X

Още два часа до тръгването на градския транспорт. Знаеше, че е на някоя от последните спирки, следователно нямаше да й се наложи да чака дълго. Сто и двадесет минути обаче се превръщат в непоносимо много време в компанията на алкохолик- темерут и украинец, който по родните си разбирания пие в нормата. Марена беше преполовила втората си бира по- бързо заради мълчанието, а и бунт на празнота се надигаше в червата й. Намусеният й събедесник стана и закрачи, или по- скоро се завлачи към тоалетната и тя реши да изкопчи нещо от Тимур. Той изглеждаше по- приветлив.
- Здравей,- почна малко несигурно. Той се ухили широко, даже малко глупашки.- Та, хайде, издай ми тайната- как се казва твоят приятел?
- А- ха- ха! Я не могу скажить тебе это!
Ужас! Единият не иска да говори, а другият го прави на полуразбираем език! Тя се напъна да си спомни малко повече руски от гимназията.
- Ты говоришь только по руски?
- Нет, я говори и болгарски, ама плохо.
- Разбирам.- промълви тя обезкуражено.
Тимур пак се усмихна широко. Сега тази усмивка си имаше още едно обяснение. Намусеният се зададе от нужника и момичето като опарено се дръпна към мястото си. Глупава работа, от какво толкова се шашка?
- Хайде, сръдльо, време е да си кажеш честно как ти е името. Вечерта подмина средата си! Много е неучтиво от твоя страна!
- Аз не съм учтив и не ми пука за мнението ти, както на теб за името ми.
Тя потръпна обидена.
- Ужасен си...- изстиска между зъбите си.
Той отпи.
- Радомир.
Марена зяпна и клепачите й се разтвориха широко. Пробив!
- Да, като града, спести си констатацията.
- Странно, не си пасваш на името. Би трябвало да се радваш на света и да внасяш радост в него или нещо подобно. А всъщност не е така.
- Някога беше.
- Е-ей, друзья! Наздорове!- провикне се Тимур да разсея въздуха. Нататък разговорът тръгна по- нормално. Марена и Тимур много се смяха, макар че тя не беше сигурна украинецът разбира ли на какво се смее, а Радомир се подсмихна на няколко пъти, което според другаря му отдавна не се бе случвало. Барманът в "Кривата Каца" гледаше с апатия последните си пияни клиенти и тримата малко по- трезвени на плота пред него. Забърса тук- там машинално с един лекясан парцал, огледа се още веднъж, спря мудните си очи на ръчния си часовник и нададе вик ясен и мощен:
- Затваряме заведението! Моля, изтъркалвайте се оттук, господа!
- И дами!- скокна Марена. Човекът я погледна лошо изпод твърде прилежно оскубаните си вежди и не каза нищо. Тя си облече якето, вече само влажно, закопча го и заприпка да стигне събеседниците си, които вече бяха почти до вратата. Излязоха и стигнаха някаква автобусна спирка.
- Аз май съм до тук. Благодаря ви много и на двамата, беше ми приятно наистина.
- Чао. Предполагам няма да се видим повече.
И Радомир се врътна и хвана някаква произволна посока.
- Пока, Марена. И мне было приятно.- отвърна Тимур този път с мека, умерена усмивка и също се обърна и последва приятеля си. Момичето ги позяпа малко и се почуди. Знаеше, че ако изминалата вечер беше някакъв разказ той нямаше да е за нея, а за онези двама вонящи на алкохол особняци, които се свиваха до точки на хоризонта, бавно и сигурно. Как да разбере обаче цялата история?