I.C.E.

- Сега имаш ли чувството, че гледаш смъртта в очите?

- Не, имам чувството, че седя под парче лед като идиот.

- Ларс, ти си тъп практик. Да не са ти правили фантазотомия?

- Виж, Улф, нямам нищо против фантасмагоричното ти философстване, стига да не ме караш да го слушам внимателно. Честно, чудя се как се оцелява с толкова пъплеща с мисли глава. Сигурно вътре е като мегаполис.

- Не ти пожелавам да си мен 24/7. Абе, Том, да не се замисли сериозно за грозящата те смърт?

- А? Оу, аз ли? Не, не. Аз не съм мислител, аз съм зяпач. Просто си зяпам и чувствам.

- Ооо, затова ли мразиш да питам какво си мислиш.

- Да. Ще ме вземеш за тъп, като никога не мисля.

- Защо още сме под леда?

- Чакаме Годо.

- Не си забавен, Улф!

- Ха-ха-ха! - засмя се Том. Том харесваше Бекет.

Една кола профуча и Ларс и Улф я проследиха с очи.

- Дали ни взе за смахнати?

- Не виждам защо трябва да ми пука.

- Здравословно е. Зная, че мразиш стадото, вълчо, но ако стадото намрази теб яко ще я закъсаш.

- Мога да съм олигофрен през огромна част от времето и пак да запазя приличие пред масовките.

- Мечтай! Това време ще трябва да го прекараш много уединено.

- Момчета, ледът не ви ли се струва божествен?

- Томи, нали си атеист?

- Това не значи, че няма божествени неща. Разбираш ме като кажа, че нещо е "божествено", нали?

- Е...да. Ама не считам точно леда за нещо такова.

- Е как! Не си бил в ледена пустиня, за да усетиш колко е съвършена пустоща, която може да създаде, колко е мощна. Тогава може да се усетиш точно толкова безсмислен, крив и слаб като човек, колкото си.

- Томи, момчето ми, прекрасно е като не мислиш.

Капчица чукна носа на Улф. Предупредителен изстрел. Крайно излишен.

- Колко време му трябва да се стопи толкова, че да падне върху ни?

- Не зная...- отвърна Ларс.

- Ако ни шибне тоя лед през кратуните може дори да не пукнем. Това малко ме натъжава.

- Защо това желание за смърт?

- Не, не желанието за смърт. Тръпката. Дори не знам страх ли е, но поне ще е някакво чувство, ако съм заплашен смъртоносно. Мога да си мисля, как ще е след края ми. Хората ще страдат седмица и ще си продължат живота. В службата ми ще страдат най- много три дни. Не може да се демотивират работниците с траур толкова дълго.

- Смъртта променя всичко, Томи!

- Само за умиращия, Улф. Така и трябва. Всички ще ме надживеят и ще остана като спомен, който изниква тук-там. Ледът е красив, ще ми хареса да умра така.

Мълчание. Ларс прозъзна и разтърка ръце. Улф подсмърчаше и сменяше тежестта на краката си- ляв, десен, ляв, десен.

- Ей, момиче на късмета, пишка ли ти се?

- Не, хитрецо, изнервих се.

- Не харесваш приказки за смърт?

- Не.

- Страх ли те е ?

- А теб не те ли е?

- Не. Поне не още отсега. Като ми висне над главата ще разтреперя мартинките, ама иначе мисълта за нея не ме тревожи. Виждал ли си как човек умира, Улф?

- Не съм.

- Или лъжеш по някаква причина, или си много лошо девствен. Ларс, а ти?

- Старият ми баща. Само него.

- И какво мислиш?

- Абсолютно нищо...странно е, но.. просто не мога да измъкна едно точно определено чувство. Дори за смъртта на баща си.

- Висулките сякаш са космически кораб.

- Ееей, Улф, прав си!

- Ако излетим с леден космически кораб..ако бе физически възможно...

- Щеше да е супер! Тук долу е много много мръсно и гадно.

- Ама там ще сме само вечни наблюдатели. Какво ще правиш в тоя необятен космос?

- Ще гледам вечно! Сякаш тук не съм просто един зяпач! Чета вестници и зяпам чуждите трагедии, следя реалити програми и шпионирам поставени простаци да ми разиграват долен театър, поемам клюките за своите познати и съседи, накрая, самия себе си наблюдавам и анализирам отстрани...не знам кога изобщо АЗ живея. Горе поне качеството на програмата ще е по- добро.

- Улф, винаги съм познавал Томи като оптимист, а ти?

- И аз, драги Ларс. Какво ти се е случило, приятелю по средата?

- Четох "Погнусата".

- Аааа, ясно. И аз бях така като я четох.

- Не знам дали някога ще ми мине.

- Поне ще се научиш да го криеш. Вероятно си бил така винаги, иначе една книга не може да те завърти на 180 градуса.

- Научил съм всичко за себе си от ей такива малки малки случки като тази тук. От някой разговор, или от тъпото ежедневие, с което се боря всеки ден.

Пак профуча кола. Ледът изскриптя под зимните гуми.

- Всичко е толкова сиво, а е цяло чудо! Целият този свят и живот...боли ме, че не мога да вникна и наполовина в него,- клюмна главата на Улф. Втора капчица падна на главата му.

- Да се махаме ли?

- Защо?

- Не знам и аз.

- Днес е неделя. Не сме на работа.

- Чакаме Годо.

- Да се веселим?

- Къде? Неделя е. Всички не са на работа. Единственият почивен ден, и никой не се весели повече от това да се напие и наяде у дома или в някое заведение.

- Знаеш ли, трябва да си вземем куче, всеки по едно. Те обичат живота! Или поне знаят как да се радват. Ние звучим като 30годишни депресари.

- Даа, а на 30 не е времето да се усложняваме до такива дълбини. Трябва да изцедим последните сладки капки от живота преди да ударим 40. Тогава ще купонясваме за последно за втори път, като ни удари кризата на средната възраст.

- Ха-ха! Жените не са ли прецакани в това отношение? Те стават сприхави и възмъжават, полудяват и отпадат, а ние изживяваме втори пубертет!

- Ех...- явно Ларс имаше някакви съмнения дали тази средна възраст е толкова сладка.

- Заболяха ме и очите и главата от зяпане на тоя лед. Знаете ли, имам вила на 30 километра оттук нагоре в гората. Искам ви другата седмица тук, под това парче лед, с екипировка. Отиваме горе и горите са наши! Може да забравим за малко проклетия град! Писнало ми е!

- Едно добро нещо да излезе от тоя лед!

Томи още гледаше хипнотизирано, целият се беше сковал. Ларс му подаде дружески лакът в бъбрека.

- Пуф! Тъпак!

- Живни малко! Ще си мислиш за смъртта като ти висне на носа отгоре!

- Не мислих за нищо. Само гледах и ледът почти ме погълна.

- Случва се. И нас от много гледане телевизорът ни гълта и виж какви сме човешки каши всички. Хайде да идем до пекарната за по една животворна кифла?

- И животворно кафе с коняк.

- С алкохолизъм и лакомия- към прогрес!

- Добре казано. И ще взема тая улична котка с нас. Май имаме нужда от компания.

- Хайде, взимай торбата с бълхи. Кифлите са от мен.