drunk ppl cant

Пияните не можели да стрелят. Дрън-дрън. Понякога алкохолът помага на концентрацията и дори е причина за точният мерник.  Но затова друг път.

За толкова неща фантазираше, повечето събития в живота й се бяха случили поне по 3 пъти, някои не се бяха случили изобщо, но се преиграваха на ум. Всичко беше предвидено, недостатъците бяха изгладени идеално с ютия като юридическа риза, а главата й не съдържаше и грам въображение. Театърът на съзнанието й беше в отпуска, цялото същество беше подчинено на целта, и само стремежът за изпълнението й беше обсебил тялото й и го движеше. Съвсем малко повече от машина, само защото в дъното на целия алгоритъм стоеше травма- дълбока гнойна дупка отворена от камък, метнат без много старание и мисъл.

След час. Без рискове, Провидението не трябваше да се намесва в чужда полза.

Тъмнината беше гъста. Неподвижно чакаше. Петнайсет минути. Нямаше напрежение.

Той вадеше ключовете си отрано, познаваше навиците, и ги чу да издрънчават. Приготви се. Той се вмъкна във входа без да затваря, а по петите му имаше втора сянка. Две крачки навътре във входа и тя свирна, той се обърна. Не се поколеба, не трепна, не помисли. Натисна спусъка и пръсна коляното му на парчета. Конският рев оглуши целият вход, целият квартал, вселената, всичко от тук до Андромеда и отвъд. Замръзна да се наслади на болката му, но не изпита нищо. Времето беше спряло да тече равномерно. Стъклените очи гледаха локвата кръв, треперещото осакатено тяло отсреща и нямаше емоция, тялото й дори не можеше да си спомни какво бяха чувствата. Две секунди преминаха като минута, за него като миг, парализиран от шок и болка не можа да реагира. Искаше, не можа. Не отекваше "Защо?" , но "защо" беше все пак там, в черепа му. Успя само да погледне насреща. Ако видеше кой е, може би щеше да види и защо. Но там имаше само сянка. Голяма ли беше или малка? Мъжка или женска? Входът беше тъмен, отвън уличната лампа не работеше, другата беше далеч. Отговор нямаше и двете секунди бяха преминали. Сянката се раздвижи. Тихо и със зверско спокойствие простреля и другото коляно. 

Шест секунди. Минаха като 3 минути. Още никой не беше успял да излезе. Метна картичка на земята с флоуресцентен надпис.

"Танцувай ми."

Той прочете, вдигна очи и нямаше никого насреща. Нямаше и сирени. Никой не беше излязъл още на помощ.

- ПОМОЩ! ПОМОЩ, ПОМОГНЕТЕ МИ! КЪРВЯЯЯ! ЩЕ УМРА, ПОМОГНЕТЕ МИ!

Никой. Досети се защо и добави:

- ИЗБЯГА! САМ СЪМ, САМ СЪМ, ЕЛАТЕ! ПОМОЩ!

Сирени разцепиха въздуха, значи все пак някой беше чул и беше позвънил, още преди минути! Защо никой не слизаше? Беше сам в черната празнина и различаваше тук там кръвта си по случайни изгубени отблясъци, и заплака като малко дете, заплака от ужас, не от болка, заплака потресен от собствената си уязвимост и самота. Тогава някой влетя през вратата, светна с телефона си и ахна. Свали шала си и превърза едното коляно, свали блузата си и превърза другото. Хвана го за ръка без нищо да каже и седна в кръвта до него. Сирените виеха, той плачеше, а тя беше толкова топла.