Железниците се движат на магия. Никой не познава или помни вълшебника, но е факт- заклинанието действа, въпреки че редовно има закъснения. Магически срещи и приключения се случваха и в нощните и в дневните влакове и даваха тласък на сърцата на хората да помпат още.
Самият факт, че корозиралите 40годишни машини работят беше чудо, а това, че хилядите хора избираха да им поверят телата си ухаеше на нищета. Но ние сме й свикнали вече, след десетилетия съвместен съпружески живот типично се оплакваме от кусурите, но не я напускаме. За кога? И гледаме природата през прозореца с емоция по избор- меланхолия, романтика, безразличие, яд. Повечето хора след като слязат от влака не си задават въпроса изобщо стигнали ли са някъде.
Всичко това беше, за да ви кажа- срещнахме се в мръсно купе на път за Варна, но не стигнахме никъде.
Често се чувствам като буболечка уловена в капка смола- запечатана вечно в един миг, за да го наблюдават вековете: "Вижте го само!"- и нищо прекалено конкретно или обидно да не може да бъде казано за мен.
Ние бяхме слепнали всеки в своята капка през целия ни живот, докато не се срещнахме и смолата не се пукна. Стиснах ръката й.
Времето започна бясно да тече.
