Тоя надпис беше емблематичен! Мъри почти чуваше как тоя направил мозайката се спуква от смях на гениалната си ирония. Дано да е било ирония!
От тук Мъри си започваше деня, когато не е извън града да прави поръчки. Той крадеше коли по поръчка. Не му личеше. Изглеждаше по- скоро като долнокачествен дребен престъпник, който ще пребие баба ви или ще свие старото ви возило. Не, голяма грешка.
При последния обир намери в жабката чифт бижута- огърлица и обеци. "Какъв тъпак!" помисли си той за собственика. Сега отиваше да шитне тая стока по канала за тия неща. Беше син на бижутери нито щяха да го метнат, нито да го издадат. Той изпуши цигарата си до половина, обичаше да си дава време да огледа улицата, и тръгна напред към едно старо кабаре. Барманът му беше приятел и през сутрините се случваше да пият заедно.
- Ой! Морти! Сипи едно дълго и едно голямо!
Морти се ухили и кимна. Дълго кафе и голямо уиски. Ама че начало на деня!
- Как беше снощи, Морт?
- Пф, Мъри, какво да ти кажа? Първите две години бях в перманентна ерекция, сега не се трогвам, освен ако не измислят наистина як нов номер. Освен редовните клиенти и туристи вчера обаче дойдоха някакви нови типчета. Доста им се посмях, бяха се взели за крале и Джак ги нарита по кралските задничета. Посегнаха на Оливия.
Мъри изсвири и се потърка по темето.
- Голяма грешка, да. Тя разкървави носа на единия с ритник. Бива си я тая жена.
- Мда,- потъна в мечтания Мъри.- Не съм виждал по- бясна от нея.
- Не се замечтавай. Като изключим, че участва в програмата, не съм виждал дори да флиртува на сериозно с някого. Винаги само се подиграва.
- Мислиш, че презира мъжете?
- О, не всичите, но почти всичките със сигурност.
- Дали е...
И тъкмо да попаднат в една от приятните си клюкарски теми, някакъв Нео нахлу и хвана Морти за косата.
- Здравей, смотаняко! Искам да викнеш шефа да си поговорим малко за проблемите снощи.
- Извинявай, но с бармана си говорих аз.
- Ти пък...
И думите му бяха грубо пресечени от счупването на стъкло в главата му. Морти винаги държеше една опасно дебелостенна бутилка под ръка за точно такива случаи.
- Да го извлача ли навън?
- Остави, ще викна Жорж, той е на смяна. ЕЙ, ЖОРЖ! ЕЛА ДА СИ ГЛЕДАШ РАБОТАТА! НЯКАКЪВ ДЕБИЛ НАХЛУ ПРЕДИ МИНУТА!
- ИДВААМ!
- Готино ли ти е да живееш така?
- Почва да ми писва.
- Порастваш, момчето ми.
- Остарявам, брат ми. На 40 може и да си тегля куршума от скука.
- Или да напишеш скандална книга.
- Ха-ха! Дообре. Бизнесът ти върви ли?
- Какъв бизнес? Аз съм скромен нехранимайко, Морт.
- Да, извинявай, не знам как се сдържаш.
Мъри всмукна никотин и още 3999 отрови. Науката може да те накара да се чувстваш безсмъртен. Мъри беше преживял поне 3999 цигари, 147 големи кражби на коли и над 500 дребни удара за тренинг или кеф. Беше влизал в РПУ точно 3 пъти. Само за разпит. Обожаваше системата от позицията на пълно презрение.
- Искам да се видя с Оливия. Кажи й го, моля те. Ако иска да се въоръжи. Хайде, аз отивам да си въртя бизнеса.
- Хайде, бизнес-човече.
Дейба, защо все върви, дори в тия жеги, а не излиза с кола като всички други хора, особено мъже? Тогава обаче все едно не виждаше улицата, все едно не беше навън. Обичаше колата си само ако се движеше по извънградски маршрути. Крадецът добре си знае пътя и се загледа в краката си. Снощните остатъци по улицата не бяха много интригуващи. По паважа виждаше разстлан цял град пълен със скучни хора, с вкус към възможно най- евтините папироски на пазара, хапващи каквото им попадне, цапащи каквото им падне. "Много малко мисъл, хора! Прекалено малко мисъл! Затова аз живея на вашия гръб и дори не ми пука! Овцете се стрижат." Сети се нещо. А, да, ще си подмине дупката.
Излезе и най- безобразно си натъпка джобовете с пари, дори вътрешния на горнището, който сам си беше пришил. Осъзна, че през целия път се е мръщел. Точно в този момент пред очите му мина трамвай. Защо пък не? Малко сблъсък със сутрешната тъпканица. Ще погледа хората на светло. Не, че беше планирал да ходи някъде, освен в леглото си да спи, но му мина идеята да си купи нещо от града- един шах, който случайно видя преди 6 месеца. Трамваят имаше удобна спирка.
Не си взе билет. Запълзя между хората в средата на трамвая, плътно пресовани едни в други, и се добра до задния край, където неминуемо имаше свободни места. Надорът винаги се тълпеше в средата и край самите врати. Всеки, който искаше да слезе биваше руган и гледан лошо, всеки, който искаше да се качи- също. Но и никой не желаеше да се придвижи нататък по трамвая, не че щяха да слязат след спирка или две. Това поведение беше учудващо разпространено. Имаше и много хора, стари хора, които в жегата и блъсканицата стояха прави, а до тях- свободно място. Всеки под 40 се колебаеше дали ще се окаже чудовище, ако седне на съответното място. Мъри се загледа. Някакво момиче закачи с раницата си бабичка на слизане и дъртата се разпищя като при опит за убийство и почти прокълна изплашеното момиче. Крадецът вдъхна дълбоко въздух и му се стори сладък. Возилото тракаше и пуфтеше, старата кожа (ако беше кожа) на седалките се беше втвърдила и напекла още от сега. Миришеше на народ. Стар, млад, напарфюмиран, болен- какъвто си поискаш! Трамваят предлага всякакви есенции! Качи се контрола точно на спирката на Мъри, буквално се размина с коварния чичко и му кимна. Беше виждал главорези с подобни мутри. Тримата му колеги изглеждаха по същия начин. Ухили се и си продължи пътя към магазина. След час и петнайсет минути той пушеше вече на собствената си тераса и наблюдаваше предобедния скандал между някакви влюбени. Той тича след нея, тя бясна фучи напред.
- Какво ти стана сега пък! Като някое дете си!
- Първо- не ме държиш за ръката! Второ, трето, пето, осмо! Да изброявам ли още?!- изписка иначе крехкото момиче и пак избяга напред. Приятелят й направи един кръг около себе си с ръце на лицето, докато оцени идиотизма на положението си.
Мъри едва не падна от стола от смях. После от никъде го осени мисълта, че... той всъщност не владее нищо. Поне нищо освен нелегалната си професия не върши толкова свястно. Имаше само някакви хобита. И му дойде друга мисъл. Къде по- гениална от предходната. Извади телефона от джоба си.
- Ало, Бочо, искам да говорим по работа. Сега ли да е, или да се видим лично? Ок, в 20 добре ли е? Аз ще дойда при теб. До тогава.
Сега, по- спокоен, се метна на двойното си легло и спа по- добре от хората с чиста съвест. Той нямаше заеми за изплащане.
20 часа
- Морти, здрасти. Бочо да си е в кабинета?
- Мдааа, чака те.
След само 15 минути имахме сделка. Старото кабаре си имаше нов собственик.
- Морт, каза ли на Оливия, че ще излизаме?
- Хо-хооо, казах й и съжалявам, че не я заснех как реагира!
- Ще я помоля да ми пресъздаде ситуацията като я видя.
- Не, не, тя заяви, че абсолютно няма да стане! Имала да си изпълнява програмата, а после да спи.
- Да не ми се прави на много скучна. Ще дойде. Между другото, Морти, вече аз съм ти шеф.
Морти изтърва ченето си в чашата, която миеше. Образно казано. Мъри се ухили на смешната му физиономия и се скри някъде на тъмно, като добър, неарогантен хищник. Изгледа оттам номерата на Оливия, скрит в облаче дим. Оливия й беше само сценичното име, иначе бе кръстена Мария и презираше да я наричат така. Естествено, тъкмо за нейното изпълнение, цъфна някакво ченге да го разпитва на място. Били изчезнали бижута за еди-колко-си хиляди, бил син на най- известния бижутер, знаел този- онзи, там го били видели.
- Като баща ми е най- известният бижутер, защо идвате при мен?
- Вашата слава е друга.
- Имам слава само на безделник, питайте баща ми.
- Да, така е, но безделниците знаят много други интересни хора.
- Аз не съм особено социален тип. А ако не ми харесвате вида, може да ми повдигнете обвинение за нещо. Изберете си. Искам да идете в съда и да им заявите, че съм безделен мърльо.
- Давай така, хитрецо, и ще те забера с мен за разпит в районното.
- Ще я извеждам след номера й- посочи Оливия.- Всичко ме дразни в момента.
Изблиците му на искреност бяха затрогващи. Винаги вършеха работа.
- Хах, бива си я. За безделник си много уреден.
- Господин Полицай, ако попадна на бижутата, за които говорите, обещавам ви да ги окача на тази жена, за да ги виждате хубаво. Почерпете се за моя сметка. Извинете, че съм груб, искам да съм сам.
Ченгето си взе банкнотата, несвикнал на добро отношение, още повече на прехода безразличие-лаконичност-арогантност-искреност-арогантност-добрина. Млъкна и отиде да си вземе нещо от бара. Няма кой да го проверява тази вечер за трезвеност.
JESUS LOVES YOU!
Оливия изчезна в съблекалнята си. Джак беше на смяна зад сцената тази вечер и спря Мъри.
- Пусни началството да мине.
- Кво?
- Купих тоя бардак.
Грамадата просто направи крачка встрани.
Като влезе получи поглед пълен с около килограм и нещо презрение, отразен в огледалото на тоалетката. Как това огледало не се спука? Вероятно беше подсилено някак.
- Няма да изляза с теб.
- Ооо, недей така, Оли, аз не съм лош странник. Познаваме се.
- Добре, значи си лош познайник.
- Оли, обичаш да си на сцената, нали?
- Умерено. Мразя всичката останала работа на земята.
- Е, имам значи чудесна новина за теб!
Тя спря за миг да си сваля грима и го мерна в огледалото. После продължи.
- Вече съм ти шеф, Оли. Тази вечер ще излезеш с мен и ще ти дам пълна творческа свобода. Зная, че Бочо те ограничаваше. Ако ти трябват пари за нови костюми- имаш ги! Декори- имаш ги!
- Не ми се фукай, тъпако! Дреме ми за твоите нови костюми и декори. Преди минута бях по- склонна да изляза с теб.
- Пълна творческа свобода. Това ти давам. Не просто парцали.
Погледът й издаваше, че не вижда отражението си. Значи обмисляше.
- Излез, след 15-20 минути те искам на ъгъла на бара до изхода.
Мъри удържа всяка емоция и просто се завъртя и излезе. Оливия беше като малка битка без край. Как да не се забавляваш?
Двайсет минути по- късно Оли просто мина край него, както той си седеше на бара. А-ха да й продума и тя го задмина. Той с един скок я настигна и хвана през рамо и тя плясна ръката му.
- Отсега да ти е ясно- не ме пипаш. Не е лично, не обичам да ме докосват. Отнема ми малко време да свикна с човека. Ако изобщо реша да свиквам.
Да работиш като крадец на коли си е като гаранция да се сблъскваш с противни характери, сприхави характери, с тъпаци, ексцентрици, надувки и чешити. И все пак тя беше нещо ново за него. Сигурно сами си придава важност и недостъпност- женските им там игри. Никога не му е пукало за тях. Досегашния му опит го беше научил, че накрая всички са преебани и малко по- злобни. Номерът е да изхвърлиш злобата някак от уравнението.
- Къде ще ме водиш?
Нищо не й отговори. Контра, Оли!
Отвори й вратата на колата си и след 20 минути обикаляне я заби в една малка, мрачна, скътана уличка. Личеше си, че не й пука насила. Той се захили. Една точка за него.
- Ела, ще пием вино на лятната тераса.
- Мислех, че живееш в друг квартал.
- Не съм казал, че живея в тоя квартал.
Къщичките бяха двуетажни или триетажни, с двор, повечето и с летни тераси. До входа на една такава спря той, хвана се оградата и се надигна. Стъпи на ръба на зида и се тласна нагоре. Лесно надскочи ниската плетена ограда и стъпи на плочата на терасата. тя гледаше отдолу критично. Все пак освен морално извисена личност, тя бе и дама на токчета. Той въздъхна, наведе се и й подаде ръка. Тя извъртя глава. Колко обидена изглеждаш само, Оливия!
- Хайде, не се прави на по- скучна, отколкото си. Животът ти не е само сън и кабаре, нали?
Тя се протегна, той я подхвана и хоп- вече са заедно под мрак, уплътнен от някакво странно растение, плъзнало по специална за целта решетка над терасата. Имаше две масички и осем стола. Той махна два от столовете на едната, другите два само издърпва. Извади от чантата си вино и две пластмасови чаши. Получи поредните критично вдигнати вежди за тая вечер.
- Стига се цупи! Няма да те глезя с луксове, както ти няма да глезиш мен с кокетничество. Мисля си, че е добра сделка, нали?
Първите 30 минути пиха безмълвно и слушаха. Имаше какво да се чуе в околната среда. Тук шумовете не бяха градски. Не бяха и селски. Как да ги определят? Просто цялата атмосфера беше изтъкната от уют.
- Като дете живеех на подобно място.
- Като дете живеех в замъка на баща ми. Гадно е да си в чужд замък.
- Аз бях щастливо дете.
- Хм. Чудя се какво ти се е случило по пътя насам.
Тя го погледна и не му отвърна. Отпи. Всъщност изпи- цялата чаша до дъно. Тикна му я под носа и зачака.
След още 30 минути бутилката свърши.
- У нас или у вас?- попита тя.
Тук настъпи шок. В началото Мъри беше така изненадан, че почти се уплаши, после реши, че го будалка. Докато тази мисъл го осени вече беше минало достатъчно време и тя вся така чакаше вдървено с лошо изражение отговорът му. Явно не се шегува. Задоволството се разля в него като счупено яйце в паница и едва го удържа да не избие на повърхността му.
- У нас.
Нека е на негова територия. Дали ще се паникьоса? Ооо, как би искал да я види уплашена!
- Отлично.
И тя просто стана и слезе сама. Явно и с токчета се справя.
Ами какво още? Пътят обратно беше някак полуадекватен. Оливия като статуя, Мъри нападан от несигурност заради тая студена и странна жена. В такива случаи мислеше за работа. Комфортната му зона. Там той е силен. Направо е супермен! И положението пак е в ръцете му. Качиха се у тях и оставиха якетата си. Оливия спокойно се настани на едно канапе и се втренчи с особен интерес в него, подпряла брадичка с ръка, показалецът й изпънат покрай лявото й око. Интересът й беше почти научен.
- Искаш ли да ти подскажа какво да правиш нататък? Или искаш ти да подскажеш на мен? Пие ли ти се още нещо?
"Много дрънка" помисли си тя.
- Нищо няма да правим нататък. Ще продължим каквото правим сега.
Той се обърка.
- А именно?
- Ти да умираш, аз да те гледам.
- Всички умираме бавно, може да гледаш и себе си как умираш. Със сигурност си по- красива гледка.
Тя игнорира комплимента.
- Ти умираш забележимо по- бързо. Не ти ли е малко зле?
Да, усещаше нещо, но смяташе, че е от вълнение.
- Не е от вълнение.- подсказа Оливия.
- Не умирам.
- Отрових те.
- Лъжеш! Няма кога да си го направила!
Тя надигна леко вежди в знак на реторичен въпрос. "Така ли?" Виенето на свят се усили и явно избилата пот не беше плод на нощната горещина. Той се подпря на кухненския си бокс и напипа нещо дървено, с ръб и мънички панти.
- Е, какво ще правим сега, Мъри?
- Ще играем шах.
Седна пред нея и го отвори. Внимателно нареди фигурите и заби поглед право в тъмните й неподвижни очи.
- Аз съм пръв на ход, Оли.
