Освобождение

"Събудии се! Събуди се, сладка, иначе ще изгориш." нашепваше дрезгавият глас и ускоряваше сърцебиенето на Аманда. "Стани!" изхриптя заповеднически и тя скокна опъната като струна в леглото си. Страхът й се удави в катрана на неосветената стая- това е една от младите девойки, които не се страхуват от тъмното. Не, никога не се беше страхувала. За нея там нямаше нищо, освен мрачно спокойствие- не призраци, не талъсъми или караконджули- просто тишина и спокойствие. Дишането й възвърна нормалната си честота, отпусна рамене и подви краката си от дясно. Нощ след нощ все същото, във все същия час. При други обстоятелства би й станало просто досадно, но тя вече се тревожеше. Три месеца- никаква промяна. Плъзна пръсти по челото и надолу по бузата си. Какво всъщност да прави? Знаеше, че от лекари и хапчета няма смисъл. Надуши дим. Параноя? Психоза? Как се наричаше това? Явно е, че си внушава за дима...

Стоящ пред скромната паянтова къща, вафличка от американски тип, оставаше само да даде искрата на произведението си. Защо му е апарат? За перверзен спомен? Имаше си очи и памет- много по-съвършени за целите му инструменти. Подухна лек вятър навяващ мраз- от онзи тип, който леко като детска игра прониква до костите ти и започва да гризе с противните си зъбки. Кожата настръхна, дясната ръка потрепна, но фигурата си остана решителна и несмутима. Изви по-силен вятър и пространството забуча, дърветата наоколо замятаха заплашително клоните си. Той се изсмя на тази заплаха и този простест. "Да не мислите, че можете да ме достигнете?". Бученето зави по- страшно и сякаш гласовете на дузина бродещи души се заблъскаха между двора и къщата. Сякаш тайфа безумници напяваше за ужасите на съществуването като сянка без желания и воля. А всичко това само разбъркваше духа му на мътна отвара. Тогава му просветна, че усилващият се вятър само ще разнесе миризмата на нафта и побърза да драсне клечката. Имаше слабост към кибрита. Към пламъците изобщо, но добрите стари клечици с барут му бяха любимки- всичките до една, без много кльощавките, те не ставаха за драскане.
Малкото пакостливо огънче заигра защитено от завета на дланите му. Ветровете забучаха в последен опит да убият светлика, но не успяха. Той със самодоволна небрежност леко пусна клечката надолу върху локва нафта. Ярките езици избуяха мигновено нагоре и побягнаха в гореща линия към стените на вафлената постройка.


Определено беше дим. Малко по малко картината пред очите й ставаше все по-смътна и губеше конкретността си, сякаш посивя в мъгла. Да, надушваше го- някакъв газ, гориво? Като беше малка палиха печката с него, същият наситен мирис. Аманда невярваща продължаваше да седи изправена в леглото си. Нека нещата просто се случват. Може би поредната среднощна халюцинация, може би пак е дезориентирана, но този път няма да скочи да отива на работа или да спасява някого или да прави услуги! Тук няма никого и нищо не става! Поредната среднощна халюцинация. Излегна се назад и заби поглед в тавана.


Отвън всичко тръгна добре, нужни му бяха няколко секунди да се увери в това и после извади копие от ключа за вратата, отключи къщата и метна запалено кълбо хартии втора локва нафта. Всичко в антрето мигновено засия, както внезапно проблясва квадрант в галактика при супернова. Но тук ситуацията беше все пак доста различна. Тук започна верижна реакция на запалване. Натрупаните навсякъде стари книги и изрезки действаха като катализатор,също синтетичния мокет в хола, дневната и антрето- всичко полято с течността пламна като жертвена клада. Той наблюдава разпространението и вътре. Ослуша се внимателно за някакъв издайнически звук. После затвори леко вратата, заключи и се отдалечи да огледа произведението си.
В главата си чуваше пета симфония на Бетовен и си мислеше за славните битки на Жана Д'арк. Идеята беше пред него и търпеше метаморфози.


Очите на Аманда започнаха да смъдят и да се зачервяват. "Стани, стани или ще изгориш, прекрасна. Виж се от страни- пламтиш!" подсказа същият дрезгав, хриптящ глас. Скочи изправена в леглото си и дочу как старите дървени столове пращят, чу свиващата се от пламъците хартия. Впери предизвикателен поглед към мятащите се езици, които тъкмо показаха ярките си фигури пред отворената й врата. Стаята й нямаше прозорец, през който да се спаси. Изходът й току- що беше пресечен, тя ясно виждаше как отвъд тази рамка деляща спалнята от останалата къща има само един задушаващ ад. Погледът й изразяваше едва ли не досада в първите секунди като осъзна това. След това въздъхна както би въздъхнала безсилна пред глупостта на колега. Гледаше и чакаше, но не след дълго (всъщност тя вече не разполагаше с "дълго") очите й се спряха на плюшеното мече от годеника й, подарено преди две години. "Baby, I'm dying." помисли си тя, сякаш беше в стаята и чуваше. "I know, baby, I know." и една проклета, мазна самодоволна усмивка изникнаха в ума й за отговор. Да, Аманда имаше това свойство- да разиграва ситуации, да задава въпроси и да задава после отговорите също така сама. Неведнъж се беше оказвала права в моно-диалозите си. Всъщност мечето я наблюдаваше.


Винаги си знаеше, че дори в този момент ще е силна и едва ли не безстрастна. Нощните й лудости я вадеха от баланс, но веднъж почувстваше ли се будна превръщаше се в стомана. Вече дори предаването на мини камерата се смущаваше от топлината, а тя седеше права в леглото с упорит предизвикателен поглед. Ако имаше как би предизвикала на дуел огъня. Целият потръпна. Почувства така мощно както никога обичта си. Освобождението винаги е болезнен процес- сега той агонизираще треперещ с разколебани колене. Погледна пак към горящата вафлена къща. Камерата вече не предаваше. Решителното и хладнокръвно лице потъна някъде между пламъците и провалената трансмисия на данни. А отвътре стихиите му бушуваха и опустошаваха както никога досега. Съзнанието му асоциираше преди да се пречупи окончателно- образ след образ изникваха като на ускорена лента със 72 кадъра в секунда! Великата Френска Революция! Кръв удавена в кръв- за свобода и справедливост. Революция, която изяде не само децата си, но и майка си и баща си. Пламтяща клада от една дори по-ранна епоха. Цяла нация на площада. И тя беше пожертвана и Христос разпнат от тълпата като най-свети принушения.
Изчезна от пламтящата сцена. На следващата вечер, когато успя да увладее ръката си, нарисува своя шедьовър, който щеше да обладае целия му живот, да се превърне в най-лошия му демон. Дойде свободата, но тя го остави безпътен. После влязоха съвестта и мъката с оковите си и огнените владетелки превземаха разклатеното му съзнание всяка вечер и показваха лицата си на всяко платно и листче. Разбираше колко е надценил себе си и своята мнима свобода щом погледнеше хладните, непреклонни очи на творенията си.
Кръсти първата "Жана Д'Арк" макар тя да не се бореше за никого другиго, нито пък под опеката на светия. Тя знаеше как да умре. Той от своя страна не знаеше. Мислеше, че знае как да се освободи, но се оказа слаб за свободата. Разочарова се като осъзна, че е слаб и за смъртта.
Аманда умря.
Роди се разбитият гений на порочния кръг.
Нищо не свърши.