Нещо старо

Когато рамките на живота се окажат тесни за мечтите


Всеки човек, сякаш по природа си внушава, че е уникален, оригинален, а далеч не винаги е така. Похватите и триковете ни са изтъркани и въображението ни до голяма степен изчерпано. Затова няма и да се насилвам с нестандартно начало-истината е, че града владееше прекрасен, муден, слънчев ден. Като много други летни дни в този същия град, но точно в подобни на него се случваха най-разтърсващи събития. Около кървавия труп вече имаше получин дузина хора, които сякаш се движеха хаотично, досущ както го правят мушиците. Суетяха се, преглеждаха тялото, а то си ставаше все така бездиханно, поредната печална гледка, за която ще се съобщи в новините. Това, което предизвикваше смесените и крайно объркани чувства у криминалистите: имаха пред себе си явно самоубийство! Когато младостта по своя воля и желание пререже вените си, прекрати съществуването си и егоистично остави всички останали да продължат да се пържат на този свят и да страдат и за нея, нещо натрапчиво разрушава спокойствието ти. Въпроса е защо? Рядко човек успява да вникне пълноценно в причините и да добие представа за отчаянието и жестокостта предизвикали го. Понякога това е жестокостта на прозрението...отчаянието от пълното съзнание, че изход няма, каквото и да ни пеят в сладките песнички и да ни рецитират по сантименталните филмчета...
Ръцете, оцапани с изсъхнала кръв и прах, стискаха сякаш с истеричен страх да не го изгубят, един дневник. Малка тетрадка обвита с черна кожа, надраскана на места от хвърлянето й из някоя стая в миг на бурен изблик на чувства. Студената логика на разследващия...Той я взе и часове по- късно за пръв път отгърна корицата, за да види, че повечето страници бяха издраскани, изпокъсани или силно повредени. Успя да различи името на притежателя, написано на първата страница, бясно разкъсана с химикал- Серафим Михайлов. По дяволите! Точно такова име ли? Свято?! На света няма съвпадения. Стори ли ви се, че сте се натъкнали на такова, то съдбата иска да ви каже нещо и се надява да не сте прекалено ограничен или непрозорлив, за да не го видите. Той се опита да прочете нещо-откъслечни фрази и думи, описващи накратко детството му. Странното е, че откри няколко доста запазени страници, които сякаш бяха разказ:
„Роди се дете. Малко и плачещо все по- силно с всяка изминала секунда, недоволно, че се е появила принудително на този свят, без никой да го пита иска ли това, дори за родителите му не го питаха. Просто трябваше да се примири. Името си също не избра-получи го. Много беше малък, за да разберат другите какво желае. Естествено се наложи да живее и да расте. Хубавото беше, че светът изведнъж му стана интересен, допадна му, реши, че е красив и има какво да му предложи. На децата не им е заложено да виждат лошото-в техните очи и капката прелест се превръща в необятно море. Всеки ден като изследовател той се впускаше да открива все нови и нови гледки, животни, хора, нрави. Научи се на някои основни и задължителни неща в обществото-как да се държи в определени ситуации. Дори и децата не остават за дълго необременени от етикета. Разбра, че е учтиво да поздравява и да се представя „ Добър ден, приятно ми е да се запознаем. Аз съм Серафим Михайлов.” И наистина му беше приятно, не лъжеше, но и за това имаше време- с времето много неща се научават.
Един ден, задавайки непрестанно въпроси, Михаил напипа доста болезнена струна в душите на своите родители.
- Мамо, тате, вие какви искахте да станете?
Колко пъти е отговарял той на този въпрос, защо на свой ред да не попита? Отнякъде беше дочул и дълбоката мисъл, че не всеки работи това, което му се иска. В ответ получи две намръщени и оскърбени лица, върнати назад в територия, която не им се нравеше.
- Има ли значение, мами, откъде ти дойде този въпрос?
-Ама моля ти се, кажи ми,-настояваше Михаил. Пред детската досадност и инат и конските мухи се прекланят.
-Добре, щом толкова те интересува. Като малка си мечтаех да стана художничка. Но картините ми бяха определени за безсмислени от някои...не се продаваха добре, затова. Щом не те оценяват какъв е смисъла.
-Но на теб ти е харесвало, нали?-посрещна го хладно мълчание и мина на следващия въпрос.-Ами ти тате?
- Аз ли? Аз все се надявах да съм лекар, но нямах пари да си плащам образованието...-опита се да го каже, сякаш съвсем естествен факт, към който е напълно равнодушен. Почти успя. Пустите им деца, те много добре и улавят настроения!
Темата бързо беше приключена.”
Разследващият изсумтя- бе изгубил няколко минути: информацията не му се стори много полезна, но някак се увлече. Странен обаче му се стори факта, че жертвата говореше за себе си в трето лице, като страничен, безстрастен наблюдател. Реши, че е писал редовете в по-особено състояние на духа-да, точно така прозвуча мисълта в главата му. По-особено състояние на духа...Следваха само малки парченца някак си пропуснати от опустошението-„ доставя ми голямо удоволствие...рисуване...днес написах първото си стихотворение...срещнах....прекрасна е...” Истински хаос!!! Ако всички страници са така надали ще успее да свърже нещо достатъчно сигурно като факт. Челото му се сбърчи, напрегна се и с хриптене пое въздух. Мислеше, че беше работил достатъчно дълго, но все още не умееше запазваше студеното безчувствие на професията си. Прелисти няколко страници, ако можеха така да се наречат грубите, повредени оръфляци хартия. Защо момчето така бе стискало този дневник, ако няма нещо важно запазено в него? Унищожил бе цялото си минало, предишните си мисли и чувства, но все трябва да е оставил една частица, за която да се хванат, да намерят обяснението, което да спре жадното блъскане на умовете за отговор.
„ Днес дадох няколко рисунки на жената и когато ги продаде, ще получа пари. Не желаех да се разделям с тях.”
Месец по-късно бе написал:
„ Затвориха магазина й. Не се продавали добре, никой не знаел авторите...”
Разследващият си спомни за себе си. Някога, когато и той мечтаеше и вървеше по улиците с усмивка на лице, някакси безпричинно щастлив, защото имаше на какво да се надява и в какво да вярва. Искрено си мислеше, че с труд и талант може да постигне и най-смелите си копнежи и живота ще го приветства като победител. Напразно. Последните два листа качили бяха най- запазени и мина направо към тях.
„ Направих каквото поискаха от мен. Влязох да уча бизнес мениджмънт. Дано поне те са доволни. Само ако знаеха, че примирението ми се длъжи на сломения ми дух. Мечтаех да пиша, да рисувам, да съм от полза на хората, да внасям в живота им вдъхновение, красота. Глупавите ми идеали загинаха. Отказаха да публикуват книгата ми, такива неща не се продавали, били много наивни. Не вземаха картините ми, трудно щял някой да се съгласи да ги купи, защото името ми е непознато.
Отказах се от мечтите си, бях принуден да го направя, защото в този свят преди всичко трябва да се оцелява. А дали да не живуркам така и тайно да се надявам на някоя възможност в бъдеще? Тогава вече ще съм погълнат от грижи, обезличен от битието, част от сивата маса, мислеща за сметки, заплати, данъци, какво да сготвят, какво да си купят. Ще завърша, ще търся работа, може би ще намеря, дори и не по специалността си и ще оскотея от тази работа, лишен от пламъка на мечтите и стремежите. Вече ще се боря само за поста. Като останалите нещастници и аз ще се вместя в обществото и то ще ме настани в моята удобна кутийка, досущ като другите. Може би различаваща се, но само по цвят или големина. Няма значение колко е голяма душата ти, в тази кутийка винаги ще ти е тясно и ще е затворен пътя към полета към висшето. Ще пъпля като другите мравки от мравуняка, подчинен на общата несправедливост. Не съм само аз. Защо хората егоистично страдат и съжаляват само себе си? Всички тези мравчици споделят моята съдба- нещастни и обезобразени, оперирани от истински идеали...прекалено много е страданието, за да си стува. Да живееш за какво? За една надежда, за едно малко чудо, което си мечтаеш да те сполети и което ще се изпари бързо като дъга след пролетен дъжд?! Всички те това и правят и са се подчинили на някаква съмнителна предопределеност, повечето захвърлили волята си за борба или насочили я не където трябва. Аз не съм нито толкова силен, нито сърцето ми толкова жилаво, че да успея да притъпя усещането за непълноценност и да го изтърпя. Истината е, че не съм толкова специален, не съм изключителен феномен, че да взривя като снаряд обществото и да вляза през парадния вход, горд, успял и щастлив. Сред стотиците милиони обитатели на кутийки, жалки смачкани мушици, една по-малко не е загуба. На кого наистина ще му трепне сърцето? Всички следват модели, гледат американските филми и вярват в чудесата на пластичната хирургия, която дарява красота, но не те избавя от уродливостта на ума ти, забравили духовността си, защото тя само ги мъчи, от тях да чакам съчувствие...истината е, че цивилизацията, поне в този момент, е чист провал. Може би човек просто не е създаден да съществува в общество-или най-малкото не в такова. Не мога да намеря покой и нито любовта, нито подкрепата могат да ме упоят достатъчно дълбоко или достатъчно дълго, за да ме убедят да остана прикрепен за този болезнен свят- той не ми предлага това, от което имам нужда, нито пък път към постигането му. Дори на любовта не може да се разчита-тя е капризна и непостоянна като успеха. Няма за какво да се хвана, и най-малката сламка би ми свършила работа, но морето я отнася надалеч и не мога да я достигна или видя ...Писането винаги ми е помагало да преживявам трудностите в живота, но това приземяване в действителността ме шокира прекалено много и не мога да се свестя. Не ме интересува дали някога тези редове ще бъдат прочетени, никога не съм обичал да споделям терзанията си, все ми се струваше като излишна драма...а дали това е протест или бягство, може би и двете, но знам, че не решава нищо. Проблемът ще си остане и след мен, сякаш хората не знаят друг път и нямат алтернатива, която да им предлага щастие, а аз все така съм безсилен да им помогна, мога да се опитам да вдъхна воля и вяра само на отделни личности, но какво ще представляват тези усилия? Капка в морето, къщичка от слама, която вятърът лесно ще разруши и с лек повей. Мислех си, че съм силен, уникален, но поривите, които ме задвижваха бяха пресечени и сега нямам нито предишния устрем, нито предишното желание. Обичах, трудих се,старах се, вложих душата си, а не беше достатъчно за нея, за родителите ми, за издателите, за съдържателите на галерии и магазинчета. Който не може да си намери място на земята, го намира под нея...”
Ръцете на разследващия трепереха, лицето му замръзна изкривено в гримаса, израз на различни чувства. Горчилката навлязла в сърцето му го гореше. Това не бе съдба на едмо момче на име Серафим Михайлов- названия на ангели, това е пътя, по който беше минал и той и неизброимо много други. Зъбите на мъжа бяха безумно здраво стиснати- рамките на живота бяха отнели на милиони мечтите им, просто в тях нямаше място за блянове, тесни се оказаха, а не се намери никой с достатъчна сила да ги разшири поне мъничко, за да е някак по- поносимо да вървиш по прашните улици. Пред очите му изплува образа на трупа лежащ на една такава прашна улица, никой не го бе видял навреме. Всеки сляпо се движи в своята бразда и някак не забелязва или отказва да забележи, мъката на другия. В кутийката няма много място и за състрадание.
Разследващият беше втрещен, потресен, изплашен. Истината го накара да замръзне с една мисъл в главата, с една тежест в сърцето и буца в гърлото, и те трите дружно го задушиха. Той бавно затвори дневника. Дописа доклада си и сложи очакваното заключение за смъртта. После добави файла към архива-поредния случай, поредната папка. Нищо особено.