bells

черни лица на черни камбани
увиснали тихо на тънки
вратлета на стари деца
в лицата им изорани не вижда
кой какво ще посее в подобна бразда
безезични камбани бият зла песен
безритъмна мрачна съдба
на полета неплодни недали
с тъмни клепачи и мъчни кълба
от устите им- гнили хралупи,
паяци лазят танца на любовта
любов ядяща своите деца
любов като вихър крайморски
с желание да се хвърлиш
удавиш в мътната бясна вода
където тишината те води
рисува с мидички друга съдба
камбаните неми угасват
с шамар оглушаващ запрени
да бълват слепещи слова
и отнесени като мъртви листа
всички разграждат се раждат
течения чисти от болка
голи за белези нови без милост
от тихата морска солена вода
и плавайки
носени
бълвани
хвърляни
душени
удряни
милвани
лъгани
целувани нежно
със сол
с тиха морска  вода
търсят на дъното мидичка
мидичка с перла за друга съдба