защо спрях да пиша?
Писането винаги е било диалог, (когато не е било имитация) а от този разговор бягах. Бягах през глава и през девет гори в десета, не исках да говоря с отражението си от страх какво ще ми каже.
А всяка вечер като угася лампата истината висеше над леглото ми и не ми даваше да заспя.
Нямаше смисъл наистина. Пак седя тук задавена, като излъгана русалка търся гласа си, защото без него сама не мога да се позная.
Докато обикалям назад през всички десет гори по трохите от хляб и викам "Къде си? Къде си?" и не отеква нищо все още. Но ще си събера силите.
Като стой да гледай.
No comments:
Post a Comment