Разделих се с Нат с целувка, но от онези обичайните и заприпквам надолу по улицата. Наоколо все още бързат хора от работа, да хванат вечерната доза песимизъм по новините. Така като ги гледам, хора ли виждам? Ох, пак ще се отплесна. Защо нещо в чантата ми така ме смущава. Преравям я и откривам слънчевите очила на Нат. Вярно, остави ги в мен на съхранение по-рано през деня. Ох, един човек се блъсна в рамото ми и ме измери недружелюбно с очи. Да! Тежа 50 килограма, а ти поне 90, как посмях да застана така, че да се блъснеш в мен, дано не съм те повредила! Сега забелязвам, че се е стъмнило и улицата е доста пуста. Вървя, вървя и чувам лъжливото мълчание на града и ето друг срещу мен и той също се блъска в рамото ми! Нарочно ли го правят!? Ядосана продължавам спускането си надолу по наклонената павирана плоскост. След мен се дочува скърцане от нови обувки. На отсрещната страна на улицата сбирщина дребни циганчета са се сбили за едно коте, а горкото животно фучи и пищи по най-противния истеричен начин. Отскубва се от мургавите разбойничета и настръхнала се спуска към мен.
-А-а!-отскачам аз,-Махай се, махай се, звяр!-да, звуча абсурдно, но чорапогащника ми струва пари.
Затраквам с токчета и захъсквам през зъби и топката чорлава козина избяга в другата посока след като обикаля два пъти краката ми на скорост. Толкова е обезумяла, че се закачва за крачола на мъжа, вървящ зад мен и чувам как той изпсува и едно "мяяяяя-хсссс-хсхсс" се издига над циганската глъчка. Измервам грубияна, който явно бе ритнал животното, но човека се е прикрил в един вход и мервам съвсем малко от него. Хм, изсумтявам. 180 градуса завъртане и продължавам.
Но бандата циганчета се лепка за мен
- Лельо, лельо, дай някое левче, лельо, молим та!- замрънква първото.
- Не, бе, како, дай молим та много! Жива-здрава да си, аре много сме гладни, како!
Второто явно бе по-прозорливо и разбираше от такт и манипулация поне мъничко. "Како", по-добре звучи. Но сърцето ми вече не се размекваше при такива нападения. Само ме напрягат и изпълват с вина, смущение, отвращение, парализирам се едва ли не вътрешно. Пристигат още две и започват да ми дърпат полата.
- Аре, ма, како, дай някой лев, гладни, како. Много ти са мола! Виж на, ко си добър помогни, како!
Нямаха богат репертоар, но наистина ме караха да настръхвам. Четири дребосъчета с мръсни личица и ловки ръчички с черни мазни петна от разни боклуци бяха вече налазили. Ако посегна да им дам нещо, може да издърпат чантата ми, да ме преровят, нямам им никакво доверие. И без това настоятелно се опитваха да свалят полата и сакото ми сякаш това ще ме омили да им даря нещо, но дърпаха ли дърпаха дрехите ми. Направо ще ме съблекат! Въртя се около собствената си ос и се чудя надясно ли да вървя, наляво ли- в крайна сметка криволича и в двете посоки под ред, а навлеците са неумолими! Къде е онзи мъж? Влязъл ли бе във входа? На мен ми се стори, че само го ползва за прикритие.
- Махнете се!-явно безполезна заповед.
- Како, аре ма, дай левче, от глад умира!
- Оставете ме, притеснявате ме! Разкарай се бе!- поглеждам оцъклено едно от тях. Но главата му просто отказа да въприеме каквото и да е. Като малки машинки с навити пружини си пееха все едно и също. Усетих как се опитват вече да бъркат по джобовете ми, но там няма нищо. Стисвам здраво чантата си. Пискливите им, продрани гласчета вдигаха врява като една дузина дрънчащи тенекета. Никак не си пазят гласните струни.
- МАХАЙТЕ СЕ! НИЩО НЯМА ДА ВИ ДАМ! ЩЕ ИЗВИКАМ ПОЛИЦИЯ, АКО НЕ СЕ ИЗПАРИТЕ ВЕДНАГА!- разкрещявам се бясно аз в последен напън и размахвам заплашително ръце да ги разпъдя. Едното веднага се възползва и сграбчва чантата ми.
- А не, малък гад! Няма да стане!
Дърпа то напред, аз назад телгя към себе си и започнахме да се въртим в единоборството. Дребосъка заби пети в павирания път и другарчетата му се закачиха за него да помагат.
4 на 1, по циганстака математика това си беше честен двубой и аз губех! Онези крещяха на своя си език някакви странни думи, които не ми вдъхваха доверие.
- Абе какво става там долу!?- показа се една брадясала физиономия от прозореца на първия етаж на къщата над нас.Безумната въртележка спря-Пак ли вие, ах мамичката ви! Айде млъквайте въшки гадни!
Явно човекът имаше опит с тази тайфа или поне този тип тайфи, защото се наведе и изникна пак с камък в ръка и то солиден!
- Е го виж какъв е! Ще ли ти се да го лапнеш е ся! Оставяйте жената, мърльовци!
Отдолу зазвуча пак неразбираема реч.
- Ей , не ме псувайте, гниди гнусни!- и камъкът полетя.- Имам и още не бойте се!
Поглеждам нагоре с широки очи към спасителя си.
- Благодаря ви много! Така се бях притеснила..благодаря ви много! Как да ви се отбагодаря?
- Е, друг път ще я видим тая работа хаха,- и смигна приятелски той.- А сега се прибирай по-добре госпожичке, че краката ти треперят.
Той изчезна в апартамента, а аз продължавам, като все пак се оглеждам за циганската сган. Свивам на ъгъла, на две преки от дома си съм, потънала в мисли. Една пряка. Усещам нещо. Скърцане на обувки. Някакво напрежение, чужда енергия, която ми подсказва, че не съм сама.
Тъкмо направих пауза и огледах с периферията си наоколо и нещо ме връхлетя от дясната страна отзад и ме закова за една стена и издра бузата ми. Топло пухтене се разлива по лявата ми страна и усещам мъжко тяло притиснато в мен, грамадно и здраво, плашещо, преди всичко плашещо. Още повече ме стресна това, че бях не само обезумяла от страх, но и леко възбудена. Срам ме беше. Треперех. Опитах се да извикам, но успях само да изхлипам и той сложи ръка на устата ми. Другата се плъзна по бедрото ми и ме обхвана отпред по уязвимия корем. Притисна ме към себе си и го захапах по пръста. Доста безполезно, но все пак беше заявка на съпротива. Само си спечелих едно ново блъсване в стената и противната ръка бръкна под полата ми и разкъса чорапогащника. Не знам имаше ли уред, който да успее да отчете сърцебиенето ми в този момент. Опитах се инстинктивно да пищя, но излезе глух звук, заблъсках и замахах с крайници в некадърни и отчаяни опити някак да му навредя, да го отблъсна. Той ме стисна здраво и ме размята, цялата треперех и бях готова да се разплача от безпомощност, когато долетя позната глъчка. Мърлявото коте измяука бясно наблизо и след него довтаса бързо и тайфата малки несретници. Чувам неразбираемата им реч и шляпането на боси крачка, но те се отдалечават. Какво да очаквам от шепа малки момченца, на който дори по род съм чужда. На какво да се надявам в този момент? Звучи грозно, но в най-добрият случай на презерватив. Стана ужасяващо..сълзите потичат. Пред очите ми има само мрак и още по-мрачни фантазии и тъврда, студена повърхност на бетонен гараж. Светът наистина ти прилича изключително много на черна, мръсна дупка в такива моменти.
Тогава долових друго, макар и оглушала от натисналата ме обреченост. Някакъв нож сряза дебелата завеса и разбрах- някой идва да ме спаси. Още преди да е дошъл дори нападателят ми се разкара и въздухът совбодно нахлу в пространството ми и ме обгърна, хладен и успокояващ.
- Ай, мамицата ти, мерзавец!
Видях мъжът от терасата, сега виждах и едрото му шкембе, което се поклащаше тежко докато той се клатушкаше бързо, в походна подобна на бяг към мен. На няколко метра зад него тичаше Нат, вероятно разбрал, че очилата му са останали у мен и ето каква гледка намира..Спасение..Прегръща ме, цялата трепереща и с влажно издрано от дясно лице. Сякаш съм у дома на сигурно, така е в силните мъжки ръце, като знаеш, че са около теб, за да те защитят. Всичко се стече толкова странно. Сега циганчетата пак скупчени около нас пееха познатите рефрени, но се и радваха. Мъжът с камъка само се засмя и се прибра. Всеки на мястото си.
No comments:
Post a Comment