Днес е един от дните..на ръба на съществуването. В това мрачно, обично мое време неща като пространство, мисли, съдба, копнежи и страхове, всичко се оплита в главата ми, а аз съм пасивна. Иска ми се да създавам, а не просто да седя, но дори и на мен ми трябва понякога почивка. Чудя се само до колко тази е породена от реална физическа нужда или от нещо друго. Всички отгорови са ми в главата, решението също, но къде е проклетата ми воля и сила да действам? Изяждам се сама в подобни положения. Харесва ли ми да се самобичувам и да съм разочарована от себе си или какво?
И днес ще отмине, утре всичко ще е различно. А дали? Вероятно да. В състояние, в което с всяка минута настъпва изменение, а ти не се радваш, не може да се чувстваш добре, можеш да чакаш благоприятната промяна и да пишеш и лееш глупости, крепени на някаква надежда. Да чакаш нещо да ти внуши отново смисъл, или поне удоволствие от живота за да спреш да се питаш за смисъла му и собственото си парадоксално и неползотворно съществуване.
Понякога си мисля, че мога да сънувам, да спя и това да ми е приятно. Да виждам в този паралелен свят своя покой, неговата магическа чернова, която да ме насочи. Нищо такова засега не съм съзряла, но поне знаците за опасност и бягане стихнаха, отдръпнаха се от мен. Какво ме тормози напоследък? Глобланото унищожение появило се в тийнейджърска просъница? Глупости. Винаги един е бил страхът ми- хората. Защото от себе си и от своите винаги най-много трябва да се плашиш, най-силно да ги презираш и най-страстно да ги обичаш. Дали е природно заложено или просто е най-разумно, не мисля, че има толкова важно значение. Някъде между всички мисли и лутания и търсения се намирам аз. Спотаена, с пълен потенциал, с повече сила, по-малко човек и повече себе си.
Ако някой ме види- моля да ме уведоми. Аз съм тук, на номер 18, и чакам.
No comments:
Post a Comment