76

Заших си устата
пропих си душата:
нямам нужда
да мисля с главата
нямам нужда
да танцувам с крака.
Тежко ми стана
да пълня с дъх дробовете.
Не изпитвам наслада
да бродя сам градовете.

Грозен и с гарвани пълен,
с нокти остри и злобно озъбен,
свирепо ме гледа светът
Разочаровано взира се в мен-
аз- малка парцалена кукла
от страховете впримчена в плен
и в страха си безкрайно съм слаба
Празнотата е мой отдих и моя награда.

Вървях и видях
посмях се и бях
момче и момиче
и човек и животно
и добиче и звяр
скотове недоволни
милион преброих
но сърцата им болни
от леда не спасих

Опитах се да се боря
Ударих главата си зле
Открих безсмислие в спора
Малко имах и някой ми го отне

Падах, ставах
не ми стигна светът
Въртях се във кръг
и почти ми беше добре
Крещях и се радвах
плачех и мигах с очи
зачервени и вперени
все напред
към всечовешките
дръзки мечти
уж далеч все ненамерени

Уморих се,
издрах си ръцете
прокървяха краката
искам да легна
и повече да не стана
уморих се да бъда
уморих се да се бия
дотегна ми да се смея
дотегна ми все сред тия
сиви дървета и мръсен път
като безпътна се рея
да намеря красив, тъмен кът
да се скрия и очи да закрия

И ако все на място вече седя
в мисълта си летя
надалеч от глухата сивина на деня
толкова далеч,
че няма да ме върнеш отново в света
на парите, измамите и лъжите
на парещата болка света
Наречи го невроза,
но ще се спася!