Без име

Малена е моята малка жена,
тя е любимата ми стихия
Малена разбива много сърца,
затова моето от нея крия.

Вървим двама хванати за ръка
Как да й кажа, че я обичам?
Ще ме остави като червей в прахта,
а аз с последен дъх след нея ще тичам...

Поглед извръщам, извръщам глава,
за да избягам от тази усмивка,
която една, само тя,
ме кара да трепвам,
като сърцето на птичка.
Малена стиска моята ръка.

Облаци сиви се стълпиха на свода
небесен
Върви по помрачнелите улици пусти
отнесена
моята малка жена
Вятър задухва- развява пъстрата й пола
В дъжд облак избухва- мокри черната й коса
Дрехите й се напояват и натежават,
под тях тайните й се очертават.
С крачка стъпила в локва студена
тя стои и мисли силно смутена...
Защо извръща глава той?
А дъждът расте до порой
и бие бялото й лице,
капките изстудяват биещото сърце.
Сърцеразбивачката иска капка покой.
Малена- заблудено, сладко дете.

Дробовете й се бунтуват
срещу вкуса на света,
в който са принудени да робуват,
за да движат кръвта
в нещастната й флуидна система.

И изсъхна, стопи се, изчезна,
поразена, сломена от моята глупост.
В съня си вижда ме тя и ме вика,
но нямам слух да я чуя и очи да я видя
не и в съня.
А в реалността,
аз страдам и я гледам
как гасне на сянка превърната тя.
Малена- моята малка жена.
Ден след ден до нея седя
и не знам какво да й кажа.
Виждам- кожата става по-бледа,
очите помътнели хлътват.
Виждам как топи се плътта.

Вместо моите топли ръце
обгърна тялото й пръстта.
Пръсни се проклето сърце
затова, че избяга от нея...

Но усмихва се още моята Малена
от портрета вграден в сивия мрамор