Надеждата

Аз съм като детенце. Раста бавно бавно, за да съм сигурна, че никога няма да стигна онова съзряване, което ще смачка душата ми. Но от инфантилното мислене, което не вижда опасност страда кой? На 4 годинки си склонен да обичаш без граници и да вярваш без съмнения. Аз вярвах, че той никога няма да ме удари, ти никога няма да ме разплачеш, приятелствата ми ще са вечни, но всичко очаквано се оказа наивност. Любовта ми изстина, а вярата ми се разпадна. Едва сега, когато се страхувам да обичам и не смея да се доверя, се появи Надеждата. Тя остана като последното упование и не е точно да се твърди, че умира последна. Надеждата идва последна, като още един опит на инстинкта за самосъхранение да ни убеди, че този живот си струва, че някъде сред безкрайната равнина на възможни събития, има няколко красиви, които ще се случат именно на теб.
ПС: Разочарованието е твой враг, не слушай какво ти приказва.