момент още, за да свърша

В горещи нощи и в студени дни скитница върви и бди след сянката на ходещ бъдещ гроб. Предвестник на човешка мъка и погром, не искаш да я видиш ти пред своя дом. И пъдиш я и пак пристига, буташ я на земята, тя пак се вдига. Тя е почти справедлива.
- Какво става ако срещнеш черна веда?
- Връща ти за неизвършени дела.
- Ама преди каква е била?
- Просто жена. Чакай сега приказката се разказва!


Под пурпурно умиращо небе се раждаше дете, единството от две
добре непасващи души. Как се появи? Грешка. Това е то : детето-грешка. И растеше все така, долу сред чуждите крака, да крие колко всъщност е високо, колко е над тях. Никой не помнеше да беше чувал неговия смях. Затворено дете-момче с невидими криле. Пътуваше то с рейс през сивота, посърнало от изгубена човешка красота. То гледаше и виждаше я ..виждаше как хората я чернят. Сред блъсканицата на тъпкания автобус проби си път да слезе.
- Внимавай, баби, тя е зла!-просъска му една жена. Навярно луда.
Излезе на улица "Мираж" и я съзря- перфектната мечта. На вид бе чиста и добра. Усмихна му се тя и я последва, кажи-речи...до края на света. Стъпваше по нейната изящна сянка
Не, не до края, някъде там, почти, до гробището сред прохладните зелени долини на Земната утроба. Слънцето започна да залязва, но някъде се беше изгубила от рано нейната сянка. След два погледа взаимно разменени, очите се сведоха смутени и прозвуча прекрасен глас:
-Ела при нас! Огледай се в моето огледало.
- Какво? Кои сте вие и защо да гледам?
- Ти ще гледаш, а то истината ще показва, но заплащането е каквото питам вярно да ми отговаряш.
И всеки човек иска истината да узнае и не мисли дали може да я понесе. Някои добре обаче са се осъзнали и от истината крият своето лице- навек.
- Приемам!
Извади от джобчето си малко стъкълче, огледалце мъничко за слагане на грим, колкото очите си да видиш и го подаде на малкото момче.
- Погледни се, аз ще питам, ти ще казваш истината, а то на свой ред ще ти я покаже. Питай и ти ако искаш.
И човек понеже пълен е с въпроси, откъде да знае то как да започне и предлага:
-Питай първа ти.
- Кажи, кого обичаш и лъгал ли си ги?
Да, това определено го смути. Интересно някакъв съд ли тя цели?
- Обичал съм и още аз обичам..мама, тати, първия учител, обичам кучето си Тото, но любов не съм изпитал. Мислил съм си може би така, но все съм се лъгал.
- И тях си лъгал.
- Да.. мама,тати, нея също- да.
Погледна образа си в стъкълцето и видя..истина видя и дума се изписа, момчето се сащиса.
- Ти нищо не желаеш ли да питаш?
- Защо тъй искам да обичам, а подвеждам, наранявам, падам, ставам, продължавам?
- Отговорите универсални нямам, но от вековния си опит ще говоря. Такава е човешката природа- да се движи и мени, все в търсене на едни и същи висини.
- Има ли смисъл във живота?
- Смисълът е нещо, което човек не може пълно още сам да дефинира. За някои той е полезност, за други някакво добро, за трети е да си градивен, но и това не знаят те какво е. Животът е опозиция на неживото, алтернативният ти избор да се движиш и да гониш, също сам да бъдеш гонен. Той е разнообразието в галактическия дрифт, където просто невиж се носиш безметежен. Гледаш ли се?
- Гледам. И нищожен аз се виждам. Образът ми тук е образ на заблуден лъжец.
- За да го кажеш значи си храбрец.
- Лъжец! В ранна възраст и почна да ме руши светът! Струвам ли си?
- Не повече от всеки друг.
- Но как така? Колкото убиецът и колкото геният?
- В смъртта сте всички равни, равни права и шанс имате за нея. Тя за разлика от справедливостта ви наистина е сляпа.
- Защо лицето ти изсъхва?
- Така става с мен на този свят. Така става с всички.
- А при теб различно ли е?
- Да, но аз съм идеалист. Не съм от реалността.
- Бих искал да те разбера.
- Аз ще си вървя.
- Не! Искам още да те питам!
- Не може, сега само спомен от теб ще си взема, един от мен ще ти оставя и да не те забравя, да не ме забравиш и нататък сам ще се оправиш.
Момчето зейна да се противи и да роптае, но го погълна черната вълна и се събуди след 12 часа до една река, изцапана от човешките неща. До главата му цветя, в краката му рибешка глава набучена на кръст, а от лявата ръка- липсваше му пръст.

недовършено

Гледам вазата с цветя,
извивките на всяко листче.
Крехки като тез цветя,
раздвижвани от всеки дъх
са чувствата на две деца
оплетени в объркана розета.
Различни хиляди лица
събрани на една планета.
Безинзразни, безсмислени платна
без багри на объркана розета.

Самодивски танци

Самодиви над трева- очите ще ти вземат!
Самодиви над трева те кичат с момина сълза
Девойките след теб да тичат
и до края на света
А ти нещастен, сляп да търсиш
самодиви в вихърна игра.

Колкото сърца погубиш
толкоз пъти твойто да умре
веднъж ти щом се влюбиш
в мома вълшебна под приказно небе

Да нямаше, момко, очи
да ги видиш!
Да нямаше, момко, сърце
да се влюбиш!
Да нямаше, момко, лице
другите ти да погубиш!

Самодиви над трева- очите ти взеха!
Самодиви над трева ума ти отнеха!
Девойки за теб душата си дават,
а ти сляп, нещастен,
дори това нямаш!

Inspired by...

Студен прозорец ли си ти
през който аз в света се взирам?
Чета по твоите очи
какво душата ти реди
И плаша се, и цялата изтръпвам
обхваната от ледени вълни.

Кутийка-тайник ли съм аз,
в която ти живота си събираш?
Рисуваш със своите очи
какво сърцето ми да чувства
И плашиш се, и целия скован си,
потресен в своите дълбини.


бел. Първия ред дължа на Матю ( добре, че някой цитира Остава)