по случайност

Strangers know my clothes, friends know me.


To control is to consider others first. Control means responsibility.


No good leader should make you dependant.


I don't want to live forever. But the alternative scares me too.

Бележка

Връщам се към хартията. Извинете ме за известно време. Зимата май носи неизменно някакво усамотение за мен- и физическо и мисловно =)

Окачествяване

Крясъци в главата му! Пронизващи въздуха устремени като стрели, удрят се в шевовете на черепната кутия и рикушират обратно. Гонят се, думкат по костта неуморно, свистят. Крясъци димящи от болка и злоба. С това е пълна главата му.

от снощи

Има ли смисъл в нотите, които попивам
И за лицата, които разсмивам
дали съм паляк, жалък комик?
На кого с какво мога да съм от полза,
щом съм от всички по- нещастен и клет?
Мога да скрия кръговете си сини
с очила
с розови рамки и стъкла
и мога да бъда на глупаците кмет
раните си умея да крия с години
крепящ се на усмивки като
удавник на сламка
но накрая сърцето ми пак е за смет
Затова презирам ви хора!
Между хилядите реални причини
избирам нереалните пет!

В душата съм може би малък,
определено не съм и поет,
но плюя, че ви животът ви жалък
така ще остане години наред,
а всъщност моя най-силно презирам
от вас три пъти съм по- проклет!
И така, както ви мразя,
посвещавам се усмивките ви да пазя,
а при лошо настроение
да ви газя и коля наред.
Последното все скрито остава
в дебелия ми череп пълен с омлет-
мозък измъчен и кашкав,
разсъждаващ в проблясъци,
в пейзаж и портрет.
Предимно картини,
мисълта идва след.
Потъвам под звуците
давя се в чужд куплет.
Като капките по улуците
се хвърлям с главата напред,
за да обера на хората боклуците
да съм малко различен и все пак приет
на овцете презрени в редиците,
не да съм едната и черната,
тъпкан от копита безчет.
(...)

За счупените хора

Погледни ги в очите. Веднага ще ги познаеш, дори да не можеш нищо да изкажеш като хората. Не е съвсем лудост, сигурно предимно е нужда, крещяща, драскаща и неумолима. Представям си, че в себе си имат някаква вечногладна празнина, по- лоша от язва и по- мъчителна от проказа. Болката им е заразителна, дори да искат да те усмихнат.
Като болните, като лудите, като проклетите.
И няма "капчица" да ги поправиш, дори да е капчица любов. Дори море да е, ако няма кой да нагази в него и да приеме вълните.

Дните

Всичко минава привидно нормално. Ставаш сутрин, пиеш кафе или чай, или не пиеш нищо. Усмихваш се и поздравяваш, вършиш си работата, вдъхваш ароматите на деня си, вглеждаш се в цветовете му и всичко е наред, обичайно е. А какво остава между тези неща? Сред топлите благоуханни пари се крие горчивина, под купищата прилежно свършена работа се таи неспособност и разочарование от другата страна на живота. Между редовете на деня ни изплуват чудовища, които се опитваме да скрием от нас самите. Но как ще скриеш от очите си нещо, което живее в главата ти и гледа през тях? Хах. Забрави да четеш между редовете.

безименно

С твоята кръв моят дъх ще се слее
В бездумната нощ мракът се смее
в пазвата нож скрил без глас да запее
С усмивка покрита устата
в тишина пази разврата
отседнал зад тази врата
просмукан в твоята глава
Между моите бедра без надежда
проклинай света до какво свежда
живота на своите чисти деца
Бога, на който се молиш
проблясва в твоите очи
Слаб си да го пребориш
когато в ръката държи
жалките ти желания и мечти
От моята воля зависи
думата ти колко тежи
В нощта чрез болката вадя наслада
Докато не благословиш мен- тирана
напрежението в теб не давам да пада
Рубинени струи по кожа
в уста за спомен ще сложа,
Потта и стенанията тихи
в мен предизвикват усмивки
Всичкото натрупано бреме
ще изсмуча от теб, когато е време.
Предай ми твоят живот.
Бог ти каквото желае, ще вземе.

Засушаване

Да, има засушаване. Всичките думи ми идват, когато нямам нищо под ръка да ги запазя. Съмнявам се, че е и толкова важно вече. Прекалената употреба изхабява нещата, нали? Нали? Мама и тати така се изхабиха, преупотребиха се. Народът се умори и от обикновения шоколад и се родиха всякакви генетични шоколадо-мутанти, не просто с крем или лешници, а пукащи шоколади с вкус на...дъвка? Да, преупотребата води до насищане, а то до търсене просто на нещо друго. Малко по- добро или по- лошо, каквото и да е, просто друго! Да, основният принцип на търсенето е да не се отказваш, но за начало е полезно да знаеш кога изобщо да тръгваш да търсиш.


свободно течаща мисъл.

до писане.

LoveTrash

I find more meaning in this, than in most of the billions of babbles on the subject of love.
What is it? Huh!
!Smartass!

Opinions

-Why is it black?
- Because it's not positive.

-Why is it black?
- It looks more serious that way.

-Why is it black?
- It is stylish and always in fashion.

-Why black? Maybe cause it needs something.


So it's all a point of view, is it?
Meaning is in the eye of the beholder.
Or rather his mind.

Ifs

If the world got any better, I'd be feeling unworthy of living on it.
(That's why I'm never going to work for improving it.)


- Can you imagine what it would be like to be Omnipotent! It must be fucking awesome!
- It must be fucking horrible and fucking boring, if you ask me.


If I was Santa Claus, I'd give you the world, you know. I just don't know what you'd do with all that junk.

Някой все ще го е казал

Пълно е с красиви момичета! Не мога да им се нагледам! Красиви лица с красиви тела и парфюми като лепкави, фини паяжини. Бих искал да живея милион животи едновременно, за да изпитам прелестта на всяка от тези жени. Всичко сладострастно и любещо закипява с мен и желая да обожавам всеки сантиметър от тях и да почитам всяка малка грация, на която са способни!

Парчета

"That special taste the stew left in your mouth- it wasn' t because of the spices."


No place seems empty enough...


"I'd be melodramatic right now, if I were you.|


Lets play a game- each time I go soft and mushy, you kick me in the junk. And each time you go crazy, I kick YOU in the junk. The one to become impotent first loses.


Don't waste verbs. I won't waste mine on you.


Logic is for the weak- minded.


In case of emergency:
press the "instant apathy" button

Schizo phrenia

I always praised myself for the lack of feelings and the perfect mimicry of emotions on the other hand. Never felt too lonely, because I thought of myself as of a being created to be with itself exclusively, even amongst people. The usual human cravings for affection never took control over me, still there was something of them in me- curiosity. Then again- curiosity killed the cat, right? So maybe it's a universal characteristic. I did my work with cold professionalism, though it burned me to with desire to get to it and when I finally reached the point of performing my act my whole self with its needs and desires retreated and only curiosity lingered on. Yes, I am what society shall call a "sick bastard". I learned to love myself being this way. One day my typical curiosity lead me on a dangerous path- why not find a partner in sin? Somebody indulging in the same activities. For the pure psychological indulgence of it all!
Of course I could not put up an add in the newspaper " looking for a likewise sick mind", I'd be misunderstood, neither could I be specific with " searching for a comrade serial killer". So instead I just turned to the criminal pages and looked through the black and red headlines. They always made up such absurd and pretentious or distasteful nicknames! I avoided getting stuck to one by choosing my victims in a way hard to trace, changing my methods accordingly to each person. Nevertheless, I had a few people done in the same routine and I got several nicknames- every new one more ridiculous than the previous. The spectrum ranged from The Intestine Mangler to The Suburban Reaper. I got carried away in reminiscing over the past. Bad boy! Anyway, browsing the gazette turned out to be a good idea. I found a name, not a bit hilarious, and investigate by a branch of the police that was in my reach. If I believed in God, I'd say he helped me that day, though he had no reason to. Or maybe it was the Devil.

Семейството

Отне им време и подготовка, но Живко и Дора се српавиха блестящо накрая. Или поне така изглеждаше в началото. Няколко седмици скърцаха със зъби и постоянно си намираха поводи да се качат до тавана да надзърнат какво прави Адриан. Редовно го викаха за вечеря, и дори обед, ако не беше на училище, а общото хранене на маса се бе разпаднало като семеен навик още преди 5 години. Отговорът на момчето си оставаше, въпреки упорството им, все същия- НЕ! Освен това, че горе беше малко запуснато, нямаше в каво друго да го обвинят. Даже за таванско помещение си беше приказно спретнато. Четири седмици родителите агонизираха пред това предизвикателство, но решението ги осени някак случайно, когато Дора чистеше и ядно подметна на леглото снимка в рамка на цялото семейство. Ето, виж, тази идея си струваше!
- Адриане, ела малко долу да поговорим!
- Не бъди толкова официален, и тук става за разговори.
- Ела горе, бе говедо, като ти казвам!
- Ох, или говори или ме остави на мира!
- Аз ще ти...Добре, чуй, баба ти много често е започнала да вдига кръвното и не е наред...
- Тя никога не е била наред,- изсумтя той.
- Какво каза?
- Питам на гости ли ще ни идва?
- Да, но не точно НИ.
- Повтори?!

Признавам си, хората имаха скапани аргументи за решението си, но то бе взето и успешно наложено. Все пак таванът все още юридически беше техен. За моят приятел започна нова епоха, или по- скоро сякаш се върна стара. Не бе живял с баба си от детство и рядко я беше посещавал през годините. Ама да ви кажа, разбирам го.
Жената пристигна в сряда като мрачен отломък упорито отказващ да си замине, обвит в цинична атмосфера. Изкачи стълбите към тавана без дори да мине да поздрави родителите, влезе в помещението и дръпна от догарящата си цигара. Избълва гъст облак дим и хвърли фаса на земята без дори да го затрие с крак, изсекна се в платнената си носна кърпичка, сгъна я и я напъха в ръкава на дрехата си. Адриан гледаше вцепенен със страх и погнуса надничащи през лъската повърхност на очите му.
- Здравей, сополанко. Май ще се гледаме дълго време.

#3

не е от омраза
не е от любов
забрави за тия чувства
грабни по- шарена палитра
мен ме смаза
кратък послеслов
нищо не предвкусва
уж била ми много хитра
но той каза
с глас орлов
"нещо има да се скъсва"
и зашептя езическа молитва

Нещо може би в рими

Под моста, до колата
ръждясала, зарязана в калта
с години престояла
броя на ум дъната
на бутилките погълнали прахта
с времето надебеляла.

Опитвам се да мисля,
но светът се стапя под носа ми
няма как да се почистя
целия в петна от мръсотиите
лепнати от кофите и от устите
на онези- хората, добрите.

Почтените и винаги измити,
облечени и винаги са сити.
Лъскавите носове държат си в небесата,
и с носа си те за мен ще съдят
дали имам равно право с тях да лазя по земята
или ще е по- добре да ме пропъдят.

Под моста, до колата
мислено прерязвам им наред гърлата
ръждясал, сам в калта
чакам мъртво светлината
да затанцуват в блясък пак стъклата
от на бутилките дъната

Най- добрата ми компания
етанолови съединения в нощта
пропили са ме злоухания
и гризат ми нервно съвестта

Светлината все се бави.
Плюя недоволен във прахта
и проклинам всички баби
насадили от морал страха
с демоните си за плашила.
Махвам гневно със ръка
и захвърлям настрана
поредната бутилка вярна
и я превръщам на стъкла.
Удрям с юмрук по колата
и обирам нейната ръжда,
после падам тежко на земята
предаден от замотаната си глава.
Заспивам огорчен сред слюнка
да дочакам полумъртъв сутринта.

#

Аз съм гола. Нямам нищо освен простите си нужди облечени в сложни дрехи.
В спокойствието на нощта душата ми излита, защото съм човек като суха клонка, не човек като птичка. Какво ти искаш и какво аз искам понякога се губи под наложената воля, и това дори не трябва да го приемаш, то просто ти се случва.
Свободата ти е илюзия. Ако си я добил в някакви граници, ти сам ще я пожертваш.
Бъди сам и бъди свободен.
Искам да видя как ще се наслаждаваш на живота тогава.

Поредно

- Как ти звучи тази история? Като ми я разказа и просто ме разби! Не мога да повярвам, че е истина!
- Колкото и въображение да вложи човек в някаква история, света винаги се е показвал като много по- талантлив разказвач. Никоя измислица не е толкова вълнуваща и вълшебна, колкото наистина станалото в живота, няма по- голям магьосник и по-мъдър сладкодумец от него. Ако си му симпатичен, той сам ще ти предложи най- невероятните и приказни сюжети за твоят роман.
- Но добре де...никаква роля ли нямаме хората?
- Ние само обвиваме подаръка в подходяща хартия и слагаме ефектна панделка на подходящото място, което и без това животът е посочил. Но знаеш ли...понякога дори с това не се справяме. Въпреки това, всички истории на живота са безсмислени без нас. Няма никаква полза от тях без хората.

Свободна мисъл- Къде съм?

По средата на нищото съм- някъде на пътя между забравеното детство и на километри от табелата "самостоятелен живот".
И съм пълна с нужди, които не си позволявам да усетя, защото те пречат.
Нуждите смущават постоянната ти скорост на движение, но могат да са толкова полезни.
Искам споделеност, защото прекалено много свикнах да съм "сам" в безброй отношения, до толкова, че изпадах в психози от самотата, от липсата й, от неспособността си да се откъсна от нея и желанието и умението си да приема другите. Като редица по- слаби и по- силни алергични реакции от черното, после от бялото, после дори и от сивото. Алергията е самоунищожение с малко външна подкрепа.
Искам. Но само тази дума няма да ме докара доникъде. А докъде мога да стигна сама...отговорът е на върха на езика ми, по краищата на миглите ми и в ръцете ми, в спиралата на всяка къдрица.
Нужно ми е да се раздавам, да съм приета, да съм вдъхновена.
Бърках като си мислех, че се губя между редовете, цветовете, чертите, щрихите- там винаги съм се намирала, отдалечавала съм се понякога да се видя по- добре и да огледам света и всичко това е било част от мен по някакъв начин. Част от моя свят.
Моята саможивост, моята самодостатъчност са само средства за оцеляване. Без хора ще загина- те ме карат да тик-такам, те ме интригуват.
Благодаря на живота за снощната вечер.
Благодаря на тримата в черно за кукленото представление.
Разбрах, че съм се запазила.

Семейството

Адриан вече от месец живееше на тавана и упорито отказваше да слезе обратно в апартамента на родителите си. Парадоксалното беше, че през първите две седмици ги виждаше по- често от преди, понеже постоянно се качваха при него на тавана да го плюят и хокат за какво ли не и след това да го увещават пак да се върне. Накрая видяха, че е безполезно и през зъби му пожелаха да тъне в прахта и мизерията горе и да не закача хладилника им. Второто беше последен спазъм на опитите да го принудят да се предаде, но момчето за пореден път не се трогна.
Таванът беше едно чудесно място, донякъде защото място де факто липсваше, но пък беше запълнено с любопитни стари вещи, не с хора. Там беше счупената му детска шейна, запазила малко късче от света, когато беше пълен повече с любов и смях, отколкото със свади. В един ъгъл имаше касетка с бутилки, отгоре с друга касетка с буркани, а до тях натрупани няколко стари стола. Всъщност, излишно е да казвам "стари", там нямаше нищо ново, освен самия Адриан. Паяжините бяха грамадни, паяците кръвожадни, а борбата с прахта можеше да продължи с месеци. Ордите от вехтории бяха изследователско и естетично предизвикателство. Приятелят ми запретна ръкави, но после реши направо да махне ризата си и се захвана да разчиства. За същите първи две седмици навън изхръчаха 3 чувала боклук, няколо ненужни касетки с парчета от разни вещи и почти всичко на тавана беше пренаредено. В края на 15тия ден беше официално- това вече беше бърлогата на Адриан.
В обитателите на "долната земя", както той ги наричаше, това породи силно безспокойство. Контрол и зависимост на "детето" трябваше да бъде остановена по някакъв начин. Докато главите им родят идея, животът на Адриан горе потече бурно.

Lost ( in terminology )

Lost never referred to geography in any way. When you get yourself lost in the mall it is because of your head mainly, not due to some evil architectural scheme of the building. If you have your head in the proper place you always find your way.
But what if you lose yourself in your thoughts, feelings, desires? You don't know where home is any more, you don't quite know who you want to be with and you just keep losing and losing- everything from your glasses to your loved ones.
Lost is a state of mind. Lost is a state of heart.

Тишина

гледам я в очите с твърдост
докато през кожата ми тя се впива в мен
самодостатъчна до пошлост
тишината обладава поредния ми мътен ден

не носи никакво успокоение
не ми навява и тъга
вони на мъртво примирение
с безликата съдба

Тишина това не е отсъствие
дори да изличава в ушите ти играта на звука
Тишината е присъствие
коварно стискащо до синьо тебе за врата

Не, нямам идея

За абсолютно нищо предполагам. Просто си седях на бара сам и чаках нещата да ми се случат. Случи ми се тя. Оттогава предпочитам вече да не чакам, а да действам и избирам сам.
За нея мога да кажа малко, въпросите изникнаха едва два дена по- късно със сутрешните новини. Най- силно ме впечатли кожата й- имаше естествен аромат на зреещи плодове и чистота. Цялата нощ нито очите й, нито движенията й издадоха нещо обезпокоително- не беше смутена, когато я закарах у дома ми, не се притесни да се съблече пред случаен непознат от бара. Действаше едва ли не с професионализъм, но не поиска пари. Началото на цялото преживяване започна просто банално.
- Здравей, имаш ли огънче?- и подаде напред тънка цигара.
- Заповядай. Да ти предложа и питие?
- Не,- отряза ме сухо и дръпна дълбоко от папироската. - Можеш ли да ми предложиш добър танц вместо това? Тук всички са като вързани, никак не е забавно.
- Май и аз съм от вързаните, някак не се отпускам.
- Значи на теб ти трябва още едно питие. Барман! Голям джин за господина!
След 5 минути този диктатор на токчета ме беше замъкнал на дансинга с големия джин в корема ми и поомекнали крака. Беше зашеметяваща- това тяло сякаш имаше нечовешки запас енергия и змийска гъвкавост. Усещаше се някакъв бяс в движенията й през половината време, отстрани изглеждаше сякаш е загубила ума си отдадена на някакъв ритуален вихър. И преди съм имал забивки за една нощ и немалко от тях са се клатили диво и бясно, но винаги по някакъв вулгарен или просто нескопосан начин. Тази тук имаше и грация и лудост в движенията си; някак не проумявах как успява да ги съчетае. В един момент се прилепи до гърдите ми, обви врата ми с ръце и помоли:
- Вдигни ме и ме завърти!
Изпълних го. Като докосна пак земята затанцува край мен сякаш повече с ръце изразявайки нещо, което сама най- добре разбираше, а аз само бледо долавях като чувство. Ритуали и ритуали- само това имаше в маниерите й. Хвана ме за кръста и ме натисна да се раздвижа, след това ръцете й минаха нагоре към раменете ми и ме инструктираха какво се изисква от тялото ми. Това покорство ме караше да съм малко по- несигурен и се върнах отново на бара в края на песента.
- Не мисля, че се представих. Габриела,- изстреля думите и подаде ръка.
- Приятно ми е, Габриела, аз съм Даниел.
- Внимавай, носът ти ще порасне много, ако говориш така всяка вечер.
- Какво?
- Имам интуиция за някои неща, но щом тази вечер си Даниел, така да бъде. Името е добро. Нека опитаме пак. Аз съм Лора, приятно ми е.
- Аз пък съм Крисчън. Като Крисчън Бейл.
- Хах, добър избор. Още един голям джин за доброто попадение! На екс!
За пръв път жена се опитваше да напие мен. Нямаше как да не я заобичам поне за тази вечер. Когато вече и двамата бяхме стигнали състоянието, в което се смеем на собствените си пияни мутри, тя ме издърпа навън и ме заби с гръб в стената и се долепи до мен с пошли мисли в главата.
- Отиваме у нас!- заявих уверено и набрах такси.
Останалите подробности ще ги пропусна, и без това са ми малко мътни, помня само колко много ми се виеше свят, не от алкохола, и изгубих съзнание в леглото си до нея в пълно доволство. Неизвестен брой часове по- късно се разсъних от някакво "щрак" като това на фотоапаратите. Премижах, но толкова слабо ме интересуваше какво става, че заспах на секундата.
Когато евентуално се събудих открих, че е следобед. Това обаче беше едва третото ми откритие за деня. Първо осъзнах, че могат да ме болят повече части на тялото, отколкото съм предполагал, че притежавам. Второто беше, че дамата ми за нощта си е тръгнала. Никой от тези първи три факта не ме впечатли особено. Случвало се е и преди. Виж откритие #4 обаче разби класациите ми до момента- когато влязох в банята си, все още чисто гол, да измия зъбите си, намерих на гърдите си четлив надпис "Габриела Доумс- запомни това име, лъжльо". Щях да го запомня, най- малкото, защото щях да го гледам в банята още няколко дена- беше ме надписала с маркер. Маркер, по дяволите! Защо не с червило, като мистериозните дами от филмите и романите? Всъщност, снощи тя не носеше червило.
Два дена по- късно още се опитвах да забравя проклетото име и да изчегъркам противния надпис, чувствах се като използвано и маркирано говедо. Пиех мрачно кафето си и отворих сутрешния вестник, както обикновено, отзад-напред. Лист по лист се изнизваха през пръстите ми, не намирах нищо особено интригуващо, а по- любопитното сканирах набързо. Когато..."Габриела Доумс намерена мъртва в дома си- предполагаемо самоубийство". Светът изведнъж някак просто изчезна.

Андроген

Той е мъж досущ като жена
той обича ли обича ли обича
никого напълно не обича
Той е тя и никога не е сама

теория на хаоса и белите дупки в логиката

Драги хора, нека си погоровим първо за логиката, и чрез нея ще опрем до хаоса. За тези, които плюят на всичко безразборно класифицирано като "свръхестествено" спрете да четете след точката.
Добре е, когато искаме да се справим с нещо по-сложно и тревожно за нашия мозък, да му хванем единия край и да го нагънем прилежно до другия. Щом един път наредим всичо и го приведем в смилаема форма, светът става едно по- добро място, нали? Логиката и аналитичните процеси свързани с нея са именно това- разбиване до смилаеми части, обяснение на мотивите, действията, следствията. Страшното и необяснимото вече ни е познато. Това е напредък, това е добро. Има обаче няколко проблема: първо, човешката логика има много бели дупки и за мен е безкрайно ограничена от моделите ни на мислене; второ, има няколко еднакво логични варианта за отговор на повечето/ всички проблеми, кой да изберем? Да изчисляваме проценти по странна и сложна формула на вероятностите ли? Още повече, светът и вселената са безмерно по- широки от това, което възприятията и умът ни ни позвляват да осъзнаем и на което основаваме логиката си. Ние дори не сме навлезли добре в собствената си физика и психика, за да величаем логиката, но за момента тя е незаменима в арсенала ни за борба с живота. НО моля, не отричайте всичо, което не може лесно и ловко да мине под ножа на "неуборимата" ви логика! Тя не е единствен меродавен и универсален метод за опознаване на света. Дори да е, това не е логиката, с която ние си служим, тя е непълна и подлъгваща. Ние самите сме я направили такава за себе си. Необятността на хаоса във вселената предполага безброй мнообразни и абсолютно различни по естество явления, което убива универсалния метод, освен ако той не е крайно неконкретен (което вече не е метод, а по- скоро съвет за действие). Ето ни вече при хаоса. Има ли тук някой, който смята, че вече сме го подминали и всичко е много уредено и смилено? Грешка, грешка, грешка- намирането на схеми и модели не елиминира хаоса, те са само част от него.

Усещам, че е време да спра и замълча. Дори да е непълно, нека има малко мистерия за умовете.

До писане

готов за цинизъм

Плюеш, триеш зъби и сумтиш
вървиш крив по улиците криви
и нещастията по света броиш
дните ти са неизбежно сиви
цялата си мъка скрил си
под цинична грозна маска
мръсни мисли присвоил си
сърцето пазиш с каска
Дали имаш уважение?
Не, но щедро даваш унижение.
Казвам "обич" и се смееш
А иронията смее се над теб
от самия себе си проклет


Ако аз погледна към света
аз вижам жизнедаващото слънце
А ти ще видиш и най- мъничкото
черно, гнило зрънце
Винаги готов за цинична подигравка
Щипеш мислите ми като озлобена мравка
Съвсем мъничка и тъпа
ненужна си ми, затова ще те настъпя

редове и рими

Почти ми става жал,
почти ми става тъжно,
от твоята печал,
живееща на тъмно
в смачканите ти гърди
моля нещо измисли
и коренно се промени
или цялостно се премахни
със смъртния си песимизъм
с кривата си черна призма
на вулгарния си реализъм
направи една душевна клизма
прочисти си дробовете от катрана
забрави образите от екрана
спри да мрънкаш, направи промяна
провокирай ме да стана
и на улицата смело да изляза
не като муха на тор да лазя
злобата в боклука изхвърли
или по-добре веднага се гръмни
не понасям киселите ти очи
обичам счупените ти мечти
но теб ще пръсна на парчета,
ако не се научи да мълчи
устата ти проклета

Кафе вместо закуска

Сутрин ставам с чаша за кафе
пълна с тъмен аромат.
Препичам си филия и варя яйце,
помахвам на притихналия свят.

Кротко сутрин слушам го как диша,
още сънен, чист и пълен с хлад.
Зиме пременен със скреж и киша,
а през лято предвещаващ ад.

Улиците сутрин са спокоен дом,
това пълно слънце мене чака.
Смея му се от студения балкон-
аз съм неговата бяла сврака.

Всеки ден ще давам по усмивка,
гладен, но доволен от ефекта
на кафето тихо пито за закуска;
кръвното си е за моя сметка.

Но по обед вече свършено е с мен,
магията на утрото ще е умряла.
Ще чакам чудото на утрешния ден,
с усмивка от работата изветряла.

из пътя

Човечеството стига от първичния морал и практичност до дълбоката проникновеност, за да се отдаде на посредствения авангардизъм плод на кой знае какво мисловно изкривяване
Самият живот изглежда така, че съвършените безсмислици имат добра стойност на пазара, защото умът ни избърза нанякъде, а на останалото ни тяло му е малко трудно да го достигне.
Започнете четенето си от басните на Езоп и завършете с някаква модерна литература, или друг вид изкуство съвсем ново за времето ни. Минете същевременно през някои мъдри класически човека като Мопасан, Ромейн Роланд и Ъруйн Шоу. Ако ви се струва, че човечеството тъпче в кръг, нека ви разбия вярванията. Това не е кръг, това е спирала, но в нашата прекрасна Вселена е трудно да определиш дали спиралата е нагоре или надолу. Все пак важното е, че развитие има и то е циклично и предизвикано, нищо не се появява просто ей така от нищото.
Първичната мъдрост стана недостатъчна с развитието на обществото и законите му. Моралът се обогати и разшири (или стесни на места според нуждите) и целият напредък- икономически, физически, психически рефлектира в културата. Последва възхваляването на Бог, а след него възхвалата на Човека (Средновековие ; Ренесанс) и всичките световни промени се усетиха в правата на човека, във фреските по църквите и другите забележителни здания, по рисунките и театралните постановки. Поставено на критика и съмнение, всичко по ренесансово време е имало прекалено патетичен може би, но благороден и прекрасно егоцентричен смисъл.
Просвещението даде отново нови идеи, защото човекът вече беше доказал пред себеподобните си колко е разочароващ и погледите на надеждата се обърнаха към нещо на вид стабилно- науката. Тя обаче менеше мнението си за нещата с годините, пък и след време омръзна. Все пак мъдростта и логиката й са неоспорими.
Следват бесни години на експресионизъм, търсения в изобразителното и музикалното изкуство и чудовищна динамика на развитието. Сменянето на стилове и моди, паралелната им поява и борба в съжителството поставиха много въпроси, като първият е...как всъщност достигнахме това темпо или само на мен така ми се струва? Следващият е как мога да го оценя по съдържание? Втората задача ми се струва по- трудна, тъй като нивото на баналност в наши дни е критично високо. Баналността обаче, като всяка субектива се определя от настроението и възгледите ни в момента. С други думи в определени ситуации сме склонни да и простим, че я има. А как вдигнахме темпото? С бясна индустриализация- изядохме повече земя, родихме повече деца и от 3 милиарда преди 48 години днес сме малко над 6,684 милиарда? Умножили сме се по 2,228! Не сме ли умни да направим такава нестандартна демографска сметка? Съответно във всеки бизнес днес има много повече печалба от преди дори като добавим инфлацията към уравнението. Културата и изкуството винаги са се купували, но съвременните тенденции към липса на съдържание в горните две може да стресне дори мъртъв демагог. Ако поп-арт-а е забавен и предава някакво съобщение в края на краищата, то това, което ви казват авангардът и модернизмът е, че всичко сме видели и от всичко ни е писнало, а новото не ни се струва толкова бляскаво, колкото ни се иска. Погледнете и литературата- в някои сфери се върнахме към детските приказки, но вече пораснали и с много по-богато и поучително въображение. Фентъзито помете света, довеждайти rpg-та и LARP- ове със себе си, а чик-лит-а и криминалетата станаха първото нещо, което можете да видите на нощния ни шкаф. Книги като " 100 съвета как да се издигнеш в офиса" или " 69 начина да го съблазниш на първа среща" се нещо обичайно като кафето сутринта и малките им хитрини понякога са полезни, но в голямата си част не впечатляват особено. Проникновението ни се сведе до посредствени съвети и цинично/саркастично остроумничене. И това ни харесва. Естествено, утеха е, утехата ни харесва през повечето време.
По пътя минахме през много. Загубихме и спечелихме. Отхвърлихме част от старото, друга част все още обичаме. Сега най- вълнуващият въпрос е какво ни очаква в бъдеще? По- остро отрицание или, напротив, по- бясно самозадоволяване на капризите?

:това беше свободно течаща мисъл, благодаря за вниманието и чакайте ново включване:

Песен за Хъмпти Дъмпти

Хъмпти Дъмпти е яйце,
но е негоден за омлет.
Хъмпти е като дете,
много трудно му е да чете
по лицата лошите ви мисли
грозни като възпалени кисти

Хъмпти е проклет
да е чист като сълза
в свят пълен с петна.

Но може той да е спокоен
за калциевата си черупка.
Бутнат от човека недостоен
няма да го погребат в дупка.

Парче грижливо по парче
от земята ще възстановят
тялото му на яйце-момче
с лепило ще го залепят
отвътре вече малко кух,

защото счупеното няма пак да бъде цяло

лозунги & реклами

Use our new product LOVE! But be informed it is available for limited time only!


Водка! Избери главоболието пред реалността!


Внимание! При проължителна употреба на продукта се наблюдават нежелани странични ефекти като привързаност, чувство за отговорност, а в по- тежки случаи дори любов!


Искате съвършен живот? Желаете да се развивате като личност? Стремите се да вървите нагоре? Елате в АА (абсолютните алкохолици)! Ние ще ви разубедим!
(мда, шегувам се с Анонимните Алкохолици, хоу-хоу-хоу)

аз < / > ти

обичам
себе си обичам
вечно гледам теб
масления ти портрет
преди години нарисуван
сред чувствата за смет
запомнил в щрих куплет
колко аз обичам
повече от себе си
обичам теб

itsy-bitsy

If you're pretty enough, we can overlook consistency.


Girl, they love you for your charm. Your charm comes from attitude and beauty.
So? Tell me cosmetics and self-esteem brushing are lame.



Sally hides behind the Moon
giggling secretly at you
She sees you like a funny toon
though you offer nothing new
Living in an opted style
Loving by a pre-set code
You get added as a single file
Opened on a scheduled mode

What can Sally do but laugh?
She laughs on your behalf
Your misery's disclosed
She knows your life is posed


His greatest contribution to music is he quit it

Пост- филмно 2

Седя и си пълня главата с глупости...
и така цял живот?
И така цял живот ли трябва да правя?
Глупости...
от люлката до гроба


Аз обичам да разсмивам хората.
Днес колко човека ще повярват на това?

Смях в залата

- Ха-ха-ха-ха!
- Господине! Моля Ви! Това не е комедия! Дръжте се прилично!
- ХА- ХА- ХА- ХА!
- Ей! Вие там! Млъкнете, по дяволите! Гледаме постановката!
- ХА- ХА- ХА- ХА- ХА!
(няколко гласа)
- ПРЕСТАНЕТЕ ВЕЧЕ!
- Обиждате моноспектакъла на актьора!
- О-о-о, опази! Нямам намерение да го обиждам!
- Тогава не се смейте! Дори не е комедиен моноспектакъл!
- Но играе толкова добре! Смешно е!
- Кое му е смешното? Човека води любовен монолог!
- Но в това си симулиране е много по- истински от всички други влюбени, които досега съм чул да признават един на друг любовта си! Това му е смешното! Това му е жалкото!
Залата замлъкнала. Господинът излязъл.

Случайни думи

Безсилието не е силната ми страна.

Имам ли още нещо да кажа?
(добре е да си го задаваме като въпрос от време на време)

Всеки знае, че ти си луда, защото можеш да живееш сама.
(сред тишина?)

Безценна е, защото не я цениш...дори когато я изгубиш.

Ти си мислиш...аз пък не! И да ти призная, май така съм по-добре!

Не, вече ти казах, не обичам хора. Обичам бира.

Secret sentence/ гатанка

It's what you never seem to dream of and of which I never talk.



What is it?

Аплодисменти за...

1) Маргаритка!
2) щастливо влюбените! Останете такива :)
3) великите баснописци

Някога един човек загубил друг.
На никой не му пукало.

Някога двама души се обичали.
Сега един има проблем с целия свят.

Преди час Мила танцуваше.
Сега е в кома блъсната от кола.

За Деница небето беше сиво.
Сега целият свят е свит в малка маргаритка в дясната й ръка.

Денис имал дъщеря.
Сега има две.

Дарий е щастлив.
С нея още повече.

На кого ли му пука?

Но и на тях не ги интересува чуждото мнение.

Малък хаос от малка дрямка

Кажи ми накъде си тръгнал? Защо се луташ и какво търсиш? Само си мислиш, че имаш отговорите на тези въпроси. Само така се заблуждаваш, защото верният отговор може би малко те плаши. Малко ли казах?...
Наташа разтвори леко пръсти и погледна през тях нагоре към бледожълтия таван. Бум-бум-бум бумтеше главата й, толкова силно, че сякаш очните й кълба искаха да изскочат. Боядисаната плоскост над нея се наклони рязко надясно, после се залюля в обратната посока и пак надясно, докато накрая се фиксира в нещо като идеалната си среда. Таша продължаваше да се държи за главата, все щеше да я загуби сред вълнението на въртящия се таван. Светът още не се беше изчистил от слузта на дрямката за нея. Попремига няколко пъти и щом картината се изясни последна часовника си. Всъщност винаги първо поглеждаше кафявата кожена каишка, но това няма значение, особено щом си спал 2 часа като Наташа. Щрак- щрак, щрак- щрак нашепваше вентилаторът, а тя си мислеше, че е съквартирантката й! Затова се беше събудила по начало. "Ъгх" се итръгна от дробовете й като досадно разочарована въздишка и тя обърна тялото си на другата страна. Топлият задушлив въздух сякаш се беше скупчил всичкия около нея и натискаше главата й. Не искаше нито да става, нито да спи, нито да диша, но преди всичко не искаше да мисли, да има каквото и да е съзнание. Инертността я беше оковала с погрешното впечатление, че е напълно безполезна като същество на тази вселена. Като всички останали Наташа не знаеше за какво живее, но сега това й се струваше особено болезнен проблем. Мразеше се за това, че е будна и въпреки всичко се излежава, вместо да работи или... или да прави нещо, каквото и да е! Трябваше й нещо, което да я накара да живне и тя нещастна и уморена наостряше уши и обоняние, пооглеждаше стаята за предмет, който да разбуди интереса й. След осмата поредна въздишка пак се обърна към стената огорчена и точно в този момент спасението дойде под формата на приглушена мелодия. Китари и мрак, синтезатори, но съвсем леки и естествено барабани, но определено доминираща сол- китара. Сещаш ли се как реагира някое диво животинче като надуши храна? Така с интерес се ококори и светна Наташа- преди всичко защото беше слушала песента наскоро и беше все още на тази вълна. Сама се учуди, че успя да я познае по изцяло инструменталната част. Вътрешно трепна при първите акорди, които съзнателно долови и се напъна за името. Сбърчи чело и затропа с ръка по чаршафа.
- Е-е-е!
Или в превод "Хайде де, сети се! Знаеш я!" И текста изплува ред след ред " Ill do anything... Ill do anything... to make you come". Още с главоболие и непълно присъствие на духа Наташа скокна от леглото като пружина и навлече първата смачкана тениска, която хвана от куфара, нахлузи чораши и кецове, затръшна вратата зад гърба си и врътна ключа не повече от минута след това, цялото й контене за излизане се състоя в разрошването с ръка на косата й. Но повече не й беше и необходимо, тя беше от щастливките, които винаги изглеждат след сън така сякаш не са заспивали- лицето й изглеждаше съвършено свежо и отпочинало, макар да не беше.
Стъпало, стъпало, стъпало- занизаха се скоростно под крачката й, а момичето забило поглед в обувките си сякаш не участваше в сцената на собственото си слизане по етажите. Тези крака в кецове изглеждаха като на малко дете, струваха й се някак чужди. Стъпало, стъпало, стъпало и ето още един етаж по-близо до улицата. Стълбищата сменяха цвета си с преминаването надолу по сградата.
Светлината й зашлеви шамар щом рязко разтвори докрай входната врата и се хвърли на улицата. Затича се надолу, макар че нямаше защо. За кого да тича? Какво изпуска?
- Това не е ли Натя?
- О, тя е! Надали някой друг бяга с такъв устрем!
- Хъх, чудя се какво я е прихванало. Някога момичето беше нормално. Видя ли й лицето? Ще кажеш, че някой я гони!
- Е, може да бърза за някаква среща!
- Да хване такси! Мен ако питаш не е в ред напоследък и това е!- изкритикува безапелационно тази намръщена муцуна.
А Наташа препускаше по пътя ограничен от два реда дървета. Зеленината им се сливаше в бързината на свежа ограда от листак и стволове, обособяваща посоката и целта на момичешкия бяг. Все напред, все напред, все надолу.
Спря се на един кръстопът задъхана и улично куче с мърлява козина изплези весело език пред нея. Би рекъл, че се усмихва гадинката. Таша протегна ръка и разчорли сплъстената козина и песът изквича радостно и подскочи едва ли не да я гризне в игривостта си.
- Това е братовчедка ти, нали?
- Тя е, да. Пак се е заиграла с някакъв помиар. Пълно лапе!
- Винаги ли е била такава?
- Инфантилна ли?
- Нее, напоследък ми се вижда твърде отнесена, направо не върви по улиците, а се носи.
- Плава в някакви фантазии, аз не се и опитвам да говоря с нея. Съвсем се побърка след като Виктор изчезна.
- Аз си мисля, че точно сега трябва да говориш най-много с нея!
- Нека си надживее детските фантазии. Макар че като я гледам май няма много надежда да се оправи.
- С такива благородни братовчеди...
- Какво?
- Нищо, мили, нищо.
Бягай, момиче, бягай, на едно място доникъде няма да стигнеш. Този път дори не може да се каже, че тя гледаше нещо конкретно- всичко беше като изпрано с лоша белина- сивкаво и с особен неприятен мирис на препарати. Сега спря пред голяма сграда- кино ли е? Е, Наташа, ако сама не знаеш къде си как мога да ти помогна аз? Какво е наистина? Университет, компания, градски съвет?
Тя крачи из коридорите на някой от по-високите етажи, но кой точно й е неизвестно. Има само усещане за това, твърдо вътрешно убеждение. Защо все нищо не знае и това не я притеснява? Ще си кажеш, че за нея е естествено състояние. В крайна сметка, да, Таша действително не се тревожеше толкова за собственото си положение. Не знае къде се намира, как да стигне до определено място? Не е проблем, все някак ще открие начин да се справи. Тя наистина намираше. Чудно създанийце, като повечето хора, доста противоречиво на моменти.
Наташа, Наташа, която от почти нищо не се трогва, а плаче понякога без причина. СЪщата тя се разхожда с неразбиращо любопитство и гледа снимки по стените на коридора на непознатата сграда. Запечатаните образи бяха от личната й колекция на фотографии на любими хора. Малки късчета събрани от пътувания във влака, екскурзии, морета, празници или просто случайни събирания за вечерна или следобедна разходка. Тук запазена преходна усмивка, там миг на бурен смях или просто лежерното патрулиране по някоя улица, без дори да се опитваш да си придаваш важността на човек с работа и предназначение. Естествено всичко доокрасено от павирани улици, зелена стара тапицерия на влак, изпрано небе с облаци или просто повече слънчева светлина. Друго за идилия не ти е нужно. Отново безпредметно се зачуди, някак глухо, защо снимките се намират там. Сигурно те я водеха нанякъде. Да, правилно! Към една аула, пълна с познати лица, бегли познати, сравнително близки познати, някои от хората на снимките и в общата глъчка на този народ Таша се чувстваше чужда на всичко, като призрак на голям маскен бал, само че гостите тук носеха невидими маски. Случвало ти се е, убедена съм, и познаваш ужаса на това, да се усетиш чужд сред собствените си близки. Напрежението и тревогата в момичето нарастваха в геометрична прогресия и желанието й да бяга, да бяга до припадък се възроди по- мощно и неумолимо от всякога. Усещаше се слаба и трепереща и постоянно въртеше глава.
- Ташке! Как си? Кой те покани тук? Ха-ха, човек не би те очаквал да се появиш на нещо толкова "светско"!
- А? Да, да, предполагам, извинявай, май все пак съм се объркала. Какво да ти кажа? Забавлявайте се, не съм ви нужна.
- Добре казано, Таше, хайде, лека вечер, забавлявай се и ти!- извика след нея неизвестната мъжка сянка при излизането й.
Тя, залитайки, се смъкна по редовете стълби и ускори ход по паважа. Краката й тежаха и се ядоса и отчая едновременно. В сърцето й зейна за съвсем кратко болезнена кухина, която след секунда се изпълни с нещи неопределено и парливо. Толкова пареше, че тя изплака и стисна очи, залитна надясно и се опря в някаква стена. Почти нищо не виждаше, но пое дъх и замига. За нея момичетата имаха право на всичките сълзи на света, но всички момичета освен тя самата. Умопомрачена затича надолу към Концертната зала. Всъщност там много рядко имаше каквито и да е събития, сега всичко наоколо беше в строежи и на залата също бяха хвърлили око. Дори външно й личеше, че умира, цялата излющена и избледняла, с потъмнели прозорци и разкъсани плакати и драсканици със спрей. Съвсем бяха забравили нуждите на тази сграда. Към нея се беше устремила Наташа, това беше подходящият й пристан- жалък, нещастен и пренебрегван от всички. Забави крачка и се отпусна на стълбите пред един страничен вход. Очите й плуваха в непотекли сълзи, взряни в мъртвото небе и мръсния градски пейзаж. Виктор го няма. Тя съзнаваше, че светът не е свършил, но защо искаше именно това в момента? Наташа се запита кой е наоколо всъщност? Живееше изключително саможиво, но я болеше, че не среща и капка разбиране. Да не би всички тези познати по улицата да си мислят, че не ги забелязва? Че не познава по погледите им какво се върти в надутите им сериозни глави? Къде е Виктор? Къде са останалите невероятни хора, които познава? Някъде по пътя ли останаха? Да не си прекъснаха телефоните и смениха адресите? Всички бяха на километри в тази смазваща секунда, когато чувстваш колко си малък и колко непоносимо е да си отделен. Гърлото й гореше, а сълзите не потичаха, просто трябваше да се овладее. Усети близване под лакътя си. Същото улично куче я бе намерило и ближеше кожата й. То приседна до нея и се прозя съвсем небрежно. Таша се усмихна и го погали. Кой казваше "кучешки живот" сякаш е толкова лошо? Завори очи и видя руси коси. Отвори очи, но образ след образ продължаваха да нахлуват неканени, но желани в ума й. Спомени с приятели и искрен смях, трептенията на който прогониха сивотата. Какво си беше въобразила преди секунда? Глупости! В крайна сметка, целият живот е всъщност въображението ти. Тя се изправи, изтърси прахта от панталоните си и подвикна на кучето да я последва.
- Време е да си отиваме у дома.

Пост-филмно

Колко самотен може да бъдеш?
Колко точно наистина?
Осъзнах, колко малко са наистина хората опознали живота- тези, които знаят какво да правят за себе си, какво да правят за теб и как то да е възможно най-доброто.
Тези, които те карат да чувстваш, че не си сам.
Зная, че съм късметлийка- попаднала съм на малката част от народа, който са с няколко идеи по-прекрасни от повечето. Дали са по-интересни, по-забавни, по-мили или по- чисти по душа, колкото и клиширано да звучи, всеки един от тях значи толкова за мен, колкото ...дори няма с какво да го сравня, няма друго нещо толкова голямо, което да мога да си представя.
Не са ми нужни най-великите хора. Нужни са ми само тези, които обичам.

Пример за...

не съм сигурна дали това е драма, мелодрама, безвкусица или може да мине и за трите


"Обожавам болката, която ми причиняваш. Тя остана единствената връзка между мен и теб, утехата ми в мрака преди да заспя, константата, на която се опирам в празното ми ежедневие. Нарани ме пак, за да се чувствам някак странно закачена към живота, който спрях да живея преди години. Приюти ме, нахрани ме, после ме отхвърли и ме дръж на огризки месеци наред. Появявай се като случаен отблясък в дните ми, за да ме пронижеш или задушиш, защото само тогава нещо в мен трепва. Да, обичам болката. Като всеки малък човек се научих да обичам и малкото, което имам."

Частичка

She is an angel, but foolish Man always loved the Devil better.

Семейството VII

- Изскочи през прозорецаааа!
- Здравей, скъпа. Сготви ли?
- Живко, сериозна съм! Побърканият ти син скочи от прозореца на стаята си!!!
- Скъпа, странно е, че когато е побъркан и лош, винаги е само и единствено мой.
- Съсредоточи се върху проблема! Полетя самоволно от етажа надолу, докато му се карах за двойка по география!
- Ето виж, значи не е луд! Ако беше скочил без причина щях наистина да се разтревожа.
- Добре, моля те обясни ми какво съм ти направила аз?
- Каза "да" преди 25 години.
Последваха секунди мълчание пълни със злокобни предвещания за повече сол и слюнка в супата на благоверния тази вечер, или може би дори слабително прахче. Дора си имаше своите детински начини да отмъсти и възпита едновременно.
- Ще се разбера с него като се прибере, мила, нямай грижа, аз ще оправя всичко. Извинявай. Сега няма смисъл да му звъним или търсим. Ще почакаме.
Така той се размина само с повече сол. След половин час се прибра у дома си и реши да се подготви за лекция. Този ритуал изискваше определени ритуални предмети като вилици, ножове, голяма салатиера, купичка за лед, щипки и чаши и естествено алкохол към зеленчуците за жертвената салата.
Стъпките небрежно го водеха към поставения капан. В мрака на нощта и лекия повей на вятъра лошото настроение и тревожните мисли отлитаха по-бързо. Вече изкачваше стълбите, лампата на коридора беше отказала да се запали и крачеше в тъмнина. Вратата, необичайно, беше заключена. Адриан пъхна ключа и завъртя два пъти. Антрето също го посрещна с упорита липса на светлина. През миниатюрния процеп се процеждаха лъчи и мантрични нашепвания. Наивно той просто отвори вратата. Светлината нахлу и го заслепи. Премигна, в очите му проблясна лъскавия метал на острието на ножа в женска ръка, чу се писък, светлината угасна.
- Маму стара на енергото! Спря точно като пуснах филма!- изпсува спонтанно бащата.
Хората от енергото, явно стреснати, пуснаха отново електричеството. Лампата светна пак и Дора хвана ножа...за хляб и започна да реже. Адриан се огледа добре, дали вижда правилно- всичко си беше на мястото, алкохолът беше разлят, изпит и пак разлят по чашите. Къде му е конското тогава?
- Седни! Искам да ти кажа няколко думи.
Ахааа! Ето къде било конското! Сега следваха нескончаемите поучения и заплахи, повторени безпаметно по няколко пъти в типичния за Живко стил "изкуфял цар".
- Гледай мен, не блей в телевизора! Какво си говорил на майка си днес?
- Да го повторя ли?
- Не се прави на интересен! Имаш двойка по география вероятно по същата причина!
- Така е, учителката не търпи някой да е по-интересен от нея.
- Виж това ще го уточняваме друг път. Първо ти трябва да разбереш с кой как да се държиш. Ние сме ти родители, майка ти така като я гледаш колко е слабичка, работи по 8 часа на ден за твое удобство, не за свое, за да имаш ти храна. Готви ли ти? Готви ти. Пере ли ти? Пере ти!
Тук Адриан блокира завъртайки се в мислена дефанзива. " Готви ми, така е, обикновено неща, които мразя да ям. Пере ми- да, обикновено после дрехите ми имат различен цвят или са смалени или са на мравчици."
- И освен това ние сме ти родители, ако мислиш, че ние нямаме отговорност към теб и не трябва да ни пука, чудесно, знаеш ли колко по-лесно ще ми бъде! Няма да ти давам от утре никакви пари за нищо, няма да те питам за училище, няма да те закачам. Ти се обличай и си готви и си пери. Всъщност, прави каквото желаеш. Ако все пак ти трябват пари, добре, кажи, знаеш, че никога няма да ти откажа. Но хайде стегни се, умно момче си, как 2 по география и как ще скачаш като дивак през прозорците! И то вече втори път го правиш!
Минута пета, главоболието започна да пулсира.
- Кажи ми, недоволен ли си от нещо? Ти имам чувството, че най-добре се държиш след един хубав пердах!
Тук Адриан почна да позеленява и ако скоро баща му не отбиеше на друга тема имаше сериозна заплаха момчето да премине на фотосинтеза.
- Като ти опъна шамарите и ще влезеш в пътя веднага, но нужно ли е само така да се разправяме?
- Не, не е нужно изобщо да се разправяме.
- ТАКА ЛИ?! А, така мислиш. Хайде обясни ми, някой ден като си имаш един мърсолко, който скача от прозорци и не може да си затвори устата от глупости какво ще го правиш, а? Ще го счупиш от бой, това ще го правиш!
" Трогателно първичен" си помисли с презрение синът. Добре, високомерно е, но какво предизвиква като ответна реакция такова бащино отношение?
- Не трябва изобщо да ме караш да се чувствам като лайно по начало. Мисля, че оттам ще е хубаво да започнеш.
" По дяволите! Забравих! Не трябва да говоря!"
- И какво? Сигурно ще кажеш и да те похвалвам вместо това?
Мълчание. И главоболие. Адриан се изключи почти напълно от обстановката.
- Дрън-дрън- пари. Жмуци- фа-ла-ла отговорност за теб и смятам груди-хва-натата-пари-гор-хали от утре забранявам блаф-блаф-ум за голяма работа ще те сваля на земята като хатити-пум и тантарара-дудов-ти-до спра да те спонсорирам.
- Може ли да си отида в стаята вече?- попита равно с малко разсеян встрани поглед.
Живко беше почнал да се насища и сам на речта си, въпросът съвсем преряза умираща му муза.
- Добре, бягай.
" Ей, ама много му се отдават тия речи! Ще ми докара мозъчен тумор!"
"Ей, ама много ме бива в тия речи! Сигурен съм, че сега е така смачкан, та ще му държи влага поне две седмици!"
В крайна сметка никой не се разболя и никой не доби двуседмичен страх за поведението си.
На другия ден намериха бележка.
" Мамо, татко, отивам да живея на тавана. Не ми трябва спонсорство."
Тихата махала се разтресе секунди по-късно и сънените съседи наизскачаха по прозорците изплашени, че е избухнала бомба или е станала катастрофа на големи камиони. Стъклата още дрънчаха, когато трептенията намалиха силата си и преминаха в по-умерени крясъци.
- Ох, Живко нещо се е разкрещял. Спокойно, скъпа, дай да си пием кафето.

Любимият ми хаос

The girl who never had a problem with anything- she's a mess.

Открих наскоро поредната дефиниция на това какво е грешка: да танцуваш и подскачаш пъргаво...пред главния вход на дома за инвалиди.

Не знам с какво логиката помага на мъжете след като жените не й се подчиняват.

Цената на настроението скочи с 20%, очаква се масова стачка срещу живота.

- Увлечение.
- НЕ! Любов!
- Умопомрачение.
- НЕЕ! Любов!
- Гаден вид грип.
- ЛЮБОВ, ПО ДЯВОЛИТЕ!
- Ох, добре, ще го наречем любов, но ще ми купиш водка!

- Животът е като сироп.
- Знаеш, че мразя тези евтини констатации.
- Но е вярно!
- Вярно е също и че мразя сироп.

Някога за мен тя беше красива. Сега тя е същата, но вече е красива за някого другиго. За мен е като прекрасната картина на Моне на стената в спалнята ми- забелязвам я само от време на време. (И то предимно, когато съм в спалнята.)

Нямам идея за какво живея, но съвсем ясно желая да продължа да го правя.

sweet sweet love

иска ми се да имах думи
всъщност много по-добре е, че нямам



it's a good thing I have a bunch of alter egos to cheer me up.

Enlightened

I used to wonder how they do it.

Now I know why they seem so careless.

Only real people have problems.
The rest is all pretend games.

Семейството VI

Адриан си дръпна дълбоко и задържа лепкавия дим. Нямаше този навик, случваше му се може би за трети или пети път в живота, но някак самите обстоятелства направиха идеята примамлива. А и Лазо винаги беше готов да се отзове за малкия си братовчед. Каква семейна отдаденост, нали? Цялото семейство беше така- като отделно племе, група, хванати едни за други, крепящи се в живота. На Адриан чак му беше странно, понеже му изглеждаше повече като СИВ да кажем- те наистина си взаимопомагаха главно икономически, спазвайки някакви протоколи при смърт в семейството и толкова. Доста празна работа. Съвсем, съвсем празна. Все пак утешителната мисъл, че винаги има на кого да разчиташ до кончината си на тоя свят висеше като махало във въздуха- странно лъскава и чужда. Дръпна още веднъж, но прихна да се смее и се задави.
- Какво? Да не се сети нещо смешно?
- Човек! Пуша трева! Нужно ли е да се сещам за нещо? Ха-ха-ха-ха!
И Лазар избухна. Следващите тридесет минути се хилеха на гълъбите и се търкаляха по пейките безгрижно.
- Виж го, виж го тоя как се е надул! Ха-ха! Дай, дай една карфица да го пукна!
- На ти!,- и му подаде средния си пръст.
- Абе, момче!- и му перна един през главата.- Тия неща няма да ги показваш на батко си!
- Ха-ха-ха-ха!
Перна го пак малко по-сериозно.
- Ей, не ми се смей, малък!
- Ха-ха-ха! Виж се бе, джанка! Виж се! Къде мислиш ще свършиш?
- Богат на някое хубаво място!
Сграбчи с ръце Лазар за яката на ризата.
- Ха-ха-ха-ха! Боклук! И ти си боклук, и аз съм боклук, и всички сме боклуци!- изплю със злоба по-малкият. С едно бързо и силно движение на ръката вторият се освободи и даде метър разстояние между себе си и братовчед си. Оставаше и да се сбият точно в този момент!
- Пич, казвам ти, на никого стоката не му действа като на теб, или стават тъпи и зациклят, или се спукват да се хилят и на пръстите си дори, а теб те удря на мизантропия. И пак се усмихваш.
- Ха-ха-ха-ха-хаааа! Аз съм уникален! И ти си уникален, Лазо! Уникалния братовчед!- и го прегърна и потупа мъжката.
- Дро, казвам ти, има нещо в теб, което ме разбърква отвътре.
- Ех, лирик! Дърпай и мълчи!
- Хах, така ще говориш на някоя кучка!- и въпреки това здраво всмукна от догарящата трева.
А лицето на Адриан беше окрасено с крива усмивка- тържествуваща в злорадство, и въпреки това, горчива. Смехът му премина в тихо хихикане и след минута замря изцяло. Изпълни дробовете си този път с въздух и сякаш с тази една глътка атмосфера изхвърли всичко навън и се прочисти. Погелдът му се зарея.
- Лазо...
- Хах, кажи, приятел!,- той явно не се беше отърсил.
Приятелят ми все така гледаше съсредоточено напред, но сякаш посивя от сериозност и същевременно изглеждаше пълнокръвен и по-топъл от обикновено.
- Искам да се смеем така и след 50 години, но без тия треволяци. Искам те до мен; сещаш се за ония фрази- "от люлка до гроб"?
- Знаеш, че съм с теб, Дро, макар да сме много различни. Някаква сантименталност ли те обзе сега пък?
- Не, нищо. Просто се пази. Аз ще тръгвам.
- Честно, брат, на никой друг така странно не му действа стоката!
- Сигурно. До виждане.

Семейството V

- АДРИАНЕ!
- МАЙКО!
- АДРИАНЕ!
- МАЙКО!
Да, ще си кажете, "Какво по дяволите?" доста безсмислен разговор. Ситуацията е следната: Дора, сериозна и методична домакиня, открива контролната на сина си. Добре, нека признаем, че контролна е силно казано, беше си бял лист с име и голяма червена двойка.
- АДРИАНЕЕЕ!
- МАЙКОООО!
Първото е вик "появи се да си получиш конското", второто в превод "няма да се мръдна и не ми пука". Търпение тази жена нямаше, но когато инатът й се изчерпа на петия крясък тя се устреми към спалнята на момчето. Чул завихрянето на въздуха около полата на майка си и трещящите врати дали пък...неее, защо да си прави труда. Остана си легнал спокойно. ПРААС, явно вече беше стигнала последния коридор до стаята му, само още крачка...Проскърца вратата, но въпреки напъна се отвори процеп от една няколко пръста.
- Махни се!
- Легнал съм.
- С какво си залостил вратата?
- Не съм мърдал,- все така равен отговор.
Дора извъртя очи с мъка- огромен куп намачкани дрехи между вратата и близкостоящия гардероб я спираше.
- АДРИАНЕЕ!
- МАЙКОО!
Подигравката почваше да й идва в повече.
- Мърляч! Как 2 по география?!
- С много труд. Трябва да видиш последното ми есе по литература.
Жената изтръпна. Спомни си как я викаха преди година в гимназията заради съчинението му по английски. " Моят най-добър приятел се казва Рингъл и живее заедно с мен в главата ми. Рингъл прекарва повечето време в моята медула облонгата, но понякога се мести в някой сублоб. Той много обича да ми дава идеи като например да бутна учителката по математика надолу по стълбите." Доста грижи имаше с управа после заради тези изречения- математичката наистина беше паднала по стълбите преди месец. Без ничия помощ, уж...
- Господине, мисля, че трябва да си поговорим!- тонът беше определено по-нисък като децибели, но остър и неумолим като нож. Приятелят ми пак се загледа в тавана. Нечовек беше този Адриан, бога ми! Какви нерви!
- Слушаш ли ме?!- какъв абсурден въпрос! Явно НЕ!- ПОГЛЕДНИ МЕ!
Той се изтегна лениво като котка на припек. Разбираше родителите си, но не беше съгласен с тях. Също така му беше известно, че с навлизането си в живота те автоматично бяха решили, каквото и разкрепостено и свободно мислене да са имали преди, да отглеждат детето си по утвърдените канони и нямаше смисъл да им обяснява възгледите си и да спори с тях. По-ползотворни диалози бе водил с гардероба си при безсъние. След 5 минути обаче осъзна, че и игнорирането няма да помогне, дори яденето на майка му вече да загаряше. Възхитително упорстсво от нейна страна, всяка друга педантична домакиня би се пречупила при първите димни сигнали от кухнята. Време беше за нова тактика.
- Майко!- изведнъж скокна към нея той,- Кажи ми, моля те, искаше ли да абортираш?
- КАКВО?!- стъписа се тя, колкото от внезапното внимание, така и от въпроса.
- Хайде де, не се прави на ударена, мога да смятам до 9 от доста години вече. Знам, че си била в третия месец като сте се женили. Любопитмо ми е, искала ли си да се отървеш от мен? Да ме махнеш, унищожиш, изтръгнеш от себе си като паразит?
След толкова чувствен въпрос- да, вече искаше да го унищожи, но уви беше закъсняла с около 17 години. Лицето й се изкриви като при тежък фациалис и тя подви поли към кухнята като опарена.Въпреки това той не се почувства много добре, подразни се някак на всичко и излезе по познатия начин- през големия прозорец на спалнята си.
- Лазо? Имаш ли? Каквато да е, ако си свободен айде след 30 минути на автоморгата до индустриалната зона? Добре, там значи.

Урок по анализа

Наблюдавайте ме. На вас измежду всички хора съм дала тази възможност да надникнете към образа ми от друга страна, колкото реална, толкова и подвеждаща.
Следете ме, бройте, вниквайте, ако представлява интерес за вас.
Започнете с числата- забележете как растат с месеците. Миналата година по това време не съм написала и буквичка тук. Как си го обяснявате?
През 2007 имам 107 поста за цяла година. През 2008 имам повече само за първите непълни 6 месеца. На какво се дължи според вас?
Склонни ли сте да помислите върху мен и да отсеете настроенията ми, фазите, през които преминавам?
Аз си задавам много въпроси, както за хората около мен, така и за мен самата, но вас те може да не ви вълнуват. Четете само ако анализирането представлява интерес за вас.
Изкушавате ли се да съдите прибързано? Страдате ли от предразсъдъци? Мислите ли, че ме познавате и всичко е лесно за обясняване?
Така чрез мен може да разберете нещо и за себе си, неизбежно е, ако не си сляп, глух и тъп.
Имате ли предположения? Какво става с мен?
(да, това е предизвикателство към интелекта и приятелството ви)

Виждате ли модел, схема, повтарящи се теми и символи?
Куцам ли някъде?
Питам, не от жажда за внимание. Свикнала съм да съм на диета спрямо него. Задавам въпроси, защото съм любопитна да опознавам. Кой споделя страстта ми?
Отговорете ми където желаете, имате телефона, скайпа, myspace, last.fm дори и съобщения приемам навсякъде.

Преди да гушна букета

• да бъда DJ на поне едно парти (да му мислят посетителите)
• да участвам в истинско сбиване в клуб
  

Семейството IV

"Първите две изпих за главоболието.
Следващите две за стомаха. Да, знам, че всъщност не е добре за него.
После още три, защото се ядосах на мама.
Пет, за да отмъстя на несправедливие свят.
Още пет, защото огладнях.
Седем отгоре, тъй като вече ми се виеше свят.
Последните единайсет изпих заради всичко останало."
Това казала Владимира на Адриан като отишъл да я посети в болницата. Идеше му да я напсува, но му беше твърде мъчно и просто мълчеше. И до ден днешен не си обясних какво толкова хареса в това момиче, но може би смятам така, защото не беше мой тип. Аз ги харесвам по-кротки. Адриан не е от хората, които много споделят или показват особено вълнение, да си кажа правичката, но като се върна от тая болница плюеше огън и жупел по целия свят, влючително и по Владимира, но си личеше, че беше от грижа.

изявление

Господине, намерихте ада си между две горещи бедра. Вие сте жалък.

Погнусата

Не, това не е погнусата на Сартр, макар че и тя ме е обземала. Тук случаят и моментът падат в съвсем различна конкретика. И затова ви питам, случвало ли ви се е толкова да ви призлее, че да искате да изповръщате червата си? Всичките няколко метра нагъната, хлъзгава, покрита с лигавица тъкан? Просто, защото сте прочели нещо, видели нещо или някого и разни мисли са нахлули в главата ви, хванати за ръка с куп задушаващи, парещи чувства и предположения?
Може да прочетете "Тютюн", вероятно ще предизвика такава реакция у част от вас.
Добре, че ми минават бързо тези задушавания. Поне малко успявам да се щадя от загубени глупави терзания. За какво да се пеня?
Изобщо не се питаш за смисъла на живота. А за смисъла на хората.
Отговорите варират от "за забавление/разнообразие" през "за употреба на въглерода" до "нямам идея".

Ако светът е сцена?

Ако светът е сцена, искам да съм режисьора зад кулисите, който дърпа конците.

Ако светът е сцена, ние публиката ли сме или актьорите? Или може би трупата сама пляска на себе си?

Ако светът е сцена аз съм много слаб актьор.

Ако светът е сцена сигурно имам сценична треска.

ден в календара

06.06.06 и 06.06.07 и защо светът не свърши на никоя от двете дати

Да, наистина, защо светът не свърши на тази чудесна дата 06.06.06, както ни обещаваха някои сатанистки групи и сайтове?
Все пак, трябва да отчетем, че светът направи някакъв, макар и вял опит. Като начало пусна по кината отчайващия "The Omen", но народът, видял и много по-отчайващо безсмислени филми, просто се прибра отегчен и раздразнено разочарован по домовете. Апокалиптичните опити на Земята продължиха след година с проливен дъжд в Пловдивска област. Цифром 187л. на квадратен метър, поне в роден Асеновград, където отбелязаха пълнолетието ми с бедствено положение, а по някои села с паднали мостове и наводнени къщи.
За мен трагедията се изразяваше в безсмислено чакане на сайкоу на пощата, пълно подгизване и разболяване, което до събота мина. Няма как, щом ще се празнува, ще се оздравява!
Излишно е да казвам, че това не е достатъчно да сломи никой човек достатъчно, за да изкрещи "ЖИВОТ! МА'А ТИ МРЪСНА! НАПУСКАМ!" и да се гръмне смело в клозета или на тавана. И така за пореден път апокалипсис нямаше, разочаровани и опустошени много, (Дявола все пак свърши някаква работа,а?) което не зарадва никого и на 7ми всички отново трябваше просто да се сражават наново с обстоятелствата.
Като цяло- разочарование. Замислете се колко добра почивка би бил краят на света?
Все пак не съм егоист и егоцентрик, не държа да е на моят рожден ден.
Нека само да дойде в точния момент.




06.06.08

И трета поредна година вали. Предните преди 2006 не ги помня. Апокалипсис не се очакваше. Този път по-скромно, но все пак 19 не е като 18, светът го поля по-сдържано, наистина. Видях или чух всички близки ми хора по някакъв начин, за повече или по-дълго време. От какво да съм недоволна? От това, че някой си звучал безлично? Неее, грубо казано нямаше такива. Всичката искреност и любвеобилност винаги са ме зареждали почти до припадък на тази дата. Но произшествия винаги има. Какво по- прекрасно от това, да счупиш ток насред пътя си през един тунел? Все пак няколко часа по-късно с добрите стари матстарски гуменки достигнах целта си.
А вечерта питате? Народът беше спокоен, а времето чудесно, допълвано от звуците на някаква свирчица в ръцете на беден музикант. След срещата с няколко прекрасни индивида в No Sense изникна за пореден път екзистенциалния проблем за смисъла на човешкото съществуване и за смисъла на конкретно няколко човешки съществувания. Добре, че там беше и милото присъствие на Източния Маг, когото запознах с братовчедката Пития. Чудесно, че има все пак и културни хора в заведенията, които да те наглеждат дали си добре и без да ги молиш.
Иначе какво друго се случи на тази дата- аз не зная. Прекъснати са много от информационните връзки поради липса на време и главно интерес.



И така светът се завъртя още един път.


Стана 07.06.08
Сутрешна мисъл "Fuck! Не ми се става!"
И не станах. Добре, че ме събудиха. Никак не е учтиво, когато пропуснеш сватбата на първата си братовчедка.
Втора сутрешна мисъл "Damn! Имам 11 пълни теми по математика!"
Чудеснта тенденция при предстояща сватба е, че всички подобни мисли бързо отлитат и остава само усмивката.
Нека се замислим за многото прекрасни аспекти на една сватба! Къщата на родителите става по-просторна! Ако това е единствено или последно останало вече дете, те са свободни да разполагат както си искат със стаите си. Естествено вече нямат толкова желание и време както някога. Сега свободността е по-скоро празнота.
Но да насочим вниманието към нещо друго. Колко много прекрасни нерви раздвижват всяка майка и баща! Роклята да е чиста и сложена добре, косата стегната, обувката да се скрие, яденето да е сервирано, пиенето налято, музикантите в ред! Всичко и всички ги стресират и какво ли не ги тревожи- и полсушайте ме, не стърчете около тези родители, защото болезнените им нервни окончания ще излят яростта им върху вас! Седнете, хапнете се наслаждавайте на отчаяните крясъци и хаотичните движения. Рядко добро комедийно кино с елементи на драма и трагедия.
Когато вече музиката писне, младоженецът пристигне, обувката се намери и булката е "взета" се извива хорото, за сеир на цялата махала, вече наполовина може да въздъхне старата майка и да поизбърше потта си притесненият татко.
Другата половин въздишла и капки пот си отиват, когато мине всичко в гражданското. Но без произшествия не може, както всеки мъдър човек ще отбележи. Какво би могло да се случи обаче? Да ви изпреварят турци в залата? Да няма ток и да се наложи дори и те да чакат? Неее, не би могло! Е, случват се и такива неща.
Важното е всички да са живи и здрави до ресторанта, където започва същинската фиеста.
Нея бих могла да я опиша, но ми става жал за всичките счупени чаши, мир на стъклото им, и разбутани мебели и унищожени рокли и мозъчни клетки. Затова просто си представете красотата на това да упражниш физически тялото си с няколко хора и кючека така, както не си правил от месеци или може би години и нека останалото потъне в мълчание.

радиално симетрично

От хаос се раждам, в симетрия мисля
в противоположност разглеждам света
В радиална симетрия се гради пред мен
черно след бяло, идва нощ след всеки ден
И сред нечие щастие винаги виждам чужда тъга
тъмна пропаст срещу всеки лъч светлина

В ресторант събрани са хора
звънкат чаши, ралзива се шум, веселба.
Танцуват пияни тела без умора,
а отсреща през прозореца мастилена тъмнина
е сграбчила фигура крехка
на престаряла вече жена
подпряна на перваза с ръка
като сух клон безжизнена, на петна
сбърчкано е лицето й в нейната самота
как безрадостна я остави света
с най-различни болки и без грам красота.
Без грим дори огледалото да залъже.
Но отсреща живота тепърва започва,
роден във вино и изкусвтена светлина,
сред звука на кристал и шумни хора'

А аз седя като наблюдател
на тази сватба и тази стара жена
чета по знаци като гадател
какво иска да ми каже живота с това
как едни е захвърлил,
а други в празненства потопил
несправедливостта си ли ми показва
или разноликостта на света?
Или тихичко ми подсказва,
че ще дойде ден носещ бръчки за всеки
и след равните пътища идват криви пътеки.

Нека да се науча разнолик да го обичам
така крив и все пак симетричен
когато съм "тук" да не забравям за "там"
Този живот е с ден по-различен:
от трагичен прелива в заспал,
от заседнал става пак динамичен
и към него болезнено съм привързан
изпълнен с печал и безличен,
след нощ изключителен, еуфоричен.

сам на улицата

Като вървиш сам в парка сред зеленина
поглеждаш ли в очите хората
сякаш ти единствен виждаш светлина?

Забелязваш ли ги като са на крачка,
сякаш са на километър в далечина?

Връщат ли ти поглед странен,
все едно не си от тяхната земя?

Върви напред усмихнат с вдигната глава
предай им съобщението от Марс,
че роден си бурно да живееш на света

Обясни, че няма да си подражател
и сам си своята звезда и поп-икона

Изпиши неразбиране по техните лица
и пак усмихнат прибери се у дома

Преди да гушна букета...

...откровено и безсрамно

• да скоча с бънджи
• да се разходя из Париж
• да посетя Тадж Махал
• да крещя от върха на планина ( по време на дъжд, ако може)
• да остана с приятелите си
• да издам книга
• да започна да изпълнявам обещанията си към себе си
  
• да се състезавам с кола ( 180км/ч минимум)
• да си засадя градина с цветя
• да пратя нещо по пощата на непознат човек
• да се гмурна и да разгледам коралов риф
• да правя любов с любимия часове наред
• да отида на море с любимите хора
• да построя в къщата си отделна стая за танцуване
• да пуша наргиле с приятел на плочката на гаража и да гледаме звездите
• да посетя Индия
• да се науча да свиря на пиано
• да намеря спокойствие
• да построя сградата в главата си

(с времето ще бъде дообогатяван)

друг

друг човек ме обладава
с пръсти зли
парлива болка гушата ми стяга
черните очи
говорят ми за плъзнала проказа
острите черти
нашепват за жестокост
зъбите са зли, усмивката прогнила
мазната коса се е сплъстила
в сякната протяга се към мен
обръщам се, отскача изумен
разсеяно се отдръпва
хили се, замлъква.
Играе си с ума ми.
Виждам всяка вечер
гледа ме през моите очи.
Противен вещер!
Омагьосан съм, през мен струи!
Слага думи чужди в мойте устни
Клетките си чувствам гнусни,
защото се просмуква в тях
през въздуха и през ефира
изменя ме и ме фалшифицира
умирам всеки бавен час
и той ме гледа и не спира.
Заселил се във мен, живее и при вас!
Мозъците ви промива!
Бягайте!
Идва през ефира!
Под кожата ви се навира
и заживява вътре в вас
и от плътта ви си подбира
крехкото да изяде
устойчивото да агонизира.

Пътуване във влака

- И какво мислиш стана? Тя глупавата отказала!
- Хах! Сигурно за пръв път му се случва!- иззлорадства второто момиче.
Последва мълчание. Чуваше се само ритмичното тракане на машината по релсите- ту-туф-ту-туф; ту-туф-ту-туф.
Надежда прошепна:
- Виж го онзи човек отсреща! Имам чувството, че ни слуша и ни зяпа отраженията в стъклото.
- Глупости. Просто спи.
Човекът се прокашля няколко пъти сухо.
- Звучи зловещо. Можеш ли да си го представиш някак?
- Как така? Какво имаш предвид? Представям си го като стар нещастник пътуващ с нощния влак.
- Много си груба и при това без въображение, Мила! Чуй сега, така както го гледаш там свит и мръсен, можеш ли да го видиш като преуспял бизнесмен? Но после жена му е умряла и той е изпаднал в тежка депресия, след това апатия. Пропил се е и е изгубил парите си, приятелите му са се оказали фалшиви, малкото истински е пренебрегвал заради бизнеса и семейството. Няма деца, има само дългове. И сега пътува с този влак, за да сложи край на живота си на родното си място!
- Надке, честно, голяма фантазиорка си! От чия шапка ги вадиш тия приказки? Според мен е просто някой недоучил нескопосник опрял до просия и решил да се качи в нощния и да се пробва да мине метър. Хем е и завет.
- Казвала ли съм ти, че си ужасно цинична понякога?
- Винаги. Винаги съм ужасно цинична, мила. Затова съм с теб, аз се нуждая от мечтателност, ти от приземяване.
Не настъпи мълчание, както би било по всеки сценарий. Мъжът отсреща се разкашля и тялото му се свиваше и гърчеше с напъните.
- Добре, Мина, представи си, тогава, че вместо тоя клиширан сценарий, този човек сам се е отказал от всичко?
- От кое всичко? Което е нямал?
- Не, не! Послушай ме няколко минути: бил е млад, градял е кариерата си, бил е вече оценил по един по-реален начин човешките отношения и е имал целите си. Ами ако тогава нещо се е случило и го е бутнало?
- Бутнало?! От скала ли? Я пояснявай!
- Нещо просто го е пречупило и насочило в съвсем различен път. Да кажем пред него ненадейно е умрял човек. Или напротив, някое привидно малко събитие, в което се е вгледал, го е накарало да се замисли. И тогава....тогава е минал през период на осмисляне. Да речем 3 месеца е дал пробен период на живота си такъв, какъвто го е водил досега и го е оценявал всеки ден и накрая не е останал доволен. Ако се е почувствал ощетен, вързан, отделен от природата си и накрая е зарязал всичко, решил е, че не му трябва, за да е щатлив и е захвърлил и телевизора си и уредбата и лъскавата кола и компютъра и напрегнатото ежедневие и комуникации, забравил е многото глупави и празни връзки с хората, забравил е корпоративната си работа, изоставил е схемата на обществото, защото вече му се е струвала прекалено неестествена и ...ох...задъхах се...и просто...се е върнал назад. Дал си е спокойствие и време да гледа и да се наслаждава. Да изживява истински целия си живот.
- Звучи ми като някой духовен бълвоч. Чела ли си пак някоя вдъхновяваща книга?
- Не съм и не е бълвоч! Съвсем естествени нужди са това!
- Естествените нужди днес нямат значение, освен ако не се основни! Виж го! Според мен, ако е християнин, веднага ще приеме юдаизма за бутилка джин и топла вечеря!
- Знаеш ли, твоите опити да ме приземиш направо ме заземяват! Престани, моля те! Не всичко е така долно и мръсно!
- Не, само животът. Имам чувството, че в редките мигове, когато те издига в еуфория, го прави единствено да те залъже и задържи.
Кашлицата пак ги накара за замлъкнат за малко.
- Притеснява ме...
- В какъв аспект те притеснява? Тревожиш се за него или ти се иска да не го беше срещала?
- Ужасен въпрос!
- Ужасните въпроси са най-добрите. (пауза) Не ти искам отговора.
- Мина...искам да му помогна.
- Наде, ти си човек. При това златен. Но този човек е съсипан може би отвъд всяка помощ.
- Сега ти развиваш хипотези.
- Може да не ти иска съчувствието и помощта.
- Може да ми иска човещината!
- Е, казвам ти тогава, ако някога видиш мен така и ме познаеш, не ме доближавай, не ме поздравявай, не ме поглеждай дори. Аз определено ще искам да си изживея пълно мизерията в усамотение.
- В компания ще я усетиш по-добре.
- Права си. Затова не му прави компания, Надежда. Може да е преуспял и пропаднал, може сам да е захвърлил всичко или просто лошо да се е погрижил за съдбата си, възможно е да е какво ли не и да има нужда от човещина или напротив, да му е писнало до болка от всички хора и съчувствената вина в очите им, че имат повече от него или от проклетото съжаление.
- Мина, тихо! Заслушай се!
- Какво? Не чувам нищо?
- Именно...не кашля...дори не диша...
Смързнало мълчание увисна във въздуха.
- Значи това е краят на историята...каквото и да е началото...
- Нощният влак не задава въпроси, Наде. Ела да повикаме някого.

?

Препрочитам неизпратени писма
и между редовете стари се търся
точка след точка в стаята сама
различен образ усърдно градя-
саможив и затворен в празни листа.
Издраскани страници кротко броя
запазили една метареалност
редуваща крайност след крайност.
Трети път наново всичко изчитам
с куха надежда капнала да заспя,
но на ум счупен неуморно се питам
"Тази от редовете-коя ли е тя?"

Желание и благодарности

Искам да не ми пука.
Ска,ска,ска.



Благодаря ти,Анонимни :) не знам дали случайно носеше, или нарочно, но все пак. Розите няма да спрат да ми отиват на кимоното.



И да знаете- столицата на Мадагаскар е Антананариво!

Wish for Expression

Благодарности

на Ник за цветето =}
Кой друг да се сети, че на японките в синьо им отиват рози?

Най-мразим

продължение

най-мразим:
1. да мързелуваме
2. злобни, завистливи, високомерни жени
3. температури над 28 °


аплодисменти за:
1. човекът, на когото не му пука
2. успешната организация
3. y-хромозомата

X-sapiens

I'm the beauty you ignored in the corner
I'm the one you discarded as weak
Grown up with the hooker and stoner
You pass somehow through the week
Not born to be great
just born a loner
Not born to hate
you're born to be former
former Miss Prom Queen
former King of the street
former angel and pre-teen
you made Outcast Fleet
Privy to dirt you forgot cleansing power
standing firm up on your feet
you stepped over each flourishing flower
All the tears people shed
are part of what you hid in the corner
pieces of humanity stuck in your head
you may conceive your life is in order
or...maybe...just maybe you're dead

едно убийство

Мъж със сняг от коса по главата
седеше сам
разтриваше си колената
пъдеше си ревматизма в очакване на нова криза
облечен в омачкан панталон и избледняла риза
хипнотизиран от стената
гледаше в точка сляпа в бяло
с блед фотоалбум в ръката
пазещ спомени за друго тяло
с млади, живи още жили
снимките копнежи скрили
попарени от косите сребристи и сиви
пулсиращите вени старчески се примирили
Седи сам
ставите стягат и мисли
ако там
беше направил нещо
шеметно,
неразумно,
дори себично,
непривично и смело,
нещо, което истински да запомни,
нямаше днес в мръсни дни
да вижда стаите си като катакомби,
а мечтите проядени от молци.
Лицето набра в бръчки измачканата кожа
и размиха се в течност пожълтелите очи.
Отзад от тъмното проблесна хладно ножа
и полекичка, бавно, се плъзна и остави следи
тънки, червени с избледнялата кръв
като опасваща шията връв,
но лицето не трепна дори,
само въздъхна и отпусна се в стола
и остана так до зори.
Всеки тук би извикал,
би се потресъл смутен.
"Не е старецът съдбата си предизикал.
Това е престъпление, това е убийство!"


Убийство.
Няма тук убийство.
Той отдавна беше мъртъв.

18.V

Тихият приятел гледа от стената
Говори ми във рими, зяпа ме в устата
пришит с конци здраво към земята
защото слаб и лек е, може да избяга
като космическа ракета с мръсна тяга

Вярно винаги до мен стои
с мен се спира, с мен върви
Диханията ми целодневно той брои
Приятел до последните ми дни

Слепец е,
хванал златните везни
осъжда и разбира моите кривини
Оковава моя дявол,
пази от злини.
В слънцето е силен, почва да расте;
в тъмното изтича през моите ръце.

Часове наред говорим тежко
аз със него, той не с мен
Часове наред еднакво нещо,
но той слуша, не е уморен

Единственият ми приятел пълен-
моята сянка, която не е егоист
Вечно тих, потаен, вечно тъмен,
безмълвният ми чист бял лист.
Само с него мога да се споделя,
ако искам да говоря, ако искам да мълча
силуета от стената дава ми разбиране
и мисъл ме разкъсва като куче през нощта
защо за своето човешко съществуване
мога да се доверя само на една стена...

Извикайте хирурга!

- Следващият! От какво се оплаквате?
- Ми...имам обрив разбирате ли и не знам...може да е от горещото, ма моля ви дайте ми нещо за него, от две седмици ме тормози, сърби, само се чеша...
- Нека да погледна...хм, е само за всеки случай ще ви пратя на кръвни изследвания, да сме сигурни, че не са някакви екземи свързани с диабет.
- Ама...аз съм на 20, напълно здрав съм си.
- Хайде, хайде, отивай. Следващият!
- Здравейте, аз си загубих рецептата за дигиталина, искам нова.
- Добре де, кой си ти?
- Роботников...но как? Вие не ме помните?! Едва не умрях в този кабинет!
- Спокойно, ако ви трябва дигиталин и така се вълнувате, може почти да умрете втори път тук. Ето бележката.
...
- Какво нахлуваш ти пък? Още не съм изпратила човека!
- АЗ ШЕ ПУКНА, ВИЕ СТЕ ЕДНИ ШАРЛАТАНИ И МРЪСНИ КОМУНИСТИ! ЗДРАВНАТА СИСТЕМА Е БОКЛУК! АЗ ЩЕ УМРА АМА И ЗДРАВНАТА КАСА ЩЕ ВЗЕМА С МЕНЕ!
-Бай Васил пак си е пропуснал хапчетата! Бързо се обади на внучка му да не викаме охраната ако има как.
-КУУУРВИ! ИСКАМ СИ ИСПАНСКИЯ АСПИРИН! 2 ЧАСА ВИ ЧАКАМ ВЕЧЕ! БЪБРЕКЪТ МИ ПОДСКАЧА И СЪРЦЕТО МИ ТРЕПЕРИ! ИСКАМ СИ АСПИРИНА!
- Тоя човек е по-здрав от двете ни взети заедно, а е на 86, нито бъбрекът му скача, нито сърцето трепери, само умът му има разстройство като го гледам. Айде, айде, ето ти бележка за аспирина, изчакай само да те преслушам.
- Ето го! Хванете го!
- ПУСНЕТЕ МЕ С ВАШ'ТЕ ЖИЛЕТКИ!ПУСНЕТЕ!
*БАМ*
- АУ! Има бастун! Обезвредете го! Обезвредете го!
*ПРАС*
- Той е на 86! Какво го праскаш!
- ДЪРТ ЛИ МИ КАЗВАШ БЕ КУЧЕ! УЧАСТВАЛ СЪМ ВЪВ ВТОРАТА СВЕТОВНА И СЪМ ИЗБИЛ ПОВЕЧЕ НАЦИТА ОТКОЛКОТО ТИ СИ ВИДЯЛ АВТОБУСИ В ЖИВОТА СИ!
-Абе ние не сме ли се били малко в тая война?
- Ох, мълчи, нищо не знаеш!
*БАМБАМБАМ!*
- Кракът миии!
- Главата миии!
- ох....кх..кх...коремът...ми
- Бай Василе!
- СОПОЛКОВЦИ! НЕ СТЕ ВОЮВАЛИ! НЕ СТЕ МЪЖЕ!
- Виж го само как си мята бастуна неудържимо :О А вие какво сте зазяпали на вратата! Или помагайте или се махайте!
- НЕ СЕ ТОРМОЗЕТЕ! АЗ СИ ТРЪГВАМ ОТ ТАЯ ЗДРАВНА ЛУДНИЦА!
-Бай Василе НЕ! НЕ ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА! Дай ръка! Ето, ето...от тук и надолу по стълбите.
- Ох...
- Ах...
- Ух...
-Какво пък вие?
- Кракът ми...
- Главата ми...
- Коремът ми...
- И третата възраст печели отново...ех...поседнете да си починете, нищо ви няма от един удар с бастун. СЛЕДВАЩИЯТ!

Чужда самоличност

искам да си имам две рогца,
с които ловко да бода,
природа чужда да покажа-
овчи нрав под вълча кожа
за измама на най-верния ми враг
да не пристъпва укрепения ми праг

Семейството II

Добре, знам, сега ще ми кажете, че семейството е най-важно, по-важно дори от любовта и приятелите, защото е трайно и е за цял живот.
В даден момент от живота на Адриан това не беше така.
- Адриане, отиваш на село за месец от утре, да знаеш!
- (?!) Я пак...
- Викам ти, че заминаваш за село тая лятна ваканция, не ме ли чу? Чичо ти Апостол ще живее в нашата вила, иска пак да прави някакво целебно гладуване и такива негови си идиотщини, та викам да има там човек с него, знаеш го какво е прасе пък и може да припадне някъде. Тоя човек е ненормален, 60 кила е напикан и пак гладува по 20 дена само той си знае защо! Не знам докога ще ми се занимавам с мръдналите му истории и ще му играя по акъла...
...и бащата на Адриан продължаваше да говори, а синът му го гледаше зяпнал. Имаше късмет, този път му даде около 15 часа предизвестие преди заминаването, често му се случваше татко му просто да го изкара от леглото и да го замъкне на работа, планина, почивка или каквото се сетите без предупреждение.
- Баща ми...защо не ми каза по-рано? Утре съм се уговорил да ходя да плувам.
- Е, айде, айде, на село ще плуваш в езерото.
- И приятелите си ли да взема там,а?
- Адриане! Не ми се прави на много умен, че ще те сгъна набързо, момченце!
Всичко речено и разбрано! Приятелят ми се нацупи, отвътре гореше и се бунтуваше и то защото искаше да промени нещо, а беше безсилен. Или може би му липсваше безразсъдство. След няколко часа отиде в стаята си да спи. Доста рано беше за това, а и той заспиваше доста трудно и късно. Седна на леглото и започна да разсъждава. Рисковано, мдаа, план зашит с бели конци, но ще пробва. Реши и да разчита на случайността.
*дзъъърррр.....дзъъъррррр
- Антоне?
- Да? Кажи, какво има?
- Случайно утре да заминаваш на село да помагаш на баба си и дядо си?
- Адриане, на пророк ли си играеш?
- Пробвам си късмета.
- Е, извади го, за какво ти е?
- Мини под прозореца на спалнята ми и метни камъче като стигнеш.
След 15 минути камъче изтропа по стъклото и пакет с някакви малки кутийки полетя надолу.
- Вземи това и го занеси с теб към село! Аз ще пристигна по-късно и ще мина да ги взема. Не казвай и не ги давай на никого другиго!
- Е-е-е, ти си баси потайния пич, Адриане! Усещам, че нещо ще клинчиш, хах!
- Да, позна, Тольо, но не очаквай награда за това. Най-много да ти донеса нещо за благодарност,- и му намигна, защото двамата вече си имаха традиция в това.

-Хайде ставай, трътльо, 7 часа е вече, трябва да хапнем и да минем да вземем чичо ти.
- Ммм...идвам, идвам...
Закуската мина мълчаливо, поне от едната страна, тази на момчето. Баща му мелеше ли мелеше така словоохотливо, всяка жена би му завидяла за здравите лицеви мускули. Адриан си нарами раницата и заслиза по стълбите и тогава се почна.
- Взе ли си дебела връхна дреха?
- Да.
- А имаш си достатъчно бельо?
- Да.
- Колко чифта?
- Един!!! Като ги оцапам ще ги обръщам! Взел съм си 5, айде остави ме на мира!
- Мери си приказките, пикльо! Ще ме уважаваш! На кого говориш ти бе? Да не съм ти някой посерко от махалата, с който можеш да правиш каквото си искаш? Да му обършеш два шамара и да падне? Аз ако ти обърша два...
и така още известно време, а синът почервенял гледаше нанякъде с гръб към него.
- Ся кажи, взе ли си аптечката с лекарствата?
- Взех я.
- Дай да я видя да сме сигурни да не се разкарвам обратно като миналия път.
Извади я.
- А! Хубаво! Тоя път по чудо си се сетил!
С повече мълчание от страна на Адриан връзката им се получаваше някак. Взеха шашавия чичо и продължиха нататък.
- Как си, Апостоле?
- Ох, как да съм, Живко? Виж какво прекрасно слънчице се е показало! Отсега си знам, че ще пекне чудесно след няколко часа! Много съм ти задължен, че ме оставяш да отседна в на Оля къщата, трябва ми малко да се откъсна от града. На село е спокойно, ще се доближа до природата, ще усетя пак хармония и ще видиш как ще се възроди духът ми! Ти кога последно си си давал такава почивка?
- Всеки месец по три седмици отсядам там, Постоле, само тоя път пропускам заради теб. През останалото време малки гноми ми въртят работата в цеха и нямам грижа за нищо!
- Хаха, ех, Живак, ма и ти си един шегобиец, хаха!- се засмя той полуискрено, полуразбиращо, че му се подиграват.
За 30 минути бяха в селото, бащата ги изтърбуши пред вилата и набързо изчезна.
След още 15 минути и Адриан изчезна.
Я пак!?
О,да,да. Той съвсем несмутимо си тръгна.
- Е-е-е! Чичо, забравил съм си инхалатора и противоалергичните в града! Ще отида да хвана някакъв автобус, ама да знаеш, че са много на рядко и често закъсват. Може да се забавя.
- А-а-а! Дай да видя, не може да не са там, Живко така се радваше, че си се сетил тоя път.
Той провери, разрови навсякъде из другия багаж едва ли не паникьосан, докато се увери. Племенникът си знаеше каква паника е този странен, хърбав човек като се опре до здраве и лекарства.
-Защо не кажеш на баща ти?
- О, не, той днес има работа в Казанлък, не го ли видя колко бързо отпраши? Още по обед трябва да се връща към дома. Какво да го заминавам като сам съм си виновен?
- Е, да, имаш право. Върви и поправи сам грешката си и бъди горд със себе си , момчето ми!- каза чичото излишно патетично и даже с доза абсурден героизъм. Отсъствието на племенника му според него щеше да е добро за хармонизирането му с природата и донякъде затова така лесно се върза. Той просто искаше да се върже.
- Бягам!
И той се затича, хвана първия автобус към града, който се движеше съвсем нормално, срещна се с другарите си и отиде на басейн! Копелето! Как ги прави тия неща и му се получават направо не зная! Иска ми се и аз да можех. Аз като попадна в задънена ситуация...просто си седя в нея. И се връща нашия красавец привечер със загар.
- Тольо! Тук ли си?
- Ммм-хм, кажи?
- Дай си ми торбичката!
- Ей на! Какво си правил, че така си се опекъл? О-о-о-о! Мръснико! Ти за това ли? Ха-ха-ха!
- Да, отрепко, за това, хах!
И се посмяха заедно. Адриан му метна пакет цигари.
- Тия са си само за теб, няма да делим тоя път, но другия няма да ти дам нищо. Ок?
- Дадено!
И той се запъти към вилата, където намери чичо си в мантрично опиянение под звуците на някакви....и той не знаеше какви странни инструменти- звучеше като лира, гусла, поточе и още няколко екзотични издънки събрани на едно.
- Чичо, пушил ли си нещо?
- Синко! Тихо, послушай музиката и усети хармонията!
- Слушам, чичо. Ял ли си?
- Ял съм, момчето ми, душата ми е преситена с красота!
- Аха...а нещо за стомаха? Или си само на душевна супа днес?
- Ех, ти пък, тялото може да издържи на много лишения, дано някой ден стигнеш тези прозрения сам. Това загар ли е?
- Днес слънцето наистина хубаво изпече , точно както го предрече сутринта.
- Ах! Красота!
Приятелят ми поседя и го погледа как лигите на чичото едва ли не се разтичаха от душевен екстаз и влезе във вилата да се запази от комарите.
Някои избират да са практични.

Фрагмент #2

Надя чу почукването на капките по прозорците и застина на място. Кожата й настръхна, те не чукаха да си просят да влязат, а за да я повикат навън. И Надежда се обу с първите сандалки, които мерна и изтича навън, дори не прибра прането от простора. Облаците бяха точно както ги обичаше- в онзи отровен графитено-оловен цвят, тежки като ексцентричен характер и щедри на гръм и капки. Беше краят на май- любимото й време за пролетна буря. Прашната улица беше застлана с цвят и листа, лепкава мръсотия и локви прикрити под тях и като всяко забравило се в радостта дете тя шлапкаше през тях. Пръскаше наоколо кал, дребни боклучета и листенца с плясъците, натъртаваше краката си и залиташе по осеяния с дупки и неравности път, но все лудешки, все така освободена. Надя винаги само това чакаше- да завали. Винаги, когато излезеше в подобно време се усмихваше като пречистена и се смееше искрено като в детските си години. Улицата беше съвършено празна, повечето съседи бяха на работа, а и по такива невзрачни, малки улички рядко някой случаен минава. От кого да се притеснява? Разпери ръце като птица и се завъртя свободно, роклята й описа леко кръг около тялото й, падна надолу и при следващото завъртане пак се издигна. Надя повтори 5 пъти и замаяна се понесе на другаде, хвана се за лампата до тротоара и пак се завъртя, завършвайки опряна с гръб в съседската ограда. Плъзна се надолу и рязко се изправи, после крачка встрани, още една напред, плавно движение. Описа спирала с дясната си ръка и продължи да шари из въздуха, улавайки по някоя капка, вдишвайло с ненаситност живия въздух. Колко го обожаваше! Въздухът по време и след дъжд! Сякаш й беше сладък! Все едно вдъхваше сила!
А от прозореца на отсрещната къща някой я гледаше през цялото време. Някой на същата възраст, само на 16, замислен и тъжен, безмерно тъжен. Но когато си на 16 другите не вземат горестта ти насериозно. Ромео и Жулиета не бяха ли на около 14-16? Отпуснато зад стъклото се взираше бледия силует, прикрит от перде и от полумрака на стаята. Тя долу свободно танцува. Колко точно стъпала и врати има до улицата навън? Той е на третия етаж, това колко непреодолими метри са? За силното му желание да остане там прикован и почти безжизнен- твърде много. Укрепен като в кула, през този прозорец иска да има съзерцателна връзка със света.
Надя долу се вихреше в свой природен ритъм.
Прекалено е далече.

stuck

past devoured present

бяло.

няма никакво време!
хайде, побързай!
умираш!
тичай и блъскай щом трябва
минутите губиш
животът живееш през пръсти
сбръчкан старец те гледа
мръщи се, клати бастуна
задъхано движиш крака
дишаш на празна глава
няма никакво време!
нещо изпускаш,
умираш.
раждаш се на земята
и прегаряш сякаш за час
гаснеш и чезнеш в бяс
какво тук ти хареса,
та се потиш като скот
да го грабнеш за твоя живот?
крадеш най-блестящото
като врана вместо човек
и тичаш обратно
да го зариеш на скришно
сред купчина смет
бягай! Умираш!
Внезапно се раждаш
и гледаш напред
пред пропаст попадаш
до тебе човек
все така сбръчкан р
предимно смутен
гледаш преждевременно уморен
дори не знаеш защо
и накъде ли си бързал ?

Семейството

Какво ти е забавно? На мен животът ми е забавен, но чак като мине и ми стане мисъл в главата. Преди това сякаш не е ... сякаш не мога съвсем да мисля за него, още го изигравам. Имам си един приятел, точно като мен е. Не го слуша съвсем главата ще кажат повечето хора. Мен ако питате много по-разумен е от голямата част от населението. Понякога е малко прибързан, но обикновено добре преценява всичко без дори да се напряга от ситуацията. Ето например онази вечер: прибира се и баща му започва да се заяжда с него кой знае за каква дреболия стара пак. Живял съм за кратко с тях и ми е ясно как са нещата в дома им. Кавга, сръдня, скокнал бащичкото му и го стиснал за врата, опитал се да го набие, но братът на моя приятел ги спрял. Отива той в другата стая, никак не му пука за станалото. Мина времето на мълчанието му, мина и времето, когато тези неща бяха големи и сериозни в очите му. Но баща му винаги разтегля нещата. Кълна се, човекът има невероятна рецидивираща система! Връща се на същите неща по 10 пъти през 5 минути! Ето го точно след 5 минути пак му крещи за същото нещо без момчето дори да му е проговорило! След още 5 отива сам при него в другата стая да му натяква за същото.
- Ти си малоумен явно!
- Ех, да, колко жалко, - отговаря съвсем равнодушно.
- Чудесен сарказъм, но аз ще те оставя да се оправяш сам! Време ти е да се научиш на работа не само да ти се дава на готово! Какво имаш ти да вършиш...
и прочее и прочее и прочее, но всичко е започнало от дребна муха като забравени ключове.
Е, Адриан (приятелят ми) реши да не се занимава с безпредметни спорове. Стана от дивана без да обръща внимание на баща си (а това вбесяваше родителя) и се качи в рамката на прозореца, погледна надолу и скокна. Другият остана втрещен. Синът просто беше слушал тези приказки 54 пъти точно (броеше), как да не изскокнеш от прозореца?
Нещата (не) се развиваха нормално.