С оранжево абсурдно яке
като от санаториум излязъл
аз те подминах с черно яке,
с изпъната напред глава,
с лице изстинало не от снега,
а от малодушието на твойта слабост
искрено намразих аз "сега"
за глупостта на нашта отчужденост
Светът е смръзнал като моето сърце.
Небе не виждам, само мъртъв купол.
Вървя сама като изгубено перце
и думите ти си припявам глухо.
Ако пак в живота си ги чуя аз ще знам
как те не значат нищо.
Губя вярата си, губя чувството за свят
и така докато нищо не остане
и от дните ми изчезне всеки жизнен цвят
аз ще съм човекът без.
Без пари, без смях, без дори душа
Ще живея глухо сам сред пустошта.
Когато пак те видя и подмина
няма да познаеш моето лице
по-пусто от изветрена пустиня
ще търсиш с поглед моите ръце
вече сухи за добра прегръдка.
Гледай ме, брой всяка стъпка!
2 comments:
One of my most favorite..
I didn't expect it to be so... =)
Post a Comment