Понякога гледам хората и плача. Струва ми се нямам нищо общо с тях и те са безкрайно далече долу в краката ми. Обичам ги, но и са ми безразлични едновременно. Като щурчета в терариум, наблюдавам привидно целенасочените им движения и бесни скрибуцания. Не им желая нищо лошо, но то е неизбежно, то е в природата им до дъното на всяка клетка.
Понякога се чудя, лишени от цялата материя наоколо, дали би ни останало нещо лошо - дори тогава, заковано дълбоко в трептенията на душата; или пораждането на атома изисква опорочаването на душата.
No comments:
Post a Comment