"Бог е мъртъв" Ницше

В своята книга "Веселата наука" Ницше описва как един безумец със запален фенер посред бял ден вървял сред пазара и крещял "Къде е Бог?" търсейки го. Хората му отговорили с присмех, а той на свой ред отвърнал " Бог е мъртъв!...Ние всички го убихме!"
Как да разбираме случката описана от философа? Тук става въпрос за бога, не в границите на пантеизма, а по-скоро за прякото му влияние в поведението и мисленето на човека. Творението е скъсало със своя създател и е станало самостоятелно. Това е следващото естествено стъпало в човешкото развитие. Ако до 1300г сл.Хр. се е търсила свръхестествена причина и причинител на явленията и събитията, то след това човечеството е длъжно да проведе по-задълбочени търсения в тази насока, да захвърли наивните залъгалки за свръхсъздания. веднъж отърсен от тази догма, индивидът е свободен да открива както себе си, така и същността и причинността на околния свят, да насочи търсенията си в позитивистична насока.
Всеки трябва да открие своя бог, който да му позволява максимално да се разгърне творчески и да уползотвори възможностите си. Добил тази съзнателна самостоятелност и вяра в собствените си способности човек получава нов заряд ентусиазъм и самоувереност. Това от своя страна предполага един по-пълноценен живот. Именно живеенето е здраво вкоренено във философията на Ницше: трябва да се съсредоточим върху света, който е обозрим и осезаем, а не да разпиляваме времето си в блудкави, абстрактни разсъждения. Така Бог, считан създател на живота, пада в негова жертва, като окова ограничаваща човека, вече надраснал теоцентричния свят.
С годините и протичането на естествените политически и социални процеси църквата и религията бавно отстъпват своята роля в бита на обществото и примитивният страх от небесно наказание и свръхестествени създания не удържа хората да задоволят своите желания- били те плътски или мисловни.
Само ако погледнем антропоцентричната епоха на Ренесанса, когато човек все още набира сили и расте, ще забележим огромния културен и технически прогрес, който продължава и в следващите епохи. Изведнъж човек качили се оказа, че се справя доста добре без божеството си. Смъртта на Бог в крайна сметка трябва да се разглежда и символно като смърт на цяла една религия- християнството, с неговите канони и догми. Поученията за смирение, за сляп овчи живот, лишен от идейномотивирани стремежи е с изтекла давност. Ако някога човечестовто е било комфортно вцепенено от религиозен страх, то е настъпило времето за промяна. Кроткото безметежно поклоничество е незадоволително за човешкото същество, в чиято природа е да търси развитие. И така изкуствено наложенуя застой съвсем естествено довежда до убийстово на Бога. Даже може да се каже, че то е донякъде самопричинено. Една реформа в религията даваща повече свобода може би е щяла да я спаси, но все пак да я отслаби.
Но парадоксално след унищожението на едно божествно хората неминуемо го заместват с друго рано или късно. Условията са то да пасва на нуждите като съответно ги потиска или поощрява и това сякаш е породено от неспособността на хората само да поемат цялата отговорност за начина, по който живеят, за всички взети решения. По- удобно е да се оправдаем с Бога, наложил своето верую и правила, които всъщност също са дело на човешки разсъдък. До колко са божествени те тогава?Те са само параван за оправдание на слабостта и мисловната леност на масите и алчността и властолюбието на управляващата върхушка. Имало ли е някога Бог или хората просто ритуално са убили поредния роден от съзнанието им придатък, нужен за правилното функциониране на обществото? Вероятно в този смисъл е имало бог и още много пъти ще го има и пак толкова много пъти ще загине той, защото над него властва човекът, понякога давайки му право да властва над хората, за да го детронират те след време. Сякаш религията в своя пиков период има инкубационна функция, докато човечеството акумулира сили, за да разчупи догмите й като черупка, да се освободи и да има пълен творчески размах. Едно преминаване от "das man" към свръхчовека.
"Бог е мъртъв", но ще се възроди по необходимост, когато човечеството се изтощи и отдалечи от природната си същност в своите стремежи. Тогава ще настъпи нов период на инкубация.
Така на практика човек унищожавайки свръхестественото в представите си, разбивайки закостенелите неприродни закони, прави крачка напред по моста към свръхчовека, но така и още не го е достигнал, защото циклично се връща назад по собствените си стъпки, тъй че винаги да има неизминат път пред себе си. Богоубийството на Ницше не е един акт на духовно осакатяване, а напротив, напълно естествено социално явление- дошло е време богът да отстъпи на човека, застоя-на движението, смирението- на стремежа и живота. Ницше много точно е предусетил нуждата от това развитие на обществото. Вечните лутания из недостижимите абстракции е безпредметно, защото не води до нещо реално градивно, а тялото и умът на човека изискват от него да живее тук и сега, в осезаемия материален свят.