Международен път

(с благодарности към Чарли)

Дъждът продължаваше да се лее с кофи вече почти два часа, а мракът оставаше все така тежък. Улични лампи почти нямаше, поне такива, които да светят. С развален телефон, без познати в квартала, с няколко лева в джоба- достатъчно да пийне и хапне, но не и да хване такси до "дома", пък и таксита наоколо нямаше. Определено беше време за цигара! Ляв джоб, десен джоб, по джобовете на панталона- винаги се оказваха на последното място- чантата. Марена захапа леко папироската и защрака с червената си Clipper. Едно, две, три, а тя упорито не палеше. Добре, че имаше и втора...която също не запали. Бръкна пак в десния джоб на якето и извади кибритче- подгизнало като самата нея, за нищо нямаше да свърши работа. Отчаянието нахлу по вените и жилите й, стегна ги за секунда и после цялото й тяло се отпусна. Марена въздъхна. Нека обобщим ситуацията: сама в непознат и обширен квартал, тъмно е, вир вода е, не минават таксита, няма телефон и кой знае колко пари и не може да си запали цигара. Изсмя се над себе си. Над цялото си скапано, мокро положение! В началото с горчива самоирония, после наистина й стана малко по- ведро. "Добре, хайде да намерим бар!" Дори и това се оказа трудна работа. След досадно тридесетминутно шляпане липсата на ориентация я заведе пред "Кривата каца". Марена си даде няколко секунди на размисъл преди да влезе. Миришеше, звучеше и изглеждаше като дупка и свърталище на местните пияници и неспокойни духове. Отвори вратата смело и с размах пристъпи, спря се и оцени обстановката за момент, след което се насочи към левия ъгъл на бара. Шляп- шляп- шляп- шляп- вече всички я зяпаха или поне я бяха огледали. Застана в края на бара и седна на единственото свободно място и се врътна към съседа си.
- Имаш ли огънче? Не те питам в банален опит за свалка, кибритът ми е мокър, а запалките не ми бачкат.
- Много говориш,- свъсено я погледна мъжа, но извади лъскава Zippo и щракна.
- Благодаря, - и извади кибрита си на плота да съхне.
- Поне виждам, че не лъжеш.
- Човек не трябва да лъже като иска помощ.
- Хъх! - и особена подигравателна усмивка се разля по надупчената му кожа.
- Барман! Наливна бира!
Минути на мълчание.
- Очаквах да отбележиш, че не съм от тук. Не си ли любопитен?
- Не съм. Пък и аз също не съм тукашен.
- Хах, как ли те оцелих! Аз съм Марена.
- Здравей, а това е Тимур, - посочи с палец човека от дясно на себе си, който се усмихна дружелюбно и помаха леко с ръка.
- Ам...приятно ми е, Тимур, но, - пак погледна първия мъж, - твоето име как е?
- Моето не е интересно като Марена или Тимур.
- Сигурно е Сръдливко или Темерутко. Много би ти пасвало на характера. Винаги ли си такъв или нещо се е случило?
- Нещо не се е случило- не съм пил достатъчно.