Първоначално се засмях. Реших, че скакалчето на капака на каната Brita е дошло на гости и скоро ще отскочи обрато в нощта на терасата. Обаче!
Обаче скакалецът се беше разтеглил с мандибула по капака, краката разперени инцидентно навън. От устата и единият крак излизаше нещо черно и лепкаво. Това ли е кръвта на скакалците? Дадох му време, но времето действително не лекува всички рани и той си остана все така - в две отчетливи катранени локвички, жив, но едва преживяващ.
Накрая си измислих причина да го изтръскам обратно на терасата - уж на котките им трябва още вода и трябва да е именно тази от каната, но незабавно се почувствах жестока и ме обзе тягост. Скакалците не са ми лични приятели. Скакалците не са хора. Но се държах безчувствено с някой, който страдаше. Незначителността е относително нещо. И да, нямаше как да помогна, но дори не бях нежна и внимателна. Изтупах го като боклук с гнуслива предпазливост и се самозалъгвах, че след малко ще отскочи или отлети. Все едно прохладният нощен вятър ще го оздрави магически. Не съжалявам, защото можем да рисуваме сълзливи паралели и меридиани как този скакалец можех и да съм аз, как за държавата/милиярдерите/вселената аз съм също толкова незначителна и прочее. Не, паралел няма. Не ми е мъчно, защото по фалшив начин пренасям себе си в скакалеца. В страданието на всяко живо същество има обединяващо съчувствие в нормалния наблюдател. Твърдя - не е нужно дори наблюдателят да е човек. Тогава и скакалецът добива неясната "човещина", която изисква достойно отношение. А аз не му го дадох.
