеш е...висша форма на нещо, което не мога да закова с единствена дума, или дори с единствено изречение. " Sometimes there's so much beauty in the world, I feel like I just can't take it." А понякога има толкова мъка, че душата ти се приплесква плътно в земята като под свръхгравитация и боли...безкрайно много боли.
Питам се- наистина ли за теб самия се страда повече? Сякаш всечовешката мъка те смачква с по- голяма сила. Или може би: "Всичко лошо станало с другите предизвиква опасението, че може да се случи и с теб". Това ли е логиката й? Не.
Млъквам.
Питам се- наистина ли за теб самия се страда повече? Сякаш всечовешката мъка те смачква с по- голяма сила. Или може би: "Всичко лошо станало с другите предизвиква опасението, че може да се случи и с теб". Това ли е логиката й? Не.
Млъквам.
Нощем
В присъницата, във нощта
отлитам из дома си без крила;
зад бариерата- далеч от прашната земя.
В космическия мрак на своите страхове,
сред надеждите си крехки и всите богове,
пред очите слепи се разкриват
кошмарите и приказките на света
и с първите лъчи на сутринта умират
избелени след миг от паметта
Сред пропуснатите думи на съня
личността през пръстите ми се изплъзва
и нямам кой със злост да обвиня,
че умът ми толкова изконни тайни бълва,
а не успявам да ги задържа.
С ръце да можех да захлупя
виденията си мътни от нощта!
С пари да можех да си ги откупя!
Но все ограбен ме заварва утринта.
С откъслечни картини
и смутени чувства
почти побъркан,
лепнат за повърхността.
Желанието за полет ме премазва!
Аз съм странна птица- само нощем мога да летя!
отлитам из дома си без крила;
зад бариерата- далеч от прашната земя.
В космическия мрак на своите страхове,
сред надеждите си крехки и всите богове,
пред очите слепи се разкриват
кошмарите и приказките на света
и с първите лъчи на сутринта умират
избелени след миг от паметта
Сред пропуснатите думи на съня
личността през пръстите ми се изплъзва
и нямам кой със злост да обвиня,
че умът ми толкова изконни тайни бълва,
а не успявам да ги задържа.
С ръце да можех да захлупя
виденията си мътни от нощта!
С пари да можех да си ги откупя!
Но все ограбен ме заварва утринта.
С откъслечни картини
и смутени чувства
почти побъркан,
лепнат за повърхността.
Желанието за полет ме премазва!
Аз съм странна птица- само нощем мога да летя!
X
Още два часа до тръгването на градския транспорт. Знаеше, че е на някоя от последните спирки, следователно нямаше да й се наложи да чака дълго. Сто и двадесет минути обаче се превръщат в непоносимо много време в компанията на алкохолик- темерут и украинец, който по родните си разбирания пие в нормата. Марена беше преполовила втората си бира по- бързо заради мълчанието, а и бунт на празнота се надигаше в червата й. Намусеният й събедесник стана и закрачи, или по- скоро се завлачи към тоалетната и тя реши да изкопчи нещо от Тимур. Той изглеждаше по- приветлив.
- Здравей,- почна малко несигурно. Той се ухили широко, даже малко глупашки.- Та, хайде, издай ми тайната- как се казва твоят приятел?
- А- ха- ха! Я не могу скажить тебе это!
Ужас! Единият не иска да говори, а другият го прави на полуразбираем език! Тя се напъна да си спомни малко повече руски от гимназията.
- Ты говоришь только по руски?
- Нет, я говори и болгарски, ама плохо.
- Разбирам.- промълви тя обезкуражено.
Тимур пак се усмихна широко. Сега тази усмивка си имаше още едно обяснение. Намусеният се зададе от нужника и момичето като опарено се дръпна към мястото си. Глупава работа, от какво толкова се шашка?
- Хайде, сръдльо, време е да си кажеш честно как ти е името. Вечерта подмина средата си! Много е неучтиво от твоя страна!
- Аз не съм учтив и не ми пука за мнението ти, както на теб за името ми.
Тя потръпна обидена.
- Ужасен си...- изстиска между зъбите си.
Той отпи.
- Радомир.
Марена зяпна и клепачите й се разтвориха широко. Пробив!
- Да, като града, спести си констатацията.
- Странно, не си пасваш на името. Би трябвало да се радваш на света и да внасяш радост в него или нещо подобно. А всъщност не е така.
- Някога беше.
- Е-ей, друзья! Наздорове!- провикне се Тимур да разсея въздуха. Нататък разговорът тръгна по- нормално. Марена и Тимур много се смяха, макар че тя не беше сигурна украинецът разбира ли на какво се смее, а Радомир се подсмихна на няколко пъти, което според другаря му отдавна не се бе случвало. Барманът в "Кривата Каца" гледаше с апатия последните си пияни клиенти и тримата малко по- трезвени на плота пред него. Забърса тук- там машинално с един лекясан парцал, огледа се още веднъж, спря мудните си очи на ръчния си часовник и нададе вик ясен и мощен:
- Затваряме заведението! Моля, изтъркалвайте се оттук, господа!
- И дами!- скокна Марена. Човекът я погледна лошо изпод твърде прилежно оскубаните си вежди и не каза нищо. Тя си облече якето, вече само влажно, закопча го и заприпка да стигне събеседниците си, които вече бяха почти до вратата. Излязоха и стигнаха някаква автобусна спирка.
- Аз май съм до тук. Благодаря ви много и на двамата, беше ми приятно наистина.
- Чао. Предполагам няма да се видим повече.
И Радомир се врътна и хвана някаква произволна посока.
- Пока, Марена. И мне было приятно.- отвърна Тимур този път с мека, умерена усмивка и също се обърна и последва приятеля си. Момичето ги позяпа малко и се почуди. Знаеше, че ако изминалата вечер беше някакъв разказ той нямаше да е за нея, а за онези двама вонящи на алкохол особняци, които се свиваха до точки на хоризонта, бавно и сигурно. Как да разбере обаче цялата история?
- Здравей,- почна малко несигурно. Той се ухили широко, даже малко глупашки.- Та, хайде, издай ми тайната- как се казва твоят приятел?
- А- ха- ха! Я не могу скажить тебе это!
Ужас! Единият не иска да говори, а другият го прави на полуразбираем език! Тя се напъна да си спомни малко повече руски от гимназията.
- Ты говоришь только по руски?
- Нет, я говори и болгарски, ама плохо.
- Разбирам.- промълви тя обезкуражено.
Тимур пак се усмихна широко. Сега тази усмивка си имаше още едно обяснение. Намусеният се зададе от нужника и момичето като опарено се дръпна към мястото си. Глупава работа, от какво толкова се шашка?
- Хайде, сръдльо, време е да си кажеш честно как ти е името. Вечерта подмина средата си! Много е неучтиво от твоя страна!
- Аз не съм учтив и не ми пука за мнението ти, както на теб за името ми.
Тя потръпна обидена.
- Ужасен си...- изстиска между зъбите си.
Той отпи.
- Радомир.
Марена зяпна и клепачите й се разтвориха широко. Пробив!
- Да, като града, спести си констатацията.
- Странно, не си пасваш на името. Би трябвало да се радваш на света и да внасяш радост в него или нещо подобно. А всъщност не е така.
- Някога беше.
- Е-ей, друзья! Наздорове!- провикне се Тимур да разсея въздуха. Нататък разговорът тръгна по- нормално. Марена и Тимур много се смяха, макар че тя не беше сигурна украинецът разбира ли на какво се смее, а Радомир се подсмихна на няколко пъти, което според другаря му отдавна не се бе случвало. Барманът в "Кривата Каца" гледаше с апатия последните си пияни клиенти и тримата малко по- трезвени на плота пред него. Забърса тук- там машинално с един лекясан парцал, огледа се още веднъж, спря мудните си очи на ръчния си часовник и нададе вик ясен и мощен:
- Затваряме заведението! Моля, изтъркалвайте се оттук, господа!
- И дами!- скокна Марена. Човекът я погледна лошо изпод твърде прилежно оскубаните си вежди и не каза нищо. Тя си облече якето, вече само влажно, закопча го и заприпка да стигне събеседниците си, които вече бяха почти до вратата. Излязоха и стигнаха някаква автобусна спирка.
- Аз май съм до тук. Благодаря ви много и на двамата, беше ми приятно наистина.
- Чао. Предполагам няма да се видим повече.
И Радомир се врътна и хвана някаква произволна посока.
- Пока, Марена. И мне было приятно.- отвърна Тимур този път с мека, умерена усмивка и също се обърна и последва приятеля си. Момичето ги позяпа малко и се почуди. Знаеше, че ако изминалата вечер беше някакъв разказ той нямаше да е за нея, а за онези двама вонящи на алкохол особняци, които се свиваха до точки на хоризонта, бавно и сигурно. Как да разбере обаче цялата история?
Tuesday, 3 February 2009
Мрън и Мляс
- Добре, минаха 5 бири време, принцесо и нито каза за какво толкова не си харесваш живота и как мислиш, че Риго ще ти помогне?
- Е, какво, какво? Не те познавам добре, че вярно да ти кажа, ха- ха- ха!
- Пияна си, всичко ще си кажеш.
- Не съм пияна!
- Ето, видя ли? Пияна си. Сподели сега.
- Просто няма нищо в живота ми. Не чувствам удоволствие, радост, тъга. Все едно аз съмспряла, а всичко останало се движи и нищо голямо не ми се случва.
- Добре де, от бедния ни Риго ти какво очакваш? Не може да живее вместо теб, нито да те накара.
- Откакто познавам братовчед си у него винаги е имало три пъти повече живот, отколкото у кой и да е друг! Само като го видиш си личи, че е жаден да опитва от каквото може. А веднъж като говорихме осъзнах, че той и усмисля това, което изживява.
- Брей, не си ли ти една умница! Как тогава не можеш да се справиш сама?
- Не мога...трябва ми някой или нещо да ме запали...
- Ох, момичето нямало огън. Това наистина е лошо.- стана неочаквано сериозен той.- Хайде да те водя при роднината ти тогава и дано е в бърлогата си.
И без друго бяха в много странна и запусната част на града, а сега уличките, по които Мрън я поведе станаха като бараки за трудоваци. Постепенно паважът се изгуби под пръстта и прахта, а високите блокове и бетонни паркинги отстъпиха на дървени и телени огради, разграничили неголеми ниви с домати, царевица, пиперки и някоя и друга овошка. Див канабис растеше на гъсти храсталаци край пътя. Няколко циганчета търкаляха на пътя кафяво кутре и се смееха, както само децата играещи си в мръсотия го правят.
- Все още ли сме в града?
- Почти.
Продължиха още нататък, докато и бараките оредяха съвсем и скромна, дървена къщурка изплува зад някакъв насип от почва и камъни. Постройката имаше леко килнато в ляво коминче, избеляла врата с нацепена боя и съвсем излющена дървена дограма, някога оцветена в зелено. В калта под прозорците бяха избуяли попадийки- жълти, чеврвени, розови, цикламени. Риго ги обожаваше, спомни си тя, но само когато бяха на гъсти храсти. Деляха ги някакви 20м от портата и се разнесе едно звучно:
- Е-е-е, ма'а му стара! Крива гадина грозна кирлива!
- Вече сме сигурни, че си е вкъщи.
Щом стигнаха до прага, ослушаха се дали е спокойно доколкото да влязат- от къщата долиташе само гневно сумтене.
- Да почукам ли?
- Айде да не сме толкова официални, ще реши, че са лоши новини,- и направо нахълта. - Риго, дърто, я виж кой ти идва на гости!
- Йоско? На кой ще викап ти "дърто" за някакви си две години? По- голям- да, но не и дърт, куче с кучето ти! Ха- ха!- и те дружески се прегърнаха с потупване по гърбовете. Момичето стоеше в мълчание.
- Водя напористата ти братовчедка, която нещо си глътна езика.
- Дуня!- и лицето му светна.- Не съм те виждал от лятото на шестнайстата ти година!
- Е, пораснах само малко да може да ме познаеш.
- Хах, но си се разхубавила много. И явно още помниш как да ме намериш, поласкан съм. Повечето семейство се постара да ме забрави. Нали съм нехранимайко.
- Дрънкай си! Те нищо не разбират. Всички дремят и приспаха и мен.
- За това ли съм ти?
- Момичето каза, че му трябва огън.
- Е- хе- хе, може да съм беден като мишка и да се прехранвам като куче, но виж огън имам! Казвам ти обаче, помисли си добре какво искаш и готова ли си да се откажеш от някои неща в живота си. Огънят иска жертви.
- Готова съм!
- Като всяко дете- решена си, но не си готова, а тая решителност е много летлива. Предупреждавам те, че няма да живееш като повечето хора. Ще е по- добре, но ще отнеме време да свикнеш, все пак си приучена на друго.
- Риго, наистина се нуждая от друг живот! Моля те, помогни ми! Ще избухна, ако продължа да я карам по тоя начин- не мога 25 години да седя на бюро или да пътувам по един и същ маршрут, не мога да се смея сдържано, защото бурният смях щял да възмути някоя бабка и съм неспособна да съм тиха като ми се пее и мирна като ми се танцува или дори да се крия от дъжда, вместо да стоя под него, за да не ме вземат за луда! Не...- дъхът й секна.
- Убеди ме. Готова си. До два дена си събери малко багаж и се нанеси при мен.
- Е, какво, какво? Не те познавам добре, че вярно да ти кажа, ха- ха- ха!
- Пияна си, всичко ще си кажеш.
- Не съм пияна!
- Ето, видя ли? Пияна си. Сподели сега.
- Просто няма нищо в живота ми. Не чувствам удоволствие, радост, тъга. Все едно аз съмспряла, а всичко останало се движи и нищо голямо не ми се случва.
- Добре де, от бедния ни Риго ти какво очакваш? Не може да живее вместо теб, нито да те накара.
- Откакто познавам братовчед си у него винаги е имало три пъти повече живот, отколкото у кой и да е друг! Само като го видиш си личи, че е жаден да опитва от каквото може. А веднъж като говорихме осъзнах, че той и усмисля това, което изживява.
- Брей, не си ли ти една умница! Как тогава не можеш да се справиш сама?
- Не мога...трябва ми някой или нещо да ме запали...
- Ох, момичето нямало огън. Това наистина е лошо.- стана неочаквано сериозен той.- Хайде да те водя при роднината ти тогава и дано е в бърлогата си.
И без друго бяха в много странна и запусната част на града, а сега уличките, по които Мрън я поведе станаха като бараки за трудоваци. Постепенно паважът се изгуби под пръстта и прахта, а високите блокове и бетонни паркинги отстъпиха на дървени и телени огради, разграничили неголеми ниви с домати, царевица, пиперки и някоя и друга овошка. Див канабис растеше на гъсти храсталаци край пътя. Няколко циганчета търкаляха на пътя кафяво кутре и се смееха, както само децата играещи си в мръсотия го правят.
- Все още ли сме в града?
- Почти.
Продължиха още нататък, докато и бараките оредяха съвсем и скромна, дървена къщурка изплува зад някакъв насип от почва и камъни. Постройката имаше леко килнато в ляво коминче, избеляла врата с нацепена боя и съвсем излющена дървена дограма, някога оцветена в зелено. В калта под прозорците бяха избуяли попадийки- жълти, чеврвени, розови, цикламени. Риго ги обожаваше, спомни си тя, но само когато бяха на гъсти храсти. Деляха ги някакви 20м от портата и се разнесе едно звучно:
- Е-е-е, ма'а му стара! Крива гадина грозна кирлива!
- Вече сме сигурни, че си е вкъщи.
Щом стигнаха до прага, ослушаха се дали е спокойно доколкото да влязат- от къщата долиташе само гневно сумтене.
- Да почукам ли?
- Айде да не сме толкова официални, ще реши, че са лоши новини,- и направо нахълта. - Риго, дърто, я виж кой ти идва на гости!
- Йоско? На кой ще викап ти "дърто" за някакви си две години? По- голям- да, но не и дърт, куче с кучето ти! Ха- ха!- и те дружески се прегърнаха с потупване по гърбовете. Момичето стоеше в мълчание.
- Водя напористата ти братовчедка, която нещо си глътна езика.
- Дуня!- и лицето му светна.- Не съм те виждал от лятото на шестнайстата ти година!
- Е, пораснах само малко да може да ме познаеш.
- Хах, но си се разхубавила много. И явно още помниш как да ме намериш, поласкан съм. Повечето семейство се постара да ме забрави. Нали съм нехранимайко.
- Дрънкай си! Те нищо не разбират. Всички дремят и приспаха и мен.
- За това ли съм ти?
- Момичето каза, че му трябва огън.
- Е- хе- хе, може да съм беден като мишка и да се прехранвам като куче, но виж огън имам! Казвам ти обаче, помисли си добре какво искаш и готова ли си да се откажеш от някои неща в живота си. Огънят иска жертви.
- Готова съм!
- Като всяко дете- решена си, но не си готова, а тая решителност е много летлива. Предупреждавам те, че няма да живееш като повечето хора. Ще е по- добре, но ще отнеме време да свикнеш, все пак си приучена на друго.
- Риго, наистина се нуждая от друг живот! Моля те, помогни ми! Ще избухна, ако продължа да я карам по тоя начин- не мога 25 години да седя на бюро или да пътувам по един и същ маршрут, не мога да се смея сдържано, защото бурният смях щял да възмути някоя бабка и съм неспособна да съм тиха като ми се пее и мирна като ми се танцува или дори да се крия от дъжда, вместо да стоя под него, за да не ме вземат за луда! Не...- дъхът й секна.
- Убеди ме. Готова си. До два дена си събери малко багаж и се нанеси при мен.
Subscribe to:
Posts (Atom)