Мрън и Мляс

- Добре, минаха 5 бири време, принцесо и нито каза за какво толкова не си харесваш живота и как мислиш, че Риго ще ти помогне?
- Е, какво, какво? Не те познавам добре, че вярно да ти кажа, ха- ха- ха!
- Пияна си, всичко ще си кажеш.
- Не съм пияна!
- Ето, видя ли? Пияна си. Сподели сега.
- Просто няма нищо в живота ми. Не чувствам удоволствие, радост, тъга. Все едно аз съмспряла, а всичко останало се движи и нищо голямо не ми се случва.
- Добре де, от бедния ни Риго ти какво очакваш? Не може да живее вместо теб, нито да те накара.
- Откакто познавам братовчед си у него винаги е имало три пъти повече живот, отколкото у кой и да е друг! Само като го видиш си личи, че е жаден да опитва от каквото може. А веднъж като говорихме осъзнах, че той и усмисля това, което изживява.
- Брей, не си ли ти една умница! Как тогава не можеш да се справиш сама?
- Не мога...трябва ми някой или нещо да ме запали...
- Ох, момичето нямало огън. Това наистина е лошо.- стана неочаквано сериозен той.- Хайде да те водя при роднината ти тогава и дано е в бърлогата си.
И без друго бяха в много странна и запусната част на града, а сега уличките, по които Мрън я поведе станаха като бараки за трудоваци. Постепенно паважът се изгуби под пръстта и прахта, а високите блокове и бетонни паркинги отстъпиха на дървени и телени огради, разграничили неголеми ниви с домати, царевица, пиперки и някоя и друга овошка. Див канабис растеше на гъсти храсталаци край пътя. Няколко циганчета търкаляха на пътя кафяво кутре и се смееха, както само децата играещи си в мръсотия го правят.
- Все още ли сме в града?
- Почти.
Продължиха още нататък, докато и бараките оредяха съвсем и скромна, дървена къщурка изплува зад някакъв насип от почва и камъни. Постройката имаше леко килнато в ляво коминче, избеляла врата с нацепена боя и съвсем излющена дървена дограма, някога оцветена в зелено. В калта под прозорците бяха избуяли попадийки- жълти, чеврвени, розови, цикламени. Риго ги обожаваше, спомни си тя, но само когато бяха на гъсти храсти. Деляха ги някакви 20м от портата и се разнесе едно звучно:
- Е-е-е, ма'а му стара! Крива гадина грозна кирлива!
- Вече сме сигурни, че си е вкъщи.
Щом стигнаха до прага, ослушаха се дали е спокойно доколкото да влязат- от къщата долиташе само гневно сумтене.
- Да почукам ли?
- Айде да не сме толкова официални, ще реши, че са лоши новини,- и направо нахълта. - Риго, дърто, я виж кой ти идва на гости!
- Йоско? На кой ще викап ти "дърто" за някакви си две години? По- голям- да, но не и дърт, куче с кучето ти! Ха- ха!- и те дружески се прегърнаха с потупване по гърбовете. Момичето стоеше в мълчание.
- Водя напористата ти братовчедка, която нещо си глътна езика.
- Дуня!- и лицето му светна.- Не съм те виждал от лятото на шестнайстата ти година!
- Е, пораснах само малко да може да ме познаеш.
- Хах, но си се разхубавила много. И явно още помниш как да ме намериш, поласкан съм. Повечето семейство се постара да ме забрави. Нали съм нехранимайко.
- Дрънкай си! Те нищо не разбират. Всички дремят и приспаха и мен.
- За това ли съм ти?
- Момичето каза, че му трябва огън.
- Е- хе- хе, може да съм беден като мишка и да се прехранвам като куче, но виж огън имам! Казвам ти обаче, помисли си добре какво искаш и готова ли си да се откажеш от някои неща в живота си. Огънят иска жертви.
- Готова съм!
- Като всяко дете- решена си, но не си готова, а тая решителност е много летлива. Предупреждавам те, че няма да живееш като повечето хора. Ще е по- добре, но ще отнеме време да свикнеш, все пак си приучена на друго.
- Риго, наистина се нуждая от друг живот! Моля те, помогни ми! Ще избухна, ако продължа да я карам по тоя начин- не мога 25 години да седя на бюро или да пътувам по един и същ маршрут, не мога да се смея сдържано, защото бурният смях щял да възмути някоя бабка и съм неспособна да съм тиха като ми се пее и мирна като ми се танцува или дори да се крия от дъжда, вместо да стоя под него, за да не ме вземат за луда! Не...- дъхът й секна.
- Убеди ме. Готова си. До два дена си събери малко багаж и се нанеси при мен.