where are you

My dear,My God, I knew it
The frames never let you go
So Little Girl and Little Boy
Cannot have a different flow

Whenever you try to pretend
Smiling with the best intent
You drown in sour afterglow
You bare a load you cannot tow

My dear, My God, I knew it
The scars you proudly show
Are images of kids being coy
Just before they burst the ball

Where are you, you don't know
A proper path is hard to find
when you are deaf and blind
It is a thing to you I cannot show

Can you take it slow?
if no
just inhale and gulp another pill
search for a new murderous thrill

усмивка за човека

Свъсен, зъл, сериозен
може би помпозен
ей, мн си сносен
макар малко поизносен

Човек,човек,човек!

Гледа другите да схруска
да те прекърши като солетка
с град от жупел да пръска
да излезеш мръсна салфетка

Объркал си ме,драги,
не съм еднократна употреба
и ръцете ми са здрави,
да си осигуря над теб победа

Човек,човек,човек!

Мръсен, кух, самодоволен
на перлена каляска возен
И все си е боклук
на някого на пук?

хайде, започваме

Зад прозореца бавно по света топя се
форма нова си избирам, тясно е
Като мишките съм сива, то видя се!
И небе в окото ми се мие, прясно е...

Имам и надежда, на кое чудо да се закрепя.
Пазя и кълбо от прежда, а не мога да плета
Кротко всичко съзерцавам и сама се задушавам

Слънце мина през мен, огря и умря
зареди ме и изпи ме пак. Добре!
Щастлива в малко ъгълче ме свря
и си ти последния глупак,сърце!

Затворена в привидно сиво-аз отвътре съм дъга
и светът ми е в ръка да мачкам щом реша
не ми пука, колкото и много да греша

Нагоре - надолу да вървя по равнина
перфектно го умея-да живея.
Водомерка без крака-ей я на удавена
и не знам дали се смея или крея.

Имам време всичко, за да разбера
време да си поживея и да си умра
Пак "аз" да си остана
Ей да щракне капана!
Да се уловя сама,
сама да се спася!

Смъртта

Премрежен поглед спира се в луната
Изтръпнал,слаб, и победен
Последно надига си главата
Гладен, паднал, омърсен.

Ограбен от надежда и мечти
В живота безнадеждно вкопчен
Звезда в небето му трепти
В последен пристъп мощен
Надига сгърченото тяло и извиква "Боже!"
С гняв, очакване и сила
Задържа този миг
Каква ли работа имаш ти с Бог?
На никой човек не е бил той роб

Буря в рушащ се свят се вдига
Презрение, желание и смях
Нищо никога не му достига:
Близост, веселие и грях

Надарен със дарби и щети
В живота и смъртта си сам
Звезда в небето му-умри!
Смъртта му-завладяващ, болен блян.

Не

Не обичам! Никога...не бива!
Не вярвам, че ще съм щастлива.
Морето голо щом погледна,
не мисля за твоите очи,
Не напират в моите сълзи.

Делят ни граници хиляда,
светът помежду ни направи барикада.
И мигът на кратката наслада,
е враг черен дебнещ двама ни в засада.

Всеки ден милиони пъти „не”.
Не бива и не може
Сърцето ми да понесе
Да крие болката горчива.

Угасна пак деня- удавен
В мъката човешка и безброините сълзи,
А вътре в мен още гори.
Образ на девойка- мълчаливо тя кърви.

Няма я. Не я усещам или чувам.
Стихна. Аз вече не я чувствам
Чудя се без нея колко струвам...
Луната гола щом погледна,
Не усещам в мене празнина,
Не виждам в теб студенина.

Пусни си порно (също малко старо)

Пусни си порно,
Забрави света,
Не ти е нужен.
Също любовта.

Поглъни екрана мазен с картини грозно голи.
Ето това съм аз, човека на нашето време!
Слюнката глътни, избърши носа-имаш сополи.
Продължавай, гледай, на кой ли му дреме...

Глътни си хапче,
Там е радостта.
Химия и наука,
Плюй на духа!

Живей сред боклука твой и пластмаси вечни.
Ето това си ти, човека на новото време!
Чувствата ти, копнежите ти са флуиди течни.
Прави каквото искаш, на кой ли му дреме?!

Напих се

На 20 пак пиян от утрешния ден
На 50 от "утре" уморен
Но има време до тогава.
Сънят привидно само е смутен
кожата навярно-бял сатен

"Напих се" казваш
"Напих се аз като казак"

Е, лошо няма,ти си млад
за всеки опит имаш глад
Пиян си от света, от празнотата
от светлините, суетата
Въртиш на шиш сърца
Караш кола без колела
Млад и пиян- и всичко е възможно!

На 20 все неповторимо влюбен
На 50 си просто загубен
И няма време до тогава, знаеш ли?
Мечтата ти е пара в топла баня
отвори врата и я няма!

Напи се казваш,
напи се ти като казак?
Да, няма вече влак.

Originality

Forget it!

Title #1 [imagine it yourselves!]

I'll burst your purple bubble
Maybe I'll leave you hit the ground
Because of all the silly babble
You generously reel around

I'll meet you at the deadline
Turn you into a petty half- pine
There's a reason for each tempest
A burning want for every conquest

A thrill to kill, a will to spill
and bite and tear things apart
the spite- crash down the guard

I'll burst your purple bubble
Leaving you with pain and blinded eyes
Because of all the pretty babble
That is the noose for catching flies

I'll catch you at the deadline
Force you to my Valentine
There is a reason for each tempest
It's love-the burning conquest

Днес сънувах, утре пак

Небето имаше лавандулов оттенък. Що за небе? И странните завъртулки по него.. игра на небрежен художник в леки приятни цветове и очите на мъничето се приковаха като два тъмни пирона в свода. Все едно бе захлупено с купа. Това нормално ли е? Дребосъчето вървеше сред огромни криви дървета, досущ статуи, и не усещаше движението си, краката си, просто плаваше над мръсната почва. Но както се носеше отвеяно зареяло поглед в лавандуловото, се сблъска с една сянка. Тя отправи недружелюбен поглед надолу и отмина с подчертано презрение, а мъничето се пулеше, но не усещаше почуда, пукаха съчките по земята, а то не чувстваше да стъпва върху тях. Продължи и се вгледа в къщите наоколо. Чистопробно село. Младеж гонеше кокошка и я псуваше щедро, а всичко около него изглеждаше сиво, сиво, безлично и късноесенно. Той даже стигна до там да вземе брадва и да погне животното с нея и дребосъчестото се приближи към тях. Човешкото в него, първичната част, го повлече натам, за да види отблизо с очите си и да усети, да натрупа (опит) и щом две дузини алени капчици начервиха лицето му и писък се вряза в ушите му, то се извърна и продължи да плава. Всичко му се струваше като насън. изведнъж залитна и някакси неусетно полетя към земята, тя самата се огъна да го поеме нежно, но в последния момент човечето се килна пак назад и намери баланс. Камък.
-Чакай, дете!Чакай!- и пъхтенето застигна мъничето. Оранжево пъхтене в кубинки и рошава коса над масивна глава. Хвана малкото за ръкава и го задърпа. То се опули.Виждаше как се движи устата без звук да избликва. После чу -Айде бе, мойто момиче, не се услушвай! Дракон има ти казвам! Трябва да му се отреже главата! Ама хич не ми се наема с това. Бягай по-добре!
- Вземете ме със себе си,- просто каза, с такава детска неподправеност и бистър поглед.
Мъжът измери с очи дребното момиченце, сви леко устни, лицето му се стегна, сякаш взима решение и се наканя да го изпълни.
-Хайде!- и хванал го за китката го помъкна със себе си.
Влачеше я и влачеше покрай къщи, потресаващо еднакви, потискащо мъртви и бездушни. Небе с цвят на стоманени стърготини.
-Какво ви е направил този дракон?
-Ооо!Той всички беди ни донесе! Грозна, грамадна, гнусна твар! Откакто се появи, земята замря от мъка, хората линеят, гладуват.
Мъничето се огледа и видя две деца, седящи на мръсната пръст вяло с отпуснати ръце и гледащи празно някакво черно, раздърпано кълбо. Вгледа се, беше умряла птичка. Убита? Недалеч от тях една бабичка с костеливи ръце береше кайсии и псуваше недоволна от нещо. Косата й се бе размъкнала от вренето по клонестото дърво, а забрадката се въргаляше в нездравата трева отдолу.
- А вие кой сте, господине?
- Аз ли? Кой съм аз?...-да, това май го учуди. Замисли се.-Аз съм Баката по прякор.
- Но името ви какво е?
- Име,име. Важно ли е, малката? Страшимир.
- Страшен ли си за света? Или обратно- светът да е страшен?
- Що за въпрос? За какво да съм страшен за света? Пък обратното... какви са тия въпроси?
- Господин Баката, вие не познавате значението на името си, вие не познавате себе си все още.
- Малката, доста си странна, но тук по-добре много да не знаеш. Съвет от мене: препатил човек.
Тя само кимна и се затича към децата, другите въпроси остави за после. Заиграха се на едно дърво и се смяха, клатиха клоните и пищяха весело. По небето мина тънка светлорозова лента, огъната, закривена нагоре в краищата. Повя лек ветрец и загали жителите на това място. А къде се намираха? Дребосъчето сега се запита и усети, че май не е много сигурно. Прецени, че не е много разумно да отваря дума за това.
Пак се върна при Баката, който похапваше. Нямаше ли да убиват дракон?
-Нямаше ли да убиваме дракон?
- Да, нека първо да хапна де! Няма да вървя гладен!
Чудно,да. Геройство, геройсвто, но и героите са хора. Трябва първо за насъщното да мислят. Хранеше се с ръце този мъж, първично някакси, но не съвсем стръвно. Всяко движение има значение. Живееше в някаква пострйка, крива и неуютна този човек. С жена сива и роднини бледи и качили не само храна ядяха, ами и от себе си ядяха и един от друг също. Не плътта си гризеха обаче. Усети мъничето друг канибализъм, не по-малко страшен. Всичко тук някак и навяваше на мраз, застиване. Погледна жената и усети. Безизходица, притъпяване и преди всичко непоносимост и омраза.
-Господин Баката, как се чувствате?
Смръзна се във въздуха ръката стиснала парче хляб. Оранжева статуя на мъж, чул неочаквани думи. Той бавно се извърна и я погледна с измерващи очи. Бе малка наистина, в малко тяло, а колко голямо бе сърцето й и колко големи бяха очите й, за да видят през дрехите, през кожата и костите.
- Трябва да си помисля. Отдавна не са ме питали, може би не мога вече да намеря отговора.
Неусетно как след минута вече бяха на път към дракона- звяр грозен, гнусен, грамаден и на всички омразен. Извор на проблеми, само беди, само беди. Нанася само щети. Сега мъничето усещаше поклащането от стъпките си по неравната почва. Всичко беше едно широко поле- нищо страшно, нищо опустошено или зловещо освен може би просторът и празнотата му. Мълчание.
Очакваше малкото момиченце пещера, воняща на мърша, с кокали. Стандартна представа за мрачната обител на едно чудовище. Но не.
- Ама...господин Баката, какво търси тази огромна къща тук? Не трябва ли тук някъде да е грозният, гнусен, грамаден дракон, който сее смърт и разруха? Аз виждам спретнат дом.
-Това е де!
Объркване,объркване,объркване! Това е...цивилизовано. Не чудовищно. Или дребосъчето нещо съвсем погрешно бе отгледано и сега не разбираше? Вече беше пред вратата и гледаше нагоре- колко високо само! Омагьосана се взираше тя нагоре със зейнала уста.
"ПРАААС!"
-Гадна твар! Излез, мамка ти! Сега ще те загасна аз тебе, да видим ще ни тормозиш ли още!
Това също дойде малко неочаквано. Неучтиво, ако питате дракона.
- Чакайте, чакайте!
- Тихо малката, ако ми трябва оръжие ще ти кажа! Това е за мъже работа.
Е,добре, освен да се примири и да мълчи пасивно гледаща развитието на събитията отстрани? Обвиняваният в бедите на народа показа люспеста глава от един ъгъл напълно небрежно и с приятен тон каза:
-Добър ден. За мен ли питахте? Моля влезте, спокойно се настанете!
- Долна твар! Ще затворя смръдливата ти паст завинаги!ААААА!
-Това е абсурдно,- промърмори си момиченцето.
- Но моля ви, не е нужно да сте така неучтив. Ето, седнете спокойно и да обсъдим защо смятате устата ми за смръдлива. Искате ли чай? Или може би кафе? С колко захар? А мляко да ви предложа ли и бисквити към напитката?
Баката все си гледаше лошо, свъсил гъсти вежди, но макар и с подозрение седна и поиска кафе с две бучки захар, без мляко, с бисквити за допълнителна консумация и така започна да разяснява гледната си точка. По-скоро да налага гледната си точка с нелеп драматизъм и героично-патетични викове. Той сякаш в нападение навлиза, а дракона кротко обяснява и нещо ново все предлага. Такава гледка доста дотяга.
- Докажете ми, ако обичате, с какво съм заслужил прозвището звяр? Ако съм нанесъл някакви щети, готов съм да ги поправя и откупя, уверявам ви, драги господине.
- Откупи ги с живота си! Умри и най-накрая благоденствие ни донеси!
-Абсурд,абсурд,абсурд!-бумтеше в главата на малкото.
-Умрииии!-извика смело Баката и размаха напред своя меч, опрял се с другата ръка на масата. Успя общо взето да погъделичка дракона по носа. Доста неприятно усещане все пак.
- Моля, господине, на маса сте все пак! Не знам смъртта ми с какво ще помогне?
- Ами че как! Ще се прочисти небето и ще се съживи земята, ще се отърве от твоята черна прокоба!
- Много поетично се изразявате. Споменавал ли съм го вече?
- Подиграваш ли ми се гадино?
Трябва тук да отбележа, че цивилизованият човек бе разсипал три пъти захарницата, обърнал чашата си с кафе по време на бурен изблик, строши без да иска с меч една ваза и оцапа с кални кубинки килимите в антрето и чайната стая.
- Престанете, господин Баката! Но той качили нищи не ви е направил! Не разбрах да сте го видели да яде хора, да руши, да пали земите и домовете!
- Но всичко стана така откакто той е тук!
- Така ли?-учуди се невинно дракона. Той откакто оглеждаше навремето мястото забеляза, че е малко потискащо и пусто наоколо, но пък това отговаряше на живота му. Устройваше го.
Но това има ли значение? Някога имало ли е? Толкова невинни вещици погинаха, никому зло не сторили, толкова затворени непрестъпили закона, не ни трябва решение на проблема, на хората им е нужен причинител-силен и зъл, за да се оправдаят. Неестествен. Злодеят-жертва, пак главата му ще падне в кръв като на агне младо чиста. И разпали се кавгата, но какво стана, така реши съдбата- победител пак излезе човекът. Изпари се драконът, изчезна, умря ли, преживя ли..."Не!Не!Не!" Крещеше вътрешно един глас, а окото на мъничето потрепваше, лявото. Онемяло то стоеше, а от вътре кипеше. Несправедливост! Не се търпеше!
- Хайде, работата ни приключи, дай да се връщаме, че ме чакат да нацепя дърва. Жена ми нещо много мъчно се справя.
Тръгнаха обратно и всичко си е все същото. Не е преобразено, а е още по-мъртво отпреди, без време и без смях, без цвят, без радост. Заспало, свито в сива пелена от оловна пепел.
Видя пак безличните лица, усети обездвижените сърца. Не биеха от чувства, само механично, да разпръскват кръв. Земята пак си беше пуста и потискащо широка, смачкваща живота още малък и хората нещастни. Прекалено голяма бе за тях, прекалено ниски те за нея и забравиха набързо как да се смеят, глупави,сами, залостени в бита като в титаниева рамка. Хиляди лице, провесени и бледи.
С писък отвори очи мъничето и се огледа. Не беше вече там. Сън успокои се тя, било е всичко. После през прозореца надникна и видя минувачи с посърнали лица. Видя дъжда. Кое от двете беше сън? Сега или тогава? Днес сънува, утре пак, така от сутрин до мрак и от един кошмар в друг навлиза. Тук и там, разлика дефакто няма- и там умираш и не се събуждаш, и тук умираш и не се събуждаш. Полетя назад отново към леглото малкото създание с разперени ръце и го поеха пухени завивки. Няма значение кое бе станало, още нещо за хората разбра. Заслуша се в капките и песента по ламарината от тях изпята, сгуши се и кротко пак заспа.