Протягам си ръката и лъчите се блъскат в гладната, порцеланова кожа. Смея се и пускам тялото си назад свободно да падне в тревата.
Сама съм.
Прекрасно е!
Вдъхвам свежестта й- тя е зелена и млада и все още неопетнена. Какво като я мачкам- тревицата ще е съвземе, все си мисля, че е създадена именно за да приютява тялото ми.
Не си правя труда да гледам небето. Често пъти това равно светло синьо небе ми е скучно и безлично. Днес дори и то ме радва.
Сама съм.
Топлината на Слънцето ми прави компания. Днес е един от най-щастливите дни от живота ми понеже осъзнах единствеността си, единачеството си и вместо празнота в сърцето ми се намести весело пространство и самостоятелност.
В небето си играят пъстри балони издигнати във висините от горещия въздух- пъстри пъстри буболечици в бледата синева над мен. Защо да не се смея? Нещо не е наред ли?
Фактът, че по света умират хора във всяка секунда от моето безгрижие? Или това, че невинни животни стават на колбаси в кланиците? Някой останал без дом?
Всичко грозно е толкова далеч от мен в този момент.
Аз съм сама все пак. Периодично преоткривам силата си така.
Чувам бръмчене- мисля си за перката на самолета на братя Оруел и политам на крилата му. Наистина от тази перспектива всички сме привидно нищожни, но изглеждаме също по-мирни и красиви. Толкова е чудно от високо!
Поемам дълбоко въздух и кръстосвам ръце зад тила си. Доволно размърдвам тялото си и се намествам на тревата сякаш да ми е по-удобно.
Сякаш се лее амброзия от някакъв златен рог. Всичко ми се струва ненарушимо. Толкова неща да е имало в моя живот, които не са ми били нужни. Сякаш съм ги държала специално да ме обременяват, подлъгвайки се, че именно това доказва, че живея!
Сега те ме напуснаха или някой ми ги отне.
Не трябва ли наистина да ми е пусто?
Свободно ми е.
Сега е леко на сърцето ми, широко на врата ми. Аз не вредя на Света и той не вреди на мен. В чуждия избор не се бъркам.Нека всеки сам го осмисли и стигне мъчитлено до него! Тогава ще има по-голям смисъл- никога няма да го забравят!
Аз продължавам нагоре, докато ли лежа в тревата.
Наистина добре ми е.
Сякаш съм в дома, който никога не съм имала.
Знам, че е моментно.
Затова още повече му се наслаждавам- лекомислено и безпаметно, не мисля за напред. Имам чувството, че ще се оправя.
Не се измъчвам защо съм сама. Достатъчно мислих- има кривици, които си харесвам, има кривици, които в момента не мога да поправя. Другите няма да съдя- вече не са с мен, от грешките им няма да страдам.
И още 10 метра нагоре!
Опияняващо е!
Наистина не съм на Земята! Толкова е спокойно!
И ще продължа нагоре, докато не ми стане студено, но може би дори и тогава духът ми ще иска още да се движи в същата посока по вертикалта.
Пуста човешка ненаситност, мислих си, че те оставих някъде встрани на тревата!
:)
Време е да се връщам.
Сама съм.
Прекрасно е!
Вдъхвам свежестта й- тя е зелена и млада и все още неопетнена. Какво като я мачкам- тревицата ще е съвземе, все си мисля, че е създадена именно за да приютява тялото ми.
Не си правя труда да гледам небето. Често пъти това равно светло синьо небе ми е скучно и безлично. Днес дори и то ме радва.
Сама съм.
Топлината на Слънцето ми прави компания. Днес е един от най-щастливите дни от живота ми понеже осъзнах единствеността си, единачеството си и вместо празнота в сърцето ми се намести весело пространство и самостоятелност.
В небето си играят пъстри балони издигнати във висините от горещия въздух- пъстри пъстри буболечици в бледата синева над мен. Защо да не се смея? Нещо не е наред ли?
Фактът, че по света умират хора във всяка секунда от моето безгрижие? Или това, че невинни животни стават на колбаси в кланиците? Някой останал без дом?
Всичко грозно е толкова далеч от мен в този момент.
Аз съм сама все пак. Периодично преоткривам силата си така.
Чувам бръмчене- мисля си за перката на самолета на братя Оруел и политам на крилата му. Наистина от тази перспектива всички сме привидно нищожни, но изглеждаме също по-мирни и красиви. Толкова е чудно от високо!
Поемам дълбоко въздух и кръстосвам ръце зад тила си. Доволно размърдвам тялото си и се намествам на тревата сякаш да ми е по-удобно.
Сякаш се лее амброзия от някакъв златен рог. Всичко ми се струва ненарушимо. Толкова неща да е имало в моя живот, които не са ми били нужни. Сякаш съм ги държала специално да ме обременяват, подлъгвайки се, че именно това доказва, че живея!
Сега те ме напуснаха или някой ми ги отне.
Не трябва ли наистина да ми е пусто?
Свободно ми е.
Сега е леко на сърцето ми, широко на врата ми. Аз не вредя на Света и той не вреди на мен. В чуждия избор не се бъркам.Нека всеки сам го осмисли и стигне мъчитлено до него! Тогава ще има по-голям смисъл- никога няма да го забравят!
Аз продължавам нагоре, докато ли лежа в тревата.
Наистина добре ми е.
Сякаш съм в дома, който никога не съм имала.
Знам, че е моментно.
Затова още повече му се наслаждавам- лекомислено и безпаметно, не мисля за напред. Имам чувството, че ще се оправя.
Не се измъчвам защо съм сама. Достатъчно мислих- има кривици, които си харесвам, има кривици, които в момента не мога да поправя. Другите няма да съдя- вече не са с мен, от грешките им няма да страдам.
И още 10 метра нагоре!
Опияняващо е!
Наистина не съм на Земята! Толкова е спокойно!
И ще продължа нагоре, докато не ми стане студено, но може би дори и тогава духът ми ще иска още да се движи в същата посока по вертикалта.
Пуста човешка ненаситност, мислих си, че те оставих някъде встрани на тревата!
:)
Време е да се връщам.
No comments:
Post a Comment