Дневници на лудостта ми

Ден 1
Започвам да водя дневник. Не знам обаче коя дата сме. Тук пише 1ви януари, но съм почти убеден, че това тефтерче ме лъже. Новогодишното тържество ми се струва да е минало отдавна.
Какво се пише всъщност в дневниците? За чувствата си ли да пиша, или за събитията и след това тези събития как са ме накарали да се чуствам? Е, пробвам.
Ден 1 е особено свеж ден- разходих се из града и попаднах на обичайните заподозрени: дядо прелюбодеец с два брака, бабичка доносник на ДС (някога), местната кучка Жана. Казвам кучка, а не курва, защото никой наоколо не я имал, но видите ли я...не остава грам съмнение във властната й порочност.
Иначе освен бъбривите пенсионери с невероятен опус животът ми е празен откъм събития. Толкова празен, че чувам как една муха ме следи с бръмченето си. Винаги е наоколо. Дразнещо е, но само ако й обърна внимание. Старая се да я игнорирам.
Толкова за днес.


Ден 3
Реших, че колкото и да липсват, трябва да описвам повече събития, дори и да са просто неща, които съм чул от новините.
Ето днес- баща заклал 7годишната си дъщеря и жена си. Какво би го накарало да си отнеме сам това, което се смята от всеки най-скъпо на света? Може би не е успял да им осигури прехрана и лицата му всеки ден са му напомняли какъв провал е, колко е жалък. Всяка малка нотка на жал, глад, недоволство, всяка гримаса. Може и просто да не ги е обичал и да е бил жестоко чудовище. Те качили изникват от нищото тези страховоти sъздания. Като съм слушал живописните репортажи повечето поставят нещата така. А след това наблягат на тежкото детство и ги представят като чужда жертва. Или може би като чиста проба измет- родена от измет.
Ще спра да мисля за това. Днес посетих Ана. Прекрасна е, както винаги, и се посмяхме. Каза ми, че съм смахнат, но тя винаги го казва. Както и че съм облечен малко странно. Винаги го казва. Усмихвам се при мисълта. Не знам дали е начинът, по който се смее, когато ходя по широката педя ограда в градината й или когато говоря лигаво на кучето, може дори да е начинът, по който се начумерва сладко, всеки път щом засуча косата й, но сърцето ми пърха.


Ден 31
Все още не знам коя дата сме. Добре, че поне знам кой ден от седмицата е, иначе шефът щеше отдавна да ме е уволнил, за отсъствие от работа, въпреки, че ме намира за "разведряващо странен". Задържах се много този път. Преди все са ме уволнявали за някакъв гневен изблик или по причини като "смущава работната обстановка", "унищожение или непозволено ремонтиране/префасониране на фирмена собственост". Някъде около тези сложни причини.
Снощи имах странен сън. Сънувах, че с Ана летим сред мрачното небе, почти нямаше звезди, но виждах планети. Държахме се за ръка и тя все се усмихваше. Но в един момент аз я дръпнах силно и я запратих надолу към Земята и се впуснах в някакъв ярък звезден прах, който ме погълна със светлината си. Заболя ме. Защо я блъснах пак надолу? Защо я отделих от себе си?
Проклетата муха беше спряла да бръмчи за малко. Сега започва пак.
Имам някаква странно предчувствие. Всичко засега е наред, и с работата и с Ана, и със здравето ми. Но сърцето ми често ускорява пулс и не знам защо минават мрачни мисли през главата ми. Пълен съм със съмнения.
Например вчера някои ми каза "ясно е като 2 и 2"
И аз се нацупих, не бях съгласен- на този етап никой не може да ме убеди, че това е вярно. Даже все по-често се съмнявам, че реално живея. Може би това е сън или приказва и аз съм главния си герой. Може пък и да е нарцисизъм в някаква странна комбинация с някаква друга сложна дума- примерно атеизъм.


Ден 61
Побъркавам се! Всички тези хора по улиците сякаш вървят без посока! Аз им крещя от етажа! Крещя им, че са овце и ядат лайна, но няма кой да ме чуе! Съседите се оплакаха от мен, а този път уволнението беше "поради психическа нетрудоспособност" за удостоверяването на която ме пратиха на психоаналитик под друг предтекст! Копелета!
Бръм-бръм-бръм-бръм-бръм!
Все по-силно и по-силно в ушите ми...


Ден 75
Навсякъде около мен е! Някаква зараза, някакво зло намерение! С всеки ден храната все повече ми опротивява- всичката ми се струва мръсна, вредна, изкуствена. Ана ми готви, смао това бих сложил в устата си, защото знам, че е от нейната градина и сама го е отгледала. Но все пак това са малко като количество продукти. Не, не, не не искам да ям някакви боклуци от магазина пак!
Очите ме болят напоследък, главата също и нощем се мятам в леглото. Може би е понеже съм без работа от известно време. По принцип винаги си намирам бързо, за около десет дена, но този път съм много неспокоен на интервютата.
Ана отбеляза, че постоянно чеша и чопля ръцете си или ги кърша по разни криви и причудливи начини. Понякога не я чувам заради бръмченето, но съм убеден, че точно това каза.
Хората продължават да бягат наоколо сякаш знаят какво правят. Аз се опитвам да се вписам.
Днес например видях просяк, но не от онези лъжливите: този определено нямаше очи, а увиснали торбички кожа над очните си дъна. Пуснах му монети, каквито намерих в джоба си. Привечер минавах случайно покрай едно заведение и забелязах как на самия му ъгъл този човек дава половината си пари на висока, забулена в черни кожи фигура. После влезе вътре и поръча голяма водка.


Ден 80
Излязох навън и два часа седях на централно място в града- само да ги наблюдавам. Дядото с внучето, приятелките по магазините, момчето и любимото му момиче със сладолед в ръка. Гледат се влюбено, гледат се всеотдайно, но аз не им вярвам.Радвам им се, но ме изпълват със скръб. Знам как ще изглеждат лицата им в други моменти и ми е трудно да понеса дори мисълта за това. Знам също, че причините им ще са неостователни или преодолими, но те просто няма да се постараят.
Видях и хора да се карат, видях мъже с куфарчета, жени в костюми. Те си придаваха важност, бързаха, вървяха изправено и припряно. Подминаваха просяците и циганчетата.
Много от преминаващите се отбиха в МакДоналдс за бърза закуска. Много от тях изглеждаха еднакво.
Съзнавах как не съм като тази маса и не искам да бъда. Проблемът ми беше екзистенциален. Гадеше ми се. Живееше ми се, но се задушавах.


Ден 90
Мисля всъщност, че днес е 14ти април. Мама има рожден ден, но аз не съм й купил нищо. Всъщност не съм я виждал от две години или с други думи 6 месеца след като почина. Не съм добър син, тя си няма никого другиго. Днес ще отида ей така, без нищо дори да е.
Няма да взимам Ана. Нека си почине малко от мен.


Ден 100
Бръм-бръм-бръм! Досадно е, не мога да го изключвам от ежедневието си вече от доста време. Целите ми ръце станаха в рани от дращенето и чепкането, а тая муха все се навърта наоколо- пробвах и с инсектициди. Имам чувството, че заради нея вече повече от месец съм без работа. Кашлям вече от седмица, че и отгоре. Ана беше права като ме посъветва да не ходя с мокра коса при мама.
Днес пак се разхождах с часове- напоследък само това правя. Уж търся работа, но в момента съм се отказал от тази кауза. Постоянното чувство на дискомфорт явно ме разболява. Едва се сдържам да не крещя на Ана, и то за някакви дреболии.
Забравих да скачам по оградите, мантинелите, мостовете и пейките. Днес осъзнах, че не съм го правил от седмици.


Ден 119
Дрю, моят приятел, винаги леко съм му споделял, а този път- опитах се, а той беше груб с мен. Каза, че приличам на невротик с това постоянно чоплене на поизрасналата ми коса и това чупене на ръцете. Споделих му мислите си за обществото, а той ме нарече песимист и започна да ми пълни главата с нереалните си положителни залъгалки за деца! Не мога да търпя вече! Всеки ме гледа по онзи особен начин! Всеки ми казва, че съм луд, а аз не съм, просто не срещам разбиране! Виждам страха дори в нейните очи, а онази кучка Жана ме зазяпва някак изучаващо последните няколко дни.
Не мога да седя между четири стени вече. Постоянно обикалям ли обикалям. Може би трябва да взема фотоапарата поне да снимам някои от нещата, които ме впечатляват.
Тази вечер ще си легна рано и ще си сложа новите тапи за уши. Така няма да чувам нищо.


Ден 153
Хиляди и хиляди снимки- добре, че не са на лента, иначе безработният ми задник щеше да е в положение точно като това на наркоманчетата- да моля и да крада, за да си купя доза (иначе казано лента за апарата). Снимах движението на колите по един от големите булеварди от античния театър над него. Прелитането като светкавици на колите нощем е пленително- като светулки в странен ускорен танц. Правих бавната снимка цяла нощ. Пак оцапах апарата с кръв от някоя от раничките на ръцете ми- болят и упорито не зарастват. Просто не мога да ги оставя на мира. Почти не съм се виждал с Ана последните три дни и имам чувството, че се е преселила в друга държава. Не точно ми липсва, по-скоро е усещане за отдалеченост.
Мисля, че малко се стегнах в сравнение с преди- отново подскачам по различните съоръжения и говоря с животните. Но рядко ми е така леко. Прекалено рядко. Да, трябва да се стегна. Но няма да потърся Дрю пак! Сам да се сети за мен!
Открих и нещо ново на тавана си- магическа кутия! Когато се съсредоточа в дъното й, всичките ми мисли изчезват! Безкрайно ме облекчава. Рових се из прашното място като неврастеник- без цял и мисъл, разхвърляйки всичко на посоки в беса си. Не търсих нищо конкретно, а потъвах в спомени и се освобождавах- поговорих си с баба и дядо и научих много за тях. Дано не съм се подвел в изводите, но тези хора ми харесват. Вече не помня гласовете им, но знам, че ги обичам.


Ден 168
Имам паяк зад горния край на леглото си. Нарекох го Спас и той е новият ми любимец- дано убие и изсмуче противната муха! От месеци вече! Бръмчи ли бръмчи. Поне да ми казваше нещо! Да ми казваше какво търся и какво преследват всички тези важни, мъдри, чисти, мръсни, бързащи хора!
Продадох евтинко няколко от снимките си днес, но поне имам пари да изкарам седмицата. Ако това потръгне може би ще имам пари и да платя сметките за този месец.
Раните по ръцете ме щипят и са непоносими. В белези съм от върховете на пръстите си го раменете и не мога да спра, вече ми се вкорени като навик. Косата също- вече стига до под ушите ми и си я засуквам около пръста. На Ана й харесва да я роши, особено сутрин, когато се събуди отпочинала и доволна. Случва се все по-рядко май.


Ден 189
Затишие пред буря! Родителите на Ана починаха в катастрофа и тя замина. Остави ме. Поребението е в родния им град в другия край на страната.. А аз съм някак ...толкова потресен, че не изпитвам нищо. Оставям нещата просто да ми се случват. Не, аз нямам нищо против, даже повече! Аз направо нямам мнение по въпроса! Всеки друг обаче има- ето Дрю се появи, излязохме и започна да ме критикува колко съм отслабнал, колко злояд съм станал. Преди бих се изпълнил с ярост, бих се развикал, че е глупак и не ми е майка, а и дори да беше пак нямаше да му позволя да ми казва какво и колко да ям! Сега просто стоях и гледах някъде настрани в пространството. После играхме билярд и беше добре.
Май започвам да ралзичавам думи в бръмченето, най-после след толкова време. Но това, което ми се счува, че казва не ми харесва.
Казва ми, че съм като онези пъплещи мравчици без грам мозък.


Ден 200
Всичко наоколо е толкова мръсно и противно! Мръсен въздух, мръсни улици, мръсни погледи и мисли! Отвратително нехигиенично- а някой мъдър човек беше казал, че хигиената е майка на цивилизацията...или нещо такова. Убеден съм, че е много прав затова си изаработих по-чист режим. Не знам наистина как не съм хванал някоя тежка заразна болест досега. Вече мия ръцете си по три пъти старателно преди и след тоалетна, в банята съм всеки ден по два часа, после измивам и нея, не слагам "заразени" предмети никъде по масата за хранене. Всъщност гади ми се само като си помисля, че слагам нещо там, дори, че го пипам с ръка, а пак го правя! После чистя естествено. И този дневник напръсках със спрей за всеки случай- наистина нямате си представа за хилядите бактериални и вирусни инфекции!
от друга страна така съм се впуснал в чистене, че не усещам липсата- не знам колко още възнамерява да седи там и да прави помен след помен. Тази религия ми се струва сбъркана вече с вечното й жалене в началото, а после...ако се сетиш.
Ох, не мога вече! Влудява ме тази кочина- трупа се прах всеки ден, тази къща е като фабрика за трохи и малки боклученца и прах!


Ден 205
Фотографиите не се купуват толкова напоследък. Аз вече снимам и по-малко. Много по-малко всъщност, понеже чистенето е трудоемко и изисква време. Дано не ми спрат водата, понеже не съм платил сметката, а без вода не знам как ще се справям. Сега бръмченето се слива със средата- тактува ми докато мета и мия.
Едно улично пале се навърташе наоколо, но цялото беше в бълхи и потръпнах...така както кожата ми отдавна не беше го правила- с искрена погнуса и страх. Изпъдих го, колкото и мило и нуждаещо се да беше.


Ден 211
Няма вода, има само жужене на ципести крила. Въртя се из нас като...муха без глава??? Проклета фраза! Презирам тези животинки от цялата си душа! Дори не знам как нещо толкова безподобно и жалко е намерило място в животинското царство- само плюят наоколо с хоботчета, въдят ларви и болести и ти нашепват разни грозни хули! За всичкото време откакто я разбирам, една добра дума не ми е избръмчала!
Хапя се, дращя се, целия съм мръсен и полазен и думите не ми излизат от главата...Бягам навън да погледам хората и виждам навсякъде насекоми- малки и големи, цикади, мухи, стоножки, бръмбари, мравки, богомолки. Но зная, че тези насекоми са много по-добре от хората- те поне знаят за какво живеят и със сигурност не се питат този въпрос. Ние не знаем и затова се питаме. Те са машини за оцеляване, а ние сме жалки, само по размери ги превъзхождаме!


Ден 222
Бръъъм!!!!
Брррръъъъъъъъъммммммм!!!!!!
Къде е ? Не, тя не ми трябва така или иначе!
Аз съм боклук! Аз съм муха!
Аз нямам тяло!
Аз нямам душа!
Тия тъпи овце! Казаха ми да стана втулка в машината също като тях и цял живот да се въртя безсмислено, за да правя някого нещастен, че да имам пари!
Парцали!
Курви!
ОВЦЕ!
Драскам, драскам- съвсем безсмислено, не мога да си спра ръката!
*хряс*
Това е петият лист, който пробивам...
Утре отивам да ги видя от моста- оттам изглеждат почти толкова дребни, колкото са всъщност. Оттам само аз не мога да видя колко съм нищожен, но го усещам всяка секунда и е болезнено- такава болка не бях усещал!
Писах на Ана да не се връща, защото усещам, че ще я блъсна надолу заедно с мен. Избягвам я.
От моста целият свят ми изглежда далече- искам да съм все така далеч от него, тогава болката ми е ту глуха, ту топло простираща ръце навсякъде....а сега сякаш реже с нож през главата ми...мухата ми говори все това от известно време...повтаря ми, че съм като нея...

надолу е драскано....





/и когато той стигна до моста, се качи на мантинелата и погледна надолу. вятърът беше примамлив и дребността долу му се стори като дом, правилната му същност- без значение. и последната крачка напред беше лесна.