по природа

през зъби тичам, гледам през игли,
мижейки с презрение към всичката вселенска красота,
която съм родена да оцапам
с кофа вапца
и четка във ръка,
природата ме тегли да я разруша
не, не от злоба,
от желание;
най-безсрамното желание - да е моя
и да я опитомя
в хомот да впрегна всичките мусони
океанските течения да оплета
в трънливите, безжалостните риболовни мрежи
и на пустините праха
ще науча да ми служи;
и когато някъде крака ми стъпи
заедно със земята ще пищя,
но само аз от удоволствие

когато е дъждовно

заваляха хиляди сълзи от облаците,
посолиха цялата земя -
напукана, самотна, без цветя,
и отдолу, под дъжда, стоя -
мокра и самотна, без цветя.
не плача.
нито една мъничка сълза.

в реките по бордюра
малки бели лодки с триъгълни платна
стапят се в солената вода,
плават устремено
към съдбата във водовъртежа,
към мръсния канал, препълнената шахта.
сигурно е за добро.
сигурно на дъното им е късмета.

bit

коя майка те роди такъв
ръката да й стисна,
че е кърмила добре

всичко е ок

гледам го. гледа ме. смеем се и си говорим нормално. а вътре в мен расте хладна празнина от "нормално" там, където е имало повече. и расте и расте и расте. нормалността не прощава, особено на силните чувства.
гледам го. гледа ме. виждам лицето му през дебело стъкло, като това, с което окрасяваха някои административни сгради. ако протегна ръка да пипна - там няма да има стъкло, а нещо друго, напълно непреодолимо.
нежеланието.
нежелание родено от това, че веднъж вече са те изхвърлили.

балада за лошите избори напиши ми и после, моля те, изживей я

един вид жертвай се за изкуството си,

но много повече за мене самата