xoxo

Вдъхна от второто кафе за сутринта. Миришеше на сгур. Три захарчета щяха да маскират истината, а захарта беше поредната заблуда на ума, която да направи животът по- поносим. И тя си теглеше цената на духа и портфейла. Майката на Джули никога не пиеше кафето със захар. Никога. Нито Джули, нито баща й разбираха как успява и дори е доволна.

Джули също така не разбираше как очите й не бяха изсъхнали, нито как все още не е изтръпнала в безчувственост към всяка земна болка. Човешкият ум, апаратът издигнат на пиедестал като причина за величието на хората, се оказа удивително ограничен и непроницателен. Или по-скоро почти никой не развиваше способността да го ползва. Компютрите страдаха от същата съдба, и тя им съчувстваше. Джули отдавна беше решила, че за повечето народ е достатъчно да са сити, дори натъпкани с боклук, да им е топло и да има къде и с кого да спят, дори този човек да не се различава по значението си за тях от кифла с мармалад за закуска. 

Второто кафе беше каприз. В момента упояващото действие на успокоителните й беше извинение за него, но истината беше, че е каприз. Поредният малък начин да се убива тайно и на мини-порции, както капката дълбае камъка. Джули си беше обещала, че никога няма да отнеме животът си, но сама се опитваше да измами собствената си система. 

Вкусът на сгур беше маскиран със захар, почти не се усещаше, но тя имаше всевиждащо око, винаги знаеше, когато тя самата или някой друг я баламосва. 

Беше самотна, вече отвъд ръба на здравият разум, отдавна беше преминала границата, но с кутре се беше закачила за нея, просто за да не забрави къде е, ако някога реши да се върне. Проблемът беше, че това нямаше как да се случи. 

Джули беше едновременно сама и самотна и обичана до лудост от поне трима, обожавана от още толкова, и желана от дузини. Тези факти удряха глухо в главата й, "Да, така е." си повтаряше тя и все едно не бе казала нищо. Вътрешният й немир оставаше непроменен от числата и фактите.

Любимите й занимания бяха да обикаля и търси, да реди думички и да чертае линии, да открива грацията и силата в тялото си. На улицата в неделя сутрин Джули беше тази, която почти крещи, с цяло тяло и цяло сърце, крещи всичко, в което вярва и върви по слушалките, и нямаше значение колко случайни хора ще я помислят за откачена. Те нямаха лица, имена, личности, те нямаха отзвук в живота й и тя не им позволяваше техните очаквания да го диктуват. В неделя сутрин хората са мързеливи, Джули предвиждаше НИЩО да се случи. Точно след няколко минути обаче светът щеше да спре. 

Обратно към предишни моменти.