момомммом

"Трябва да платя детската градина. Може би водата след седмица. Ако проклетото леке не се разболее всичко ще е добре. Повече праз и леща и всичко ще е добре."

Слепоочията пулсираха протестно срещу тази самозаблуда. Очите бяха напрегнати, пронизващи, две черни бездънни копия-очи, пълни предимно с нищо като Вселената. Лудост.

"Животът ти е нищо. Животът ти е пропилян. Убий това дете и бягай. Убий го."

Малкото нещо гледаше с невинно очакване. Най-омразният й поглед.

"Какво ме гледаш! Какво искаш още!"бяха думите залостени като затворници зад двата реда зъби. Дребното човече с малките си крака напъхани в малките обувки чакаше за всичко от нея. Ако не беше тя нямаше дори да се реше! Или го беше страх да мръдне, или само правеше глупости. Как, по силите на какви закони от тази ларва щеше да стане човек? Нямаше и 30 години, а чувстваше животът си отровен. Родният й град изглеждаше като клетка, отлетелите й мечти бяха извън нея, свободни, и тя не можеше да ги стигне. Картините пред нея бяха само в сиво и кафяво, а детето вкопчено в ръката й по нищо не се отличаваше от камък окачен на врата удавник. Тя определено се давеше. Мъчителни часове всеки ден, прекарани в съжаление, себеомраза, нервни  тикове, задушаващо отчаяние- за да диша беше минала на автопилот. Автопилотите нямат стремежи, мечти, желания, те изпълняват минималния си базов алгоритъм, който има една цел- да останат всички на борда живи. Нищо повече от това. Пред себе си обаче тя си признаваше, че често иска да не е жива, да изключи автопилота. После поглеждаше детската ръчичка, която презираше, мушната в нейната собствена. Оставяше автопилотът включен. Повече не можеше.