Семейството VI

Адриан си дръпна дълбоко и задържа лепкавия дим. Нямаше този навик, случваше му се може би за трети или пети път в живота, но някак самите обстоятелства направиха идеята примамлива. А и Лазо винаги беше готов да се отзове за малкия си братовчед. Каква семейна отдаденост, нали? Цялото семейство беше така- като отделно племе, група, хванати едни за други, крепящи се в живота. На Адриан чак му беше странно, понеже му изглеждаше повече като СИВ да кажем- те наистина си взаимопомагаха главно икономически, спазвайки някакви протоколи при смърт в семейството и толкова. Доста празна работа. Съвсем, съвсем празна. Все пак утешителната мисъл, че винаги има на кого да разчиташ до кончината си на тоя свят висеше като махало във въздуха- странно лъскава и чужда. Дръпна още веднъж, но прихна да се смее и се задави.
- Какво? Да не се сети нещо смешно?
- Човек! Пуша трева! Нужно ли е да се сещам за нещо? Ха-ха-ха-ха!
И Лазар избухна. Следващите тридесет минути се хилеха на гълъбите и се търкаляха по пейките безгрижно.
- Виж го, виж го тоя как се е надул! Ха-ха! Дай, дай една карфица да го пукна!
- На ти!,- и му подаде средния си пръст.
- Абе, момче!- и му перна един през главата.- Тия неща няма да ги показваш на батко си!
- Ха-ха-ха-ха!
Перна го пак малко по-сериозно.
- Ей, не ми се смей, малък!
- Ха-ха-ха! Виж се бе, джанка! Виж се! Къде мислиш ще свършиш?
- Богат на някое хубаво място!
Сграбчи с ръце Лазар за яката на ризата.
- Ха-ха-ха-ха! Боклук! И ти си боклук, и аз съм боклук, и всички сме боклуци!- изплю със злоба по-малкият. С едно бързо и силно движение на ръката вторият се освободи и даде метър разстояние между себе си и братовчед си. Оставаше и да се сбият точно в този момент!
- Пич, казвам ти, на никого стоката не му действа като на теб, или стават тъпи и зациклят, или се спукват да се хилят и на пръстите си дори, а теб те удря на мизантропия. И пак се усмихваш.
- Ха-ха-ха-ха-хаааа! Аз съм уникален! И ти си уникален, Лазо! Уникалния братовчед!- и го прегърна и потупа мъжката.
- Дро, казвам ти, има нещо в теб, което ме разбърква отвътре.
- Ех, лирик! Дърпай и мълчи!
- Хах, така ще говориш на някоя кучка!- и въпреки това здраво всмукна от догарящата трева.
А лицето на Адриан беше окрасено с крива усмивка- тържествуваща в злорадство, и въпреки това, горчива. Смехът му премина в тихо хихикане и след минута замря изцяло. Изпълни дробовете си този път с въздух и сякаш с тази една глътка атмосфера изхвърли всичко навън и се прочисти. Погелдът му се зарея.
- Лазо...
- Хах, кажи, приятел!,- той явно не се беше отърсил.
Приятелят ми все така гледаше съсредоточено напред, но сякаш посивя от сериозност и същевременно изглеждаше пълнокръвен и по-топъл от обикновено.
- Искам да се смеем така и след 50 години, но без тия треволяци. Искам те до мен; сещаш се за ония фрази- "от люлка до гроб"?
- Знаеш, че съм с теб, Дро, макар да сме много различни. Някаква сантименталност ли те обзе сега пък?
- Не, нищо. Просто се пази. Аз ще тръгвам.
- Честно, брат, на никой друг така странно не му действа стоката!
- Сигурно. До виждане.