Violence

I'm on a campaign for pain
And when I get elected
I'll wipe the white off your house
The smile off your face

I woke up today and wished for tomorrow
I don't want to be like anyone else
I woke up today and wished for tomorrow
I don't want even be myself

Менсън добре е обобщил нещата в тия куплети според мен.
Насилието не е явление от последното десетилетие, не е явление даже от последния век. Винаги го е имало, но какво е? Насилието е нашата странна форма на протест, неразбраният от никого начин на света да изкрещи, че системата ни е спряла да действа толкова ефективно. Проблемът обаче се търси в отделната личност- тя е заклеймена или като психически нестабилна, или като фанатизирана, болна, свръхагресивна на хормонална основа, просто обявена за звяр. Тогава звярът бива осъден, обсъден, разпнат, замерян с камъни, но винаги виновен за съдбата си е единстено той. Хората откакто решиха, че са независими от Божествената воля започнаха да обвиняват не Дявола дори, а само сбъркалият за прегрешенията му. Искаме или не, не сме пълни господари на телата си, съдбите си, дори мислите и чувствата си. Насилието у един човек не е единствено и само негово престъпление. То може да е сигнал, че всикчи ние сме се държали неправилно. Но предметът на разсъжденията на хората не трябва да е , както по стара традиция, кой е виновен, и това да е центъра на спора, а как да поправим проблема, за да няма нови "зверове".
Насилието е крайна форма на изразяване на вътрешен протест. Забележителното е, че когато го извършим върху друг човек, голяма част от нас после не се чувстват добре, даже набират още буреносни чувства отвътре, водещи до нови изблици на насилие, докато не се освободим от моралните задръжки, нагнетяващи ни. В тази точка на пречупване насилието над другия вече става забавление и истинско разпускане. Как обаче се стигна до там толкова хора да преминат тази точка на пречупване? По начало ли са нямали морал?
Крайните, твърди и основни пътища/отговори на всеки проблем са обикновено два- да търсим начини да се потисне насилието (най-добре чрез реформа, която да премахне недоволството породило насилието) или то да се приеме от обществито и ограничи в приемливи рамки. Всички знаем за прословутите японски методи за намаляване на стрес на работното място като има специална стая за чупене на предмети и кукла с името на шефа, която да биеш. Но това е доста жалък наркотик и засяга все пак само една сфера на живота. Според мен за вариант 2 обществеността не е готова, все още е много уплашена от поредния наркотик, поредната чума, за да приеме, че може би унищожението й се крие в приемането й.
В момента по- интересен ми е въпросът какъв е този така назрял вътрешен протест? Какво така дълбоко ни тормози, че е почернило дори децата? Колко от тях всъщност днес имат детство? Нормално детство с нормална продължителност. Не се надявам да стигна до истината, всъщност, дори да стигна до някакво конструктивно решение никой вероятно няма да го чуе. Възможно е насилието да е следствие на отдалечаването ни все повече от естествения ни начин на живот. Тялото и хуморалната ни среда не се е изменила съществено, а заобикалящата ни среда определено много е напреднала в обиколките. Адаптацията е трудна. А може би това е писък, че вече сме прекалили. Неспирната жажда за пари е в поредния си апогей и масата обикновен народ пищи под тежестта й. Не знам къде е истината, но имам цял живот да я търся. Дотогава майки и бащи ще продължават да бият и убиват децата си, момичета ще биват изнасилвани, хора ще влизат в Интензивно отделение с комоцио, сътресение, в Ортопедия със счупени кости. Опитът ме е научил, че няма по-хубаво нещо от една здрава contusiо capitis.