Мина под поредния капчук, сигурна в чадъра си- доставяше й удоволствие да е непредпазлива и неблагоразумна. Самият факт, че вървеше сама в гъстия мрак в крайния квартал свидетелстваше за това. Нито статистиките за растящ ръст на престъпността, нито историйте от офиса и приятелите я спираха. А може би разчиташе на лошото време да я спаси. Токчетата тракаха примамливо по паважа и се смесваха с ромона на бесните дъждовни капки, които злобно изплющяваха при сблъсък с някоя повърхност. Трак-трак, трак-трак. Беше ясен сигнал и едно от местните влечуги откликна на него. Разчете характерния морзов код. Лесна плячка, лесна плячка. Трак-трак, трак-трак. Подаде нос навън от сухия си ъгъл, в който се беше сврял на завет. Вятърът веднага го лизна с острото си езиче. Очите, привикнали на почти пълната липса на светлина се заозъртаха, ушите напрегнаха слуха си. Безшумно той се плъзна по стената и се опъти според звука- не, че по пътя нямаше малки препятсвтия, които да осуетят плана му. Бутилки, локви, косерви, шумящи опаковки. Всяко едно от тези неща би я спасило по съвсем невинен начин. Тези зли свои врагове хищникът избегна ловко, движейки се като котка, дори по места, достойни да се движи котка. Свистенето в ушите направо го възбуждаше- защо да крие? неправилно беше, но харесваше това, което върши. Удоволствие трептеше във всяка клетка на тялото му, усещането за превъзходство. Спомняше си онези документални филми от детството си, в които виждаше как лъвовете,пантерите дебнат своята плячка, красиви, силни и смъртоносни. Е, той рядко бе смъртоносен. Трак-трак, трак-трак, а тихо тихо се промъкваше пантерата.
Жертвата от своя страна бе в екстаз от дъжда и мрака,с пълно съзнание, че е сама и скрита и се наслаждава егоистично в уединение на особената свежест на въздуха и музиката на дъжда. А той вече бе достатъчно близо да усети парфюма й.
Краят на дебненето настъпи, той излезе извън сенките и видя как само за миг тя цялата потръпна стъписана и се вкова сякаш в земята. Стрелна се към нея и пресече всякакъв опит за самоотбрана или бягство, заби я в стената и прикова с една ръка раменете и врата й. Вече тракането бе изчезнало, но учестеното дишане го заместваше, а едно лъскаво острие стимулираше това дишане с недвусмислената си заплаха.
- Хайде маце, парите!
Да, но тези думи само предизвикаха сбърчване на чертите на "мацето", очите й едва ли не се събраха в усилие да види по-ясно нападателя си. В мъжделивата светлинка, идваща от някой прозорец или очукана лампа може би, тя различи познати черти. Да! Дишането стихна. Отсрещната страна се смути от неочакваната реакция. Тя обхвана с ръце лицето му.
- Кольо?
Това беше прекалено! Висша наглост за една плячка- назова го по име! Челюстта му увисна. Наистина ли?..
-Але..ксандра?-едва преглътна мъжът.
-Ха-ха! Кольо! Разбойнико! Като бяхме деца така ти казвах и май не съм бъркала!- тази лекота и непринуденост бяха направо неуместни. Накараха го да свъси вежди. Истината беше, че малко се срамуваше и се чувстваше ужасно неудобно и сто пъти би предпочел да има таралеж в гащите, отколкото Александра срещу себе си. Тя го тупна приятелски отстрани по рамото.
- Няма да питам как я караш. Да пийнем по едно и да си поговорим?
- Извинявай, - поглеждайки надолу отговори.- Не съм много сигурен.
- Не пиеш ли?
- Пия.
- Не приемаш да те черпят ли? Ще ми е трудно да повярвам, преди малко щеше добре да се почерпиш дори по моя неволя.
След едноминутно мълчание в памет на съпротивата:
- Хайде тогава, води ме ти, щом черпиш!
No comments:
Post a Comment