Надя чу почукването на капките по прозорците и застина на място. Кожата й настръхна, те не чукаха да си просят да влязат, а за да я повикат навън. И Надежда се обу с първите сандалки, които мерна и изтича навън, дори не прибра прането от простора. Облаците бяха точно както ги обичаше- в онзи отровен графитено-оловен цвят, тежки като ексцентричен характер и щедри на гръм и капки. Беше краят на май- любимото й време за пролетна буря. Прашната улица беше застлана с цвят и листа, лепкава мръсотия и локви прикрити под тях и като всяко забравило се в радостта дете тя шлапкаше през тях. Пръскаше наоколо кал, дребни боклучета и листенца с плясъците, натъртаваше краката си и залиташе по осеяния с дупки и неравности път, но все лудешки, все така освободена. Надя винаги само това чакаше- да завали. Винаги, когато излезеше в подобно време се усмихваше като пречистена и се смееше искрено като в детските си години. Улицата беше съвършено празна, повечето съседи бяха на работа, а и по такива невзрачни, малки улички рядко някой случаен минава. От кого да се притеснява? Разпери ръце като птица и се завъртя свободно, роклята й описа леко кръг около тялото й, падна надолу и при следващото завъртане пак се издигна. Надя повтори 5 пъти и замаяна се понесе на другаде, хвана се за лампата до тротоара и пак се завъртя, завършвайки опряна с гръб в съседската ограда. Плъзна се надолу и рязко се изправи, после крачка встрани, още една напред, плавно движение. Описа спирала с дясната си ръка и продължи да шари из въздуха, улавайки по някоя капка, вдишвайло с ненаситност живия въздух. Колко го обожаваше! Въздухът по време и след дъжд! Сякаш й беше сладък! Все едно вдъхваше сила!
А от прозореца на отсрещната къща някой я гледаше през цялото време. Някой на същата възраст, само на 16, замислен и тъжен, безмерно тъжен. Но когато си на 16 другите не вземат горестта ти насериозно. Ромео и Жулиета не бяха ли на около 14-16? Отпуснато зад стъклото се взираше бледия силует, прикрит от перде и от полумрака на стаята. Тя долу свободно танцува. Колко точно стъпала и врати има до улицата навън? Той е на третия етаж, това колко непреодолими метри са? За силното му желание да остане там прикован и почти безжизнен- твърде много. Укрепен като в кула, през този прозорец иска да има съзерцателна връзка със света.
Надя долу се вихреше в свой природен ритъм.
Прекалено е далече.
No comments:
Post a Comment