Адриан вече от месец живееше на тавана и упорито отказваше да слезе обратно в апартамента на родителите си. Парадоксалното беше, че през първите две седмици ги виждаше по- често от преди, понеже постоянно се качваха при него на тавана да го плюят и хокат за какво ли не и след това да го увещават пак да се върне. Накрая видяха, че е безполезно и през зъби му пожелаха да тъне в прахта и мизерията горе и да не закача хладилника им. Второто беше последен спазъм на опитите да го принудят да се предаде, но момчето за пореден път не се трогна.
Таванът беше едно чудесно място, донякъде защото място де факто липсваше, но пък беше запълнено с любопитни стари вещи, не с хора. Там беше счупената му детска шейна, запазила малко късче от света, когато беше пълен повече с любов и смях, отколкото със свади. В един ъгъл имаше касетка с бутилки, отгоре с друга касетка с буркани, а до тях натрупани няколко стари стола. Всъщност, излишно е да казвам "стари", там нямаше нищо ново, освен самия Адриан. Паяжините бяха грамадни, паяците кръвожадни, а борбата с прахта можеше да продължи с месеци. Ордите от вехтории бяха изследователско и естетично предизвикателство. Приятелят ми запретна ръкави, но после реши направо да махне ризата си и се захвана да разчиства. За същите първи две седмици навън изхръчаха 3 чувала боклук, няколо ненужни касетки с парчета от разни вещи и почти всичко на тавана беше пренаредено. В края на 15тия ден беше официално- това вече беше бърлогата на Адриан.
В обитателите на "долната земя", както той ги наричаше, това породи силно безспокойство. Контрол и зависимост на "детето" трябваше да бъде остановена по някакъв начин. Докато главите им родят идея, животът на Адриан горе потече бурно.
No comments:
Post a Comment