Изтича през пръстите ми- болезнено като пясък, прашинка по прашинка, усещам всяка една, а не мога да спра никоя: секундите, възможностите, дори хората.
Отивам наникъде.
Накрая все някъде ще стигна, но толкова се съмнявам, че ще бъда доволна. О, може и да съм, щурата ми глава. Как не ме слуша последно време. Ще се самоочаровам някой ден, ще се превърна в нарцис, ще ме откъснат и подарят за 8 март на някоя майка. Тя, ако е благодарна и обичлива, ще се зарадва и ще ме потопи във ваза с вода и ще удължи живота ми с още няколко кратки дена. След това задгробният ми път ще продължи от домашната им кофа за боклук към контейнера, за да свърша на някое сметище, но няма да ме интересува вече. Аз ще съм един повехнал нарцис.
Мисля си обаче, че тази жена ще ме запомни.
Ако имам късмет.
Все пак шансът това да стане клони към нула.
Travis-ReOffender
Аз съм Диана.
Родила съм се от скука.
Сплавта, от която съм направена е изключително противоречива, затова чувствата ми се блъскат и ме водят от крайно състояние в крайно състояние, а аз си добавям повече или по-малко умереност, за да не съм прекалено крещяща личност.
1 comment:
Шансът далеч не клони към минус безкрайност, драга Диана.
Post a Comment