всичко е ок

гледам го. гледа ме. смеем се и си говорим нормално. а вътре в мен расте хладна празнина от "нормално" там, където е имало повече. и расте и расте и расте. нормалността не прощава, особено на силните чувства.
гледам го. гледа ме. виждам лицето му през дебело стъкло, като това, с което окрасяваха някои административни сгради. ако протегна ръка да пипна - там няма да има стъкло, а нещо друго, напълно непреодолимо.
нежеланието.
нежелание родено от това, че веднъж вече са те изхвърлили.