Кажи ми накъде си тръгнал? Защо се луташ и какво търсиш? Само си мислиш, че имаш отговорите на тези въпроси. Само така се заблуждаваш, защото верният отговор може би малко те плаши. Малко ли казах?...
Наташа разтвори леко пръсти и погледна през тях нагоре към бледожълтия таван. Бум-бум-бум бумтеше главата й, толкова силно, че сякаш очните й кълба искаха да изскочат. Боядисаната плоскост над нея се наклони рязко надясно, после се залюля в обратната посока и пак надясно, докато накрая се фиксира в нещо като идеалната си среда. Таша продължаваше да се държи за главата, все щеше да я загуби сред вълнението на въртящия се таван. Светът още не се беше изчистил от слузта на дрямката за нея. Попремига няколко пъти и щом картината се изясни последна часовника си. Всъщност винаги първо поглеждаше кафявата кожена каишка, но това няма значение, особено щом си спал 2 часа като Наташа. Щрак- щрак, щрак- щрак нашепваше вентилаторът, а тя си мислеше, че е съквартирантката й! Затова се беше събудила по начало. "Ъгх" се итръгна от дробовете й като досадно разочарована въздишка и тя обърна тялото си на другата страна. Топлият задушлив въздух сякаш се беше скупчил всичкия около нея и натискаше главата й. Не искаше нито да става, нито да спи, нито да диша, но преди всичко не искаше да мисли, да има каквото и да е съзнание. Инертността я беше оковала с погрешното впечатление, че е напълно безполезна като същество на тази вселена. Като всички останали Наташа не знаеше за какво живее, но сега това й се струваше особено болезнен проблем. Мразеше се за това, че е будна и въпреки всичко се излежава, вместо да работи или... или да прави нещо, каквото и да е! Трябваше й нещо, което да я накара да живне и тя нещастна и уморена наостряше уши и обоняние, пооглеждаше стаята за предмет, който да разбуди интереса й. След осмата поредна въздишка пак се обърна към стената огорчена и точно в този момент спасението дойде под формата на приглушена мелодия. Китари и мрак, синтезатори, но съвсем леки и естествено барабани, но определено доминираща сол- китара. Сещаш ли се как реагира някое диво животинче като надуши храна? Така с интерес се ококори и светна Наташа- преди всичко защото беше слушала песента наскоро и беше все още на тази вълна. Сама се учуди, че успя да я познае по изцяло инструменталната част. Вътрешно трепна при първите акорди, които съзнателно долови и се напъна за името. Сбърчи чело и затропа с ръка по чаршафа.
- Е-е-е!
Или в превод "Хайде де, сети се! Знаеш я!" И текста изплува ред след ред " Ill do anything... Ill do anything... to make you come". Още с главоболие и непълно присъствие на духа Наташа скокна от леглото като пружина и навлече първата смачкана тениска, която хвана от куфара, нахлузи чораши и кецове, затръшна вратата зад гърба си и врътна ключа не повече от минута след това, цялото й контене за излизане се състоя в разрошването с ръка на косата й. Но повече не й беше и необходимо, тя беше от щастливките, които винаги изглеждат след сън така сякаш не са заспивали- лицето й изглеждаше съвършено свежо и отпочинало, макар да не беше.
Стъпало, стъпало, стъпало- занизаха се скоростно под крачката й, а момичето забило поглед в обувките си сякаш не участваше в сцената на собственото си слизане по етажите. Тези крака в кецове изглеждаха като на малко дете, струваха й се някак чужди. Стъпало, стъпало, стъпало и ето още един етаж по-близо до улицата. Стълбищата сменяха цвета си с преминаването надолу по сградата.
Светлината й зашлеви шамар щом рязко разтвори докрай входната врата и се хвърли на улицата. Затича се надолу, макар че нямаше защо. За кого да тича? Какво изпуска?
- Това не е ли Натя?
- О, тя е! Надали някой друг бяга с такъв устрем!
- Хъх, чудя се какво я е прихванало. Някога момичето беше нормално. Видя ли й лицето? Ще кажеш, че някой я гони!
- Е, може да бърза за някаква среща!
- Да хване такси! Мен ако питаш не е в ред напоследък и това е!- изкритикува безапелационно тази намръщена муцуна.
А Наташа препускаше по пътя ограничен от два реда дървета. Зеленината им се сливаше в бързината на свежа ограда от листак и стволове, обособяваща посоката и целта на момичешкия бяг. Все напред, все напред, все надолу.
Спря се на един кръстопът задъхана и улично куче с мърлява козина изплези весело език пред нея. Би рекъл, че се усмихва гадинката. Таша протегна ръка и разчорли сплъстената козина и песът изквича радостно и подскочи едва ли не да я гризне в игривостта си.
- Това е братовчедка ти, нали?
- Тя е, да. Пак се е заиграла с някакъв помиар. Пълно лапе!
- Винаги ли е била такава?
- Инфантилна ли?
- Нее, напоследък ми се вижда твърде отнесена, направо не върви по улиците, а се носи.
- Плава в някакви фантазии, аз не се и опитвам да говоря с нея. Съвсем се побърка след като Виктор изчезна.
- Аз си мисля, че точно сега трябва да говориш най-много с нея!
- Нека си надживее детските фантазии. Макар че като я гледам май няма много надежда да се оправи.
- С такива благородни братовчеди...
- Какво?
- Нищо, мили, нищо.
Бягай, момиче, бягай, на едно място доникъде няма да стигнеш. Този път дори не може да се каже, че тя гледаше нещо конкретно- всичко беше като изпрано с лоша белина- сивкаво и с особен неприятен мирис на препарати. Сега спря пред голяма сграда- кино ли е? Е, Наташа, ако сама не знаеш къде си как мога да ти помогна аз? Какво е наистина? Университет, компания, градски съвет?
Тя крачи из коридорите на някой от по-високите етажи, но кой точно й е неизвестно. Има само усещане за това, твърдо вътрешно убеждение. Защо все нищо не знае и това не я притеснява? Ще си кажеш, че за нея е естествено състояние. В крайна сметка, да, Таша действително не се тревожеше толкова за собственото си положение. Не знае къде се намира, как да стигне до определено място? Не е проблем, все някак ще открие начин да се справи. Тя наистина намираше. Чудно създанийце, като повечето хора, доста противоречиво на моменти.
Наташа, Наташа, която от почти нищо не се трогва, а плаче понякога без причина. СЪщата тя се разхожда с неразбиращо любопитство и гледа снимки по стените на коридора на непознатата сграда. Запечатаните образи бяха от личната й колекция на фотографии на любими хора. Малки късчета събрани от пътувания във влака, екскурзии, морета, празници или просто случайни събирания за вечерна или следобедна разходка. Тук запазена преходна усмивка, там миг на бурен смях или просто лежерното патрулиране по някоя улица, без дори да се опитваш да си придаваш важността на човек с работа и предназначение. Естествено всичко доокрасено от павирани улици, зелена стара тапицерия на влак, изпрано небе с облаци или просто повече слънчева светлина. Друго за идилия не ти е нужно. Отново безпредметно се зачуди, някак глухо, защо снимките се намират там. Сигурно те я водеха нанякъде. Да, правилно! Към една аула, пълна с познати лица, бегли познати, сравнително близки познати, някои от хората на снимките и в общата глъчка на този народ Таша се чувстваше чужда на всичко, като призрак на голям маскен бал, само че гостите тук носеха невидими маски. Случвало ти се е, убедена съм, и познаваш ужаса на това, да се усетиш чужд сред собствените си близки. Напрежението и тревогата в момичето нарастваха в геометрична прогресия и желанието й да бяга, да бяга до припадък се възроди по- мощно и неумолимо от всякога. Усещаше се слаба и трепереща и постоянно въртеше глава.
- Ташке! Как си? Кой те покани тук? Ха-ха, човек не би те очаквал да се появиш на нещо толкова "светско"!
- А? Да, да, предполагам, извинявай, май все пак съм се объркала. Какво да ти кажа? Забавлявайте се, не съм ви нужна.
- Добре казано, Таше, хайде, лека вечер, забавлявай се и ти!- извика след нея неизвестната мъжка сянка при излизането й.
Тя, залитайки, се смъкна по редовете стълби и ускори ход по паважа. Краката й тежаха и се ядоса и отчая едновременно. В сърцето й зейна за съвсем кратко болезнена кухина, която след секунда се изпълни с нещи неопределено и парливо. Толкова пареше, че тя изплака и стисна очи, залитна надясно и се опря в някаква стена. Почти нищо не виждаше, но пое дъх и замига. За нея момичетата имаха право на всичките сълзи на света, но всички момичета освен тя самата. Умопомрачена затича надолу към Концертната зала. Всъщност там много рядко имаше каквито и да е събития, сега всичко наоколо беше в строежи и на залата също бяха хвърлили око. Дори външно й личеше, че умира, цялата излющена и избледняла, с потъмнели прозорци и разкъсани плакати и драсканици със спрей. Съвсем бяха забравили нуждите на тази сграда. Към нея се беше устремила Наташа, това беше подходящият й пристан- жалък, нещастен и пренебрегван от всички. Забави крачка и се отпусна на стълбите пред един страничен вход. Очите й плуваха в непотекли сълзи, взряни в мъртвото небе и мръсния градски пейзаж. Виктор го няма. Тя съзнаваше, че светът не е свършил, но защо искаше именно това в момента? Наташа се запита кой е наоколо всъщност? Живееше изключително саможиво, но я болеше, че не среща и капка разбиране. Да не би всички тези познати по улицата да си мислят, че не ги забелязва? Че не познава по погледите им какво се върти в надутите им сериозни глави? Къде е Виктор? Къде са останалите невероятни хора, които познава? Някъде по пътя ли останаха? Да не си прекъснаха телефоните и смениха адресите? Всички бяха на километри в тази смазваща секунда, когато чувстваш колко си малък и колко непоносимо е да си отделен. Гърлото й гореше, а сълзите не потичаха, просто трябваше да се овладее. Усети близване под лакътя си. Същото улично куче я бе намерило и ближеше кожата й. То приседна до нея и се прозя съвсем небрежно. Таша се усмихна и го погали. Кой казваше "кучешки живот" сякаш е толкова лошо? Завори очи и видя руси коси. Отвори очи, но образ след образ продължаваха да нахлуват неканени, но желани в ума й. Спомени с приятели и искрен смях, трептенията на който прогониха сивотата. Какво си беше въобразила преди секунда? Глупости! В крайна сметка, целият живот е всъщност въображението ти. Тя се изправи, изтърси прахта от панталоните си и подвикна на кучето да я последва.
- Време е да си отиваме у дома.
No comments:
Post a Comment